Вътрешен кръг

Глава 93

— Отмести се — побутвам Нико и се опитвам да го заобиколя, за да стигна до задната врата на колата.

Нико не помръдва. Не се отмества. Но той не е забелязал какво виждам аз — окървавения чернокож мъж на задната седалка.

— Познавам го — обяснява Нико. — Той е бръснар.

— Какво?

— Идва да подстригва Грифин. Но понякога, когато си тръгне, аз проверявам. Косата на Грифин въобще не е подстригана. Казах им, но те така и не…

— Нико, махни се от пътя ми!

— Бръснарят… Щом си му сторил това… той ме следеше, нали? Знам, че имат очи навсякъде.

— Нико…

— Затова се върна, нали? За да го направиш. За да ме защитиш…

— Да те защитя?

— Виждам бръснача. На седалката на шофьора — погледът му се мята напред-назад, докато прави дисекция на съдържание-то на колата. — Виждам как си го убил.

— Това не е…

— Напълно логично е — кима той трескаво. — Както ти казах, това е била твоята мисия… твоето изпитание. Изпитът на Бенедикт Арнолд. А ти… ти не разбираш ли? Най-накрая го издър-жа, Бенджамин! Вместо да предадеш Джордж Вашингтон, ти дадоха шанс… шанс да го защитиш. И ти го направи! Рискува живота си, за да ме защитиш!

Ядосан от брътвежите му, го бутам настрана, отварям задната врата на колата и проверявам пулса на бръснаря. Нищо. Сърцето не бие.

На другия край на обширното пространство, което ни дели от болничната сграда, един охранител се появява иззад ъгъла и се запътва към нас.

— Тръгвай си — отпраща ме Нико, забелязал пазача. — Няма да разберат, че си го направил ти.

— Нищо не съм направил! — възразявам, все още загледан в бръснаря.

— Не е нужно да го оплакваш. Той се отправи към следващата си мисия.

— Ще престанеш ли? Няма мисия! — избухвам и бутам ръката му от рамото си. — Няма изпит! Няма никакви изпитания! Няма Джордж Вашингтон и спри да ме наричаш Бенедикт Арнолд! Значение има единствено това! Това, точно тук — изсъсквам и соча назад към тялото на бръснаря. — Ти и тя… вие сте причината! Знам. Видях списъка на посетителите! Видях името на Клементин! Готов си да направиш всичко, ако ще помогне да се измъкнеш оттук, включително да накараш дъщеря си да изнудва президента!

— Как я нарече?

— Да не би да не знаеш, че ти е дъщеря — възразявам.

Той отстъпва половин крачка назад и застава неподвижно.

— Тя се представи за студентка. Но студентите… не ме посещават студенти. Така разбрах — признава Нико, започва да примигва и изведнъж придобива… наистина разтревожен вид. Отваря уста да добави нещо, но я затваря също толкова бързо. Явно навързва нещата за себе си. Ала когато очите му спират да примигват и загрижеността на лицето му бавно се превръща в болка, няма как да не си кажа, че съм сгрешил. Изглежда, не е било операция на баща и дъщеря, както си мислех.

— Когато хранех котките, Клементин беше… видях я една сряда. Бръснарят беше дошъл да подстригва — подхваща Нико. — Тя му помогна. Каза на бръснаря, че косата на Грифин изглежда по-добре, когато е дълга отпред. Той я послуша. Това я накара да се усмихва повече.

От дясната ми страна, отвъд паркинга, охранителят е на по-малко от петдесет метра. От лявата ми страна, при портите, бариерата на бели и оранжеви ивици до караулното се вдига нагоре. По алеята се движи черен автомобил. Някой току-що е пристигнал.

— Това ме накара и аз да се усмихвам повече — добавя Нико, без да обръща внимание какво се случва.

— Но тя чу бръснаря, нали? Чу изповедта му. Нико, махай се оттук — отпращам го аз, докато охранителят ускорява крачка и идва право към нас.

— Тя го направи… тя причини това, нали? — Нико сочи към бръснаря.

На алеята черната кола набира скорост.

— Лекарите тук разправят, че нося болест — продължава Нико. — Болестта е вкарала злото в тялото ми. Затова се молех… умолявах Бог… умолявах Бог от първия ден, когато тя дойде да ме посети… Боях се, че и тя го носи.

— Нико, махай се оттук — настоявам, изкушен да скоча в колата и да потегля. Но не го правя. Бръснарят е мъртъв… не мога да го взема с мен. Но ако остана и се опитам да обясня, има само едно място, където ще се озова, заварят ли ме с Нико и окървавен труп.

— През всичките тези години знаех каква е съдбата ми. Винаги съм знаел за какво ме е избрал Бог — не спира Нико. — Но когато се появи Клементин… когато протегна ръка към мен така… Помислих, че най-после щастието е дошло и при мен. Знаеш ли какво означава това, Бенджамин? Да бъдеш щастлив човек? — пита той с пресекнал глас.

— Нико, моля те, махай се оттук — умолявам го и грабвам телефона си от предната седалка.

Черният автомобил завива наляво, право към нашия паркинг. Охранителят вече тича.

— Но щастие няма, нали, Господи? — пита той с лице към небето. — Знаех го! Знаех го през цялото време! Но когато се запознах с нея… когато я видях… как можех да не се надявам? Как можех да не помисля, че най-накрая съм благословен с най-истинската благословия, и въпреки болестта в мен Ти си я направил различна от мен. — Той гледа нагоре към небето, а очите му са изпълнени със сълзи. — Умолявах те, Господи! Умолявах те да я направиш различна от мен!

— Нико, връщай се в твоята сграда! Веднага! — крещи охранителят от далечината.

Зад мен черната кола набира скорост по алеята, двигателят ѝ реве.

— Ей, ти! Стой далеч от Нико! — развиква се пазачът към мен.

Чува се силно свистене на гуми. Черният автомобил занася на паркинга и изстрелва късчета замръзнал чакъл по нас. Но едва когато вратата за пътници се разтваря рязко, виждам кой я кара.

— Влизай! Побързай! — вика Далас иззад волана.

— Нико, не мърдай! — крещи пазачът, вече стигнал до паркинга.

Това все още е негов приоритет.

— Нико, ще се видим другата седмица! — обещавам, опитвайки се да звуча естествено, и се втурвам към потеглящата черна кола.

Скачам вътре и захлопвам вратата, Далас настъпва педала на газта и тръгваме. Зад нас пазачът сграбчва Нико за ръката. Изглежда облекчен. Проблемът е решен. Това все още е главен приоритет на „Света Елизабет“. Без бягства.

Пътят не е дълъг. След десет секунди минаваме през главната порта. Далас махва непринудено на човека в караулното помещение. Щом ни помахва в отговор, значи пазачът на паркинга още не е открил тялото на бръснаря.

Вестта не е плъзнала.

— Този човек с бръснача… бръснарят… — започвам аз.

— Знам. Чух всичко — прекъсва ме Далас и вдига телефона, докато се отдалечаваме от портата и излизаме на улицата. — Успях да запиша голяма част.

— Тогава ние трябва да…

— Не — пак ме прекъсва Далас и върти волана, докато се носим към магистралата. — В момента има само едно място, където трябва да отидем.