Глава 113

Клементин си е отишла.

Сигурен съм, че няма да я намерят. Далас е мъртъв. Палмиоти — също. За смъртта и на двамата вината е моя. Знам го.

И отгоре на всичко, когато става дума за баща ми, не съм постигнал нищо, имам само въпроси.

До нас в дъното на пещерата първи стигат доброволците пожарникари на Копър Маунтин, група мускулести мениджъри и момчета от поддръжката. Проверяват ме за порязвания и ожулвания. По мен няма и драскотина. Няма понесени юмруци, няма насинени очи за лекуване, няма превръзка на рамото, за да съм придобил вид на човек, взел си поука, след като са ме прекарали през центрофуга.

Направих всичко, към което Клементин и Тот, и дори Далас ме подтикваха. За тези няколко минути, докато държах онзи пистолет и натиснах онзи спусък, вече не бях зрител, който избягва бъдещето и наблюдава действието, скрит на сигурно зад окъсана историческа книга. През въпросните няколко минути бях абсолютно и изключително в настоящето.

Но докато парамедиците бръмчат насам-натам, а аз стоя сам в пещерата и гледам мобилния си телефон, най-лошата част от моята нова реалност се оказва проста… нямам представа на кого да се обадя.

— Насам. Виждам ги… — извиква женски глас.

Жена парамедик с къса кестенява коса скача от голф-количка, оцветена в червено и бяло като линейка. Започва да говори с другия парамедик, който ми обяснява, че зоната за пречистване на водата има широк изход от другата страна на пещерата. Клементин е била подготвена и за това.

Жената парамедик се приближава и тогава осъзнавам, че не е тук заради мен. Отправя се към ъгъла на пещерата, където червено-бели найлонови покривки за маса от кафенето са метнати върху вкочанените тела на Далас и Палмиоти.

Можех да застрелям Клементин. Вероятно трябваше. Ала взирайки се в покритите тела на Далас и Палмиоти, ме боли много повече от друга мисъл: след всичко случило се не съм помогнал на никого.

Тази мисъл продължава да дълбае мозъка ми, когато трети парамедик приближава към мен.

— Значи ти си късметлията, а? — в гласа му се прокрадват нотки на тексаски акцент; потупва ме по рамото. — Ако имаш нужда от превоз, можеш да се повозиш с нас — добавя и сочи бялата кола, спряна точно зад количката за голф.

Кимам с благодарност, той отваря задната врата на колата и аз се намествам вътре. Но със затръшването на вратата виждам металната полицейска решетка между предната и задната седалка. Осъзнавам, че е облечен в костюм.

Парамедиците не носят костюми.

Ключалките изщракват. Шофьорът с тънка руса коса, сресана назад и накъдрена на врата, също е в костюм.

Без да ме поглежда, човекът с тексаския акцент се отпуска на пътническата седалка и прошепва в китката си:

— Ние сме на път за Краун. Уведоми Б-4.

Нямам представа какво е Б-4. Но по време на всички посещения за четене съм прекарал достатъчно време край агентите на Сикрет Сървис, за да знам какво означава кодовата дума „Краун“.

Карат ме към Белия дом. Добре.

Точно там искам да отида.

Загрузка...