Вътрешен кръг

Глава 39

— Добре, ето… Върни се с още трийсет години — подканва ме Тот. — 1915… два дни преди нападението на „Лузитания“…

— Това ни въвлича в Първата световна война — обяснявам на все още обърканата Клементин.

— После отново през 1908 година, седмицата преди пускането на Модела Т[10]. — Тот прелиства купчина фотокопия, а гласът му набира скорост. — На някои дати не се е случило нищо значително. Но намерих посещение дори два дни преди да сменят пенито на САЩ с дизайна с Ейбрахам Линкълн.

— Но как ти си… — млъквам по средата на изречението. — Това е невъзможно. Изключено е да е идвал тук.

— Прав си — съгласява се Тот.

— А… защо? — любопитства Клементин.

— Тогава не сме съществували — обяснявам. — Архивът е основан през 1934 година. Персоналът започва да постъпва през 1935-а.

— Но за наше щастие Библиотеката на Конгреса предоставя книги от 1800 година — напомня Тот. — И когато се обадих на някои от моите приятели там — все пак това е най-голямата библиотека в света — е, беше шокираща изненада да чуя, че имат свои собствени екземпляри от „Дон Кихот“.

— Значи, дори преди Архивът да отвори…

— …господин Д. Гирич е ходил там да гледа стари книги, по случайност някогашна собственост на генерал Джордж Вашингтон. И пак истинското чудо е в графика му: три дни преди клането в Ундид ний… шест дни преди битката при Гетисбърг… те все още търсят, но намерихме друго посещение чак от четвърти юли 1826 година, когато и двамата бивши президенти Джеферсън и Адамс умират часове един след друг в Деня на независимостта.

— Този е като някакъв зъл Форест Гъмп — констатирам аз.

— Казваш „този“, сякаш е една личност, като че ли от 1826 година само един човек се навърта наоколо — възразява Тот. — Не се обиждай, но си прекалил с историите за вампири.

— Значи мислиш, че има повече от един човек.

— Нямам представа какво е. Но мисля, че по някаква неизвестна причина, изглежда, куп хора са използвали това име през цялата история. Ние сме в сграда, предназначена да подслонява и запазва най-големите тайни на правителството. Затова, да, Бийчър, наистина вярвам във възможността този вид великденско зайче да съществува. Единственият въпрос е…

— Така влизат във връзка — изрича Клементин.

Тот и аз се обръщаме. Тя седи на прашното бюро и прелиства купчината фотокопия на Тот.

— Те говорят помежду си — повтаря тя. — Идват тук и използват книгите. Ето как Джордж Вашингтон e общувал с неговата група. Така е и с моя тат… — тя млъква. — Помислете какво каза Нико.

— Ти си говорил с Нико? — пита ме Тот. — Какво каза той? Знае ли нещо? Какво може да знае?

Въпросите му следват бързо. Всичките са логични. Но неподготвен ме сварва напрежението в гласа му.

— Бийчър, искам да чуя какво каза той.

— Добре, но… първо да те попитам нещо.

— Ти спомена, че Нико…

— Само едно нещо, Тот — настоявам, без да му позволя да ме прекъсне. — Вчера… преди Орландо да бъде убит… — поемам си дълбоко дъх и избълвам всичко, докато не съм променил решението си. — Когато бях в кабинета на Орландо по-рано, относно повикванията на неговия телефон… защо си се обаждал на Орландо в деня, когато умря?

Клементин вдига поглед от документите. Тот замръзва. И веднага бързо се усмихва, сляпото му око се скрива в игриво намигане.

— Браво на теб, Бийчър. Браво на теб — натъртва той и пак започва да усуква около пръста си кичур от брадата си. — Казах ти да не се доверяваш на никого и ти постъпваш точно така.

— Тот…

— Не, не се извинявай. Това е добре, Бийчър. Постъпваш умно, като ме питаш. Точно това трябва да правиш.

Кимам с благодарност за одобрението му, но…

— Така и не обясни защо си му звънил — отсича Клементин.

Пръстът на Тот бавно се измъква от брадата му.

— Служебната ми карта — казва той. — Картата ми за Архива беше на път да изтече и ме посъветваха да се обадя Орландо, за да взема формуляр за нова.

— Нали Г. И. прави всички наши проучвания. — Имам предвид отдела на генералния инспектор.

— Така е. Но Орландо правеше снимките. Иди да погледнеш. Срещу бюрото му има един от онези екрани за паспортни снимки, дето се издърпват и заставаш пред тях.

Поглеждам Клементин, после Тот. Това е всичко, което ми трябва. Той току-що ни спаси задниците от Хазей, даде ни колата си и направи всички тези проучвания за Дъстин Гирич не по друга причина, а защото е най-скъпият ми приятел.

— Бийчър, ако не искаш да говориш за Нико, всичко е наред — заявява той.

— Просто слушай — предлагам му аз. — Знаеш ли какво е Кръгът Кулпър?

— Имаш предвид шпионската бригада на Джордж Вашингтон?

— Значи си чувал за тях?

— Бийчър, аз съм тук отпреди на Джо Кенеди да му поникнат косми по гърдите. Чувал съм, разбира се… — той замълчава, сякаш досетил се за нещо. — О, значи това е, което Нико…

— Какво? — питам. — „Това е, което Нико“ какво?

Той се замисля за миг, все едно още оглежда подробностите.

— Бийчър, имаш ли представа какво всъщност е правил Кръгът Кулпър? — пита накрая Тот.

— Точно както каза: били са личната шпионска единица на Вашингтон. Той е използвал цивилни граждани, за да предава информация напред-назад.

— Ами не… не че не си прав. Предали са много информация. Британците продължавали да залавят най-добрите военни шпиони на Вашингтон… продължавали да засичат плановете му… не знаел на кого да вярва… затова се обърнал към тези цивилни, към тези обикновени хора и те се оказали неудържими. Но това, с което е прочут Кръгът Кулпър, това, за което са ценени от историята, е… — той отново замълча. — Виждал ли си чия статуя стои пред първоначалната централа на ЦРУ?

— Тот, аз съм добър, но не знам тези неща като теб.

— Нейтън Хейл. Познаваш ли го?

— „Съжалявам единствено, че имам само един живот, който да дам за моята страна…“

— Същият. Един от първите шпиони на Вашингтон. Но в интерес на истината Хейл никога не е казвал тези думи.

— Какво?

— Никога не ги е казвал, Бийчър. Онези думи за един живот, даден за страната, идват от пиеса, популярна по време на Революцията. И сещаш ли се защо нашите лидери са излъгали и са обявили Хейл за такъв герой? Защото са били наясно, че за страната е по-добре да има мъченик, отколкото некомпетентен шпионин. Точно такъв е бил Хейл. Шпионин, когото са хванали. Бил обесен от британците.

— И това е важно, защото…

— Важно е, защото, когато Уилям Кейси пое ЦРУ в началото на осемдесетте, направо го подлудяваше, че пред централата стои статуя на Нейтън Хейл. В неговите очи Нейтън Хейл беше провалил се шпионин. Хейл е бил заловен. Според Кейси пред ЦРУ трябваше да има статуя на Робърт Таунсенд.

— Кой е Робърт Таунсенд? — питам.

— Тъкмо в това е въпросът! Таунсенд е един от членовете на Кръга Кулпър. Но чувал ли си някога името му? Срещал ли си го споменато в историческите книги? Не. А защо? Защото двеста години дори не знаехме, че Таунсенд е бил участник в Кръга Кулпър. Двеста години тайната му е била опазена! Разбрахме едва когато някой направи анализ на почерка на старите му писма и той съвпадна с писма до Вашингтон. Ето го истинското наследство на Кръга Кулпър. Те, разбира се, са предвали информация, но онова, което са направили по-добре от всеки друг, е да запазят собственото си съществуване в тайна. Помисли за това: не можеш да ги намериш, ако не знаеш за съществуването им.

Поглеждам към Клементин: тя все още прелиства фотокопираните заемни бележки. Не съм сигурен какво ме изнервя повече: начинът, по който се развиват нещата, или това, че брътвежите на Нико не звучат толкова налудничаво, колкото преди.

— Значи според теб този Дъстин Гирич е част от… — произнасям тези думи… мислейки за Бенедикт Арнолд… нищо не се връзва. — Казваш, че този Кръг Кулпър все още съществува?

— Бийчър, в момента само един въпрос изглежда логичен: защо биха съществували все още? Те са били най-добрите в своите действия, нали? Помогнали са да победим в Революцията. Така че имаме половин дузина мъже…

— Почакай. Само толкова ли са били? Половин дузина?

— Мисля, че са били шест… може би седем… не са били цяла армия. Бенджамин Толмадж, Робърт Таунсенд и, струва ми се, личният шивач на Джордж Вашингтон… били са малка група лоялни лично на Вашингтон. И ако си Джордж Вашингтон на път си да встъпиш в президентството, и не вярваш на никого, защо изведнъж ще разпуснеш една група, всъщност правила каквото трябва за теб?

— Разбирам, но там е проблемът — възразявам. — Да предположим, че този Кръг… каквото и да представлява в действителност… да допуснем, че е продължил да съществува до днес… Не се обиждай, но в наши дни дори и ЦРУ не съумява да опази истинските имена на собствените си шпиони от появата им върху първа страница в пресата. Няма начин този град да е съхранил толкова голяма тайна за толкова дълго време.

Тот ме гледа с един от погледите на Тот.

— Имаш разрешение за достъп до поверителна информация, Бийчър, знам. Наистина ли допускаш, че не са останали никакви тайни на нашето правителство?

— Добре, навярно все още има няколко тайни. Просто в продължение на двеста години, с всеки нов президент и всяка нова програма… забрави за каквото и да е запазване на тайна… откъде да знаем дали тази група все още прави каквото трябва?

— Говориш за станалото с Орландо, предполагам?

— Имаш предвид внезапната смърт на Орландо точно когато изглеждаше, че тяхната книга може да е у него? Особено когато аз съм този, у когото е книгата? Да, наречи ме параноик, но сега съм се съсредоточил именно върху това.

Тот прокарва пръсти по металната щипка на каубойската си вратовръзка. Не харесва сарказма, но разбира под какво напрежение съм. Зад него Клементин прелиства фотокопията още по-бързо. Сякаш търси нещо.

— Клеми, добре ли си? — питам я.

— Да. Да, да — твърди тя, без да вдига поглед.

— Бийчър, чувам те — продължава Тот. — И, да, неизвестно е дали след двеста години сегашният Кръг Кулпър има някаква връзка с първоначалния Кръг Кулпър, но да приемем, че са се превърнали в някаква зла ръка на Историята…

— Не виждаш ли този списък? — прекъсвам го. — Хирошима, Гетисбърг, Заливът на прасетата… липсват само затревеният хълм[11] и билети за театър с Джон Уилкс Бут[12].

— Добре, но според мен е просто глупаво да се каже, че една малка група хора е причина за всички тези съдбовни моменти, Бийчър. Животът не е лош филм за летния сезон. Историята е твърде голяма, за да бъде контролирана от толкова малко хора.

— Съгласен съм. И не твърдя, че са я контролирали. Щом обаче са били толкова близо до всички тези дати… очевидно са имали достъп до някаква важна информация.

— Те са общували — обажда се отново Клементин, без да вдига поглед. — Това ви казах и преди. И Нико го каза: за да изпраща съобщения до своя Кръг Кулпър, Вашингтон е криел нещата в книгите си. Така че вероятно и днес… те слагат информация в книга, а после някой взема тази книга и прочита съобщението.

— Това е… да… не е ли възможно да е така? — кимам аз. — Въпросните хора разполагат с информация, те са в близост до президента, по този начин си я предават и в конкретния случай, в тази книга, оставена в ПСИД, е имало информация от президента Уолъс.

— Или някой е имал информация за президента Уолъс — поправя ме Тот.

— Или това. Добре — съгласявам се аз. — И в двата случая навярно са я споделяли точно така.

— Добре, това е теория… разбирам. Но ако информацията е наистина толкова разтърсваща, защо просто не я предадат директно на президента?

— Виж резултатите: Дъстин Гирич идва тук, после, буум — Първата световна война. Друго посещение, след това, буум — Хирошима. Не са дребни неща. Значи щом Гирич е дошъл пак вчера, явно нещо голямо се…

— Чакай. Спри. Повтори го — прекъсва ме Тот. — Явно нещо голямо?

— Преди това…

— Гирич е дошъл пак вчера? Така и не проверихме, нали? — пита Тот.

— Какво да проверим?

— Посещението на Гирич. Знаем, че речникът е запазен за него вчера, но не проверихме дали Гирич всъщност физически е влязъл в сградата…

— Виждам накъде биеш. Ако Гирич е бил тук… ако той се е записал като изследовател и се е подписал в регистъра, има възможност да е заснет на видео или поне пръстовите му отпечатъци да ни кажат кой е всъщност…

— Клеми, хайде… — викам, готов да се затичам.

Клементин не помръдва. Още се рови в заемните бележки, които всеки посетител трябва да попълни, за да получи определена книга или документи, и преглежда всяка, сякаш чете етикет на лекарство.

— Клеми! — викам я отново.

Нищо.

Стрелвам се към бюрото и грабвам купчината фотокопия.

— Хайде, ще ги четем след…

Протяга ръка и отчаяно сграбчва листовете. Почти разплакана е.

— Моля те, Бийчър. Трябва да знам.

След секунда отново започва да преглежда документите.

Надничам през рамото ѝ, за да проверя датите на заемните бележки и да разбера какво търси.

7 юли, 10 юли, 30 юли — всички отпреди десет години. Какво, по дяволите, се е случило през юли преди десет години?

О, да!

— Търсиш Нико, нали? — питам.

Тя обръща друг лист.

На пистата НАСКАР. Преди десет години. Тогава Нико стреля по президента

— Моля, кажи ми, че те не са знаели за това — казвам ѝ.

Тя поклаща глава, неспособна да погледне към мен. Колко много удари понесе бедното момиче за един ден.

— Не са — отговаря с треперещ глас, докато наближава края на купчината.

— Това е добре, нали? Това е добре.

— Пп-редполагам — пелтечи тя. — Дори не съм сигурна дали се надявах да е така, или не… но ако въпросният Кръг Кулпър е знаел за всички тези други части от историята… Аз… Не знам. Просто мислех, че те може…

— Клеми, всичко е наред — уверявам я аз. — Само глупак не би проверил. Това е напълно…

— Няма нужда да казваш, че е нормално, Бийчър. Да търсиш, за да видиш дали някаква тайна двестагодишна група е знаела за деня, в който баща ти ще се опита да убие президента… Малко сме далеч от нормалното.

Права е, знам, но преди да успея да ѝ го кажа, усещам вибрацията на телефона в джоба си. Виждам на екранчето, че е очакваното обаждане. Вътрешен 2926. Лабораторията за консервация в приземието.

— Готов ли си за това, Бийчър? — пита Дениъл Диаманта, преди дори да кажа „здрасти“.

— Успя ли да го разчетеш? — питам.

— Това е симпатично мастило, не е Розетският камък. Та искаш ли да дойдеш тук и да видиш какво е написано в тази книга, или не?