Вътрешен кръг

Глава 103

— Аз… аз съм добре — отговарям на Далас и той бързо насочва отново поглед към папката, която прелиства.

— Обърни се и се отдалечи от него! — излайва Тот по телефона. — Далас е от Водопроводчиците от самото начало… чичо му е Роналд Коб, приятел на президента от Юридическия факултет; работеше в Архива и уреди Далас на работа тук! Затова го взеха!

Няма никакъв смисъл. В такъв случай защо Далас ме доведе тук? Но преди да успея да го попитам…

— Дори да мислиш, че лъжа, поне излез оттам — добавя Тот. — В най-лошия случай ще те запазя жив!

Отстъпвам няколко стъпки назад, тялото ми все още е в шок. Сякаш гледам отражението си в гърба на лъжица. Пред мен лъжицата се изправя, изкривяването избледнява и животът бавно става кристално ясен. Откакто започна всичко, научих колко е добър Кръгът Кулпър в пазенето на тайни… как те ни защитават като голям външен обръч, без изобщо да разкриват съществуването си… и колко усилено са работили, за да спрат корумпирани президенти като Никсън или Уолъс, които създават свои частни, служещи на тях кръгове от рода на Водопроводчиците. Но снощи, още през първите три минути в онзи таен апартамент, Далас издаде всички тайни, разкри собственото си членство и пое контрола над цялото ми издирване на Водопроводчиците, включително като се увери, че съм спрял да споделям с Тот.

Разчитах да е за мое добро.

Но ако казаното от Тот е вярно… Ако именно Тот е в Кръга Кулпър, а Далас лъже… изгода наистина имат само Уолъс… Палмиоти… и…

— Ето го… — извиква Далас, издърпва рязко няколко листа хартия и затваря със замах папката. — Намерихме го, Бийч. Ето го!

Затваря кашона с папки, избутва го обратно върху рафта и се втурва право към мен.

— Махни се от него, Бийчър! — крещи Тот в ухото ми.

Далас спира точно пред мен, стиснал под мишница папката от болницата.

— С кого говориш? — Далас сочи към моя телефон и прибира очилата в джоба на сакото си.

— Той намери ли папката? Не му позволявай да я вземе! — добавя Тот, докато друг шум, по-силен… метален трясък… отеква иззад стелажите. Който и да е там, идва все по-близо.

— Този шум… смяташ ли, че е Клементин? — Далас се шмугва край мен и забързва по главния коридор към вратата.

Съветът на Тот си остава най-добрият ми ход. Мога да се справя с Далас по-късно. В момента обаче е наложително да се махна оттук.

— Наблюдавай го, Бийчър! — казва Тот в ухото ми, докато набираме скорост.

Надничам във всеки проход, покрай който минаваме. Празен, празен, пак празен.

Докато тичаме, въздухът ми се струва замръзнал, но по гърба ми не спира да пълзи още по-студената пот.

Червената врата е само на няколко крачки. Минаваме покрай друг празен ред. И още един.

— Нуждаем ли се от код, за да се измъкнем?! — пита Далас. — Тя каза, че се отваря от…

Щрак-щрак!

Далас блъсва с хълбок металната врата и тя се разтваря широко. Същото става и със следващата… външната червена врата, която се отваря и ни изхвърля обратно при прашния въздух и лошото осветление на пещерата. Все още напредваме, като забавяме постепенно темпото. Минава известно време, докато очите ми да се приспособят към тъмното.

Това е причината да не видим кой стои там и ни чака. Чува се тихо прищракване. Като ударник на пистолет.

— Остави телефона, Бийчър — казва тя и аз го пускам на земята.

За да е сигурна, че връзката с Тот е прекъсната, тя взема телефона и го затваря сама.

Грешал съм. Тя не е била вътре. През цялото време е била тук.

— Съжалявам. Наистина… — добавя Клементин и насочва пистолета към лицето на Далас, а после и към моето. — Но трябва да разбера какво са причинили на баща ми.