Вътрешен кръг

Глава 45

Шест минути по-рано

При подстригването Андре Лоран не поставяше на първо място скоростта. Държеше преди всичко на акуратността. На точността. Да дадеш на клиента точно желаното от него. Или най-малко да го убедиш, че си му дал точно каквото иска.

Но тук беше различно.

С влизането в ментовозелената зала „Справки“ на първия етаж на Архива Лоран не пропиля нито секунда.

Без съмнение, днес скоростта беше особено важна. Друг път целта беше да се движи бавно… да отиде до читалнята за проучвания на горния етаж, да издърпа количката, пълна с документи, брошури и половин дузина други регистри, и тогава пред погледите на всички да скрие онова, което им беше необходимо.

Но ако казаното в „Проблем от Ада“ беше вярно… ако някой друг беше взел речника…

Не искаше дори да си го помисли.

Бързият оглед на читалнята му показа, че поне бе улучил точното време. Бог да благослови държавните служители. Малко преди пет почти целият персонал беше изчезнал.

— Мога ли да ви помогна? — извика му възрастна служителка, докато буташе количка, пълна с малки кутии, към стаята за четене на микрофилми в дъното вляво.

— Всъщност съм добре. — Лоран махна с ръка за благодарност, но не помръдна, докато тя не се отдалечи.

Най-после жената изчезна от погледа му, а той тръгна покрай централното писалище и се запъти към лавиците, подредени край стените на помещението. Пренебрегна номерацията им и започна да брои. Едно… две… три… четири… тук… четвъртата лавица вдясно. Както почти всички други рафтове, и тя бе запълнена със стари книги с кожени подвързии, предимно кафяви и тъмносини, но и няколко червени; всеки том бе посветен на различна тема. На най-горния рафт имаше редица черни папки и няколко брошури. Според гръбчетата: каталожна група 267.

Лоран кимна. Беше тази. Погледна през рамо и се увери добре, че надзорничката я няма.

Всичко беше чисто.

Посегна към последния рафт и издърпа с два пръста една от дебелите черни папки. Отвори я с една ръка и постави при брошурата в нея и книгата, която носеше — „Проблем от Ада“, а после с леко движение плъзна и двете книги на най-горния рафт и се отправи към вратата.

Идеята беше колкото проста, толкова и елегантна. Служителите на Архива бдят за посетители, които се опитват да измъкнат документи навън. Но никой никога не би заподозрял, че някой ще вмъква нещо вътре.

Вече беше там. Просто още една книга в най-големия архив в света. Трийсет секунди по-късно Лоран вече го нямаше. Трийсет секунди по-късно се намираше навън, излязъл скрит от погледите на охраната сред тълпата тръгващи си служители.

Трийсет секунди по-късно беше извадил телефона си и набираше номера, научен вече наизуст.

Когато започна да звъни, покрай Лоран профуча очукана „Тойота“ с избеляла лепенка от президентските избори на задната броня: „Не ме вини, че не гласувах за Уолъс“.

До ухото на бръснаря телефонът спря да звъни. Някой беше вдигнал. Лоран дори не си отвори устата. Нямаше нужда.

Без да отрони и дума, затвори телефона. Съобщението беше изпратено. Четвъртата библиотека. Най-горния рафт. По най-бързия начин.

Точно както искаше клиентът.