Глава 21

— Кажи ми как ти е по-лесно — предлага Хазей, стараейки се да остане любезен. — Можем да говорим тук, при бюрото ти или…

— Тук е добре — избъбрям, решен да го държа далеч от книгата.

— Всъщност накъде бързаше?

— Какво?

— Ти тичаше, Бийчър. Едва не се размаза в мен. Затова се чудех накъде бързаш.

— Към стелажите — кимване нататък с пълното съзнание, че докато Хазей ме разпитва тук, момчетата на пропуска разпитват Клементин. — Трябваше да взема една папка от стелажите.

Той поглежда надолу към празните ми ръце.

— Къде ти е заемната бележка?

Сега се мисли за много умен.

— Ей тук — соча главата си и се правя на още по-умен.

По начина, по който смръщва дебелите си вежди, разбирам, че на Хазей не му харесва някой да се прави на по-умен.

— Ами знаеш ли… — той приглажда оредяващата си черна коса настрана — и вчера, когато си разбрал за Орландо, си тичал.

— Той ми е приятел. Не е ли редно да се затичам, след като разбрах, че приятелят ми е мъртъв?

— Просто… за място, което получава златен медал за бавно и спокойно действие, доста търчиш наоколо напоследък.

Гледа ме внимателно и оставя тишината на празния коридор да ме притисне. Но аз наистина съм обсебен от мисълта, че Клементин все още ме чака долу.

— Каза, че имаш въпрос, господин Хазей.

— Не, казах, че се надявам да ми помогнеш за нещо — поправя ме той и си потърква брадичката с опакото на ръката. — Просто се чудех дали ще погледнеш в календара си… кога беше с Орландо.

— Погледнах, но не мога да определя точно. Видях го в коридора. Някъде около половин час преди да… нали знаеш…

Хазей кимва, но друга реакция няма.

— Да се досещаш за нещо друго? За нещо полезно, когато проучваме смъртта му?

— Нали според парамедиците е получил пристъп, имал сънна апнея.

— Да, но те са парамедици, а не криминални експерти — срязва ме Хазей. — Сега те питам пак. Нещо, каквото и да е, което Орландо е казал, направил и мислиш, че трябва да го знам?

Отговарям незабавно:

— Не се сещам за нищо.

— Мислех, че бяхте близки.

— Казах, че беше мил с мен. Двамата сме от Уисконсин и той винаги беше мил.

— И това е всичко? — пита Хазей.

— Защо ти е толкова трудно да повярваш?

— Не знам — отговаря Хазей, по-спокоен от всякога. — Предполагам, че… ако беше просто мил човек от Уисконсин, добре… но защо ти си последният човек, на когото се обажда, преди да умре?

Зад раменете му асансьорът звънва и стоварва сутрешната смяна колеги архивисти. Хазей се усмихва, сякаш контролира и това.

— Живеем в двайсет и първи век, Бийчър. Наистина ли допускаш, че няма да отделим време за проверка на изходящите обаждания от телефона на Орландо?

За втори път ме хваща в един от тъпите си интелектуални капани. Заклевам се на момента да не успее трети път.

— Изглежда, ще е по-добре да продължим този разговор на по-спокойно място — предлага Хазей и сочи металната врата към стелажите. По това време на сутринта вече има твърде много служители по коридорите. — Отиваше да вземеш папка, нали? — добавя Хазей. — Ще дойда с теб.

До вчера, когато звънна на Орландо в ПСИД, не бях чувал почти нищо за Венкат Хазей. Но ако усещането ми е точно и той не просто разследва убийството на Орландо, ако наистина търси книгата или се опитва да ме изкара убиец, за да я получи, последното нещо, което ми е нужно, е да се разхождам сам с него из най-отдалечената част на нашата сграда.

— Всъщност нямам нищо против да си говорим и тук — казвам, докато навалицата се стопява по кабинетите и, както в гимназията след последния звънец, коридорът бавно опустява и се връща към обичайната си утринна тишина.

Хазей кимва, като си дава вид, че не е ядосан. Но докато чакам да се затвори и последната врата към коридора, забелязвам през матовото стъкло на нашата врата тясна издължена сянка, подобна на плашило.

По очертанията може да бъде всеки от нашите архивисти — Тот, Далас, Рина… ала след кратко полюшване там плашилото се отдръпва, сякаш е разбрало, че съм видял как ни подслушва.

— И така, какво казва Орландо в последното си съобщение? — започва Хазей.

Само по тона му предусещам третия му капан. Щом разполага с технология да разбере, че последното съобщение на Орландо е било за мен, за него би било също толкова лесно да прослуша въпросното съобщение. Просто ме изпитва дали ще бъда честен.

— Орландо всъщност… казва, че няма моя мобилен телефон и трябва да му се обадя.

— За какво да му се обадиш?

— Вероятно за това, което направих с една стара празна бланка от Съдебния комитет при Сената. Бяха изпратени по погрешка, аз взех един от листовете и на шега написах писмо до Орландо, че ще бъде депортиран. Просто тъп офисен майтап.

Беше достатъчно добро извинение, изречено с достатъчно спокойствие. Дори използвах думите „това, което направих“, за да обясня един необясним момент в съобщението на Орландо. „Това, което направи…“

Но Хазей продължава да стърчи с вдървената си военна стойка като гигантски удивителен знак. Поглеждам назад към моя кабинет. Сянката на плашилото е все още там.

— Беше ли вчера в ПСИД 12E1? — изстрелва най-накрая Хазей.

— Ммоля?

— Това е прост въпрос. Изисква прост отговор. Беше ли във или някъде наблизо до Хранилището в някакъв момент вчера?

Поемам дълбоко дъх, но се опитвам да не личи, че поемам дълбоко дъх. Не знам много за Хазей, но по двата ни разговора съдя, че той не зададе нито един въпрос, чийто отговор не знаеше или поне не се досещаше. И като се има предвид, че Далас, Рина и поне един агент от Сикрет Сървис ме видяха зад ъгъла край тази стая… и че видеокасетата все още не е открита…

— 12E1… — отвръщам. — В онази стая чете президентът, нали?

— Бийчър, в този момент съм твой приятел. Но ако искаш да ме превърнеш във враг…

— Да, не… Определено минах покрай нея. Тогава видях Орландо. Водех обиколка.

— Но ми казваш, че не си влизал вътре?

Това е моментът, в който мога да му кажа истината. Мога да му кажа, че съм влизал вътре. Мога да му кажа, че не съм го направил. Но като се взирам в Хазей, все още изправен неподвижно като удивителен знак, разбирам какво ще чуе: аз съм последният човек, бил насаме с Орландо, преди той да умре. А когато чуе това… ще може да потвърди, че съм имал реален достъп до книгата…

Поклащам глава.

— Не. Никога не съм бил вътре.

Погледът му се втвърдява.

— Какво? — питам. — Ако не ми вярваш, иди да провериш на лентата. Всички онези стаи са свързани с видео, нали?

Блъфът е рискован, но точно сега трябва да знам какво става. Възможно е, разбира се, тъкмо Хазей да е задигнал касетата от видеото на Орландо. Но ако е планирал да го използва, за да ме обяви за убиец, дори нямаше да водим този разговор. Така че или Хазей разполага с касетата, но го интересува единствено книгата, или не разполага с касетата и тя все още е някъде там.

— Учудващото е, че касетата я няма, някой я е взел от ПСИД — споделя Хазей безизразно. — Благодаря обаче за напомнянето. Трябва да кажа на Сикрет Сървис за това.

— Службите?

— Знам. Но мъртвото тяло на Орландо се появи в същото време, когато президентът Уолъс влизаше в сградата… Естествено е на Сикрет Сървис да не им харесва трупове да се оказват в такава близост до техния подопечен. Така че, за наше щастие, предлагат да помогнат на разследването. — Той ме наблюдава по-внимателно от всякога. — Каква добра възможност все пак. Когато свършат, ще са сканирали, предполагам, и подредили по азбучен ред всеки атом и молекула, всяка прашинка ДНК в цялото ПСИД. Бог знае какво може да се намери там, нали, Бийчър?

Зад гърба му се чува нов звън и вторият асансьор стоварва група служители в празния коридор.

— О, и между другото — добавя той, докато те ни заобикалят, — вчера носеше престилката си, смачкана на топка. С какво беше изцапана? С кафе, нали?

Кимвам с глава и се усмихвам изкуствено.

— Добро утро! Здрасти! Добро утро! — махам за поздрав на преминаващите служители.

— Приятен ден — пожелава ми Хазей и пристъпва към чакащия асансьор. — Пак ще си поговорим скоро, сигурен съм.

Асансьорът го поглъща целия, а аз хвърлям отново поглед към вратата на моя кабинет. Плашилото го няма. Поне най-после мога да си поема дъх и…

Не…

Хуквам към стълбите. За малко да забравя. В момента тя е долу.

Загрузка...