Вътрешен кръг

Глава 98

— Не е нужно да идваш, ако не искаш — уверява ме Далас.

— Ще дойда — настоявам. — Само че… в Пещерите? — питам от пътническата седалка. — Много са далеч.

— В Пенсилвания са — уточнява Далас, стиснал волана с две ръце. — Само ще пресечем Мериленд и стигаме до съоръжението.

Знам за какво говори. В нашата сграда в центъра се съхраняват над 1,9 милиарда страници документи. Други 4,3 милиарда са в Колидж Парк, Мериленд. А има допълнителни хранилища на места като Сюитланд, Мериленд, чиято сграда е с размерите на повече от двайсет футболни игрища и побира над 9,7 милиарда документа. Но понеже най-важният проблем и най-големият разход при съхранението на документи е стайната температура, Архивът спестява милиони долари всяка година, като използва природния студ на подземните пещери из цялата страна — от Лийс Съмит, Мисури… до Ленекса, Канзас… и до, в случая с документите, идващи от Охайо, пещерите в Бойърс, Пенсилвания.

— Ще ти задам един последен въпрос — очите ми улавят собственото ми отражение в стъклото. — Когато беше в кабинета… защо вдигна моя телефон?

— Какво?

— Преди това. След като се махнахме от гробището, ти се върна в Архива, а аз отидох да видя Нико. Каза, че са се обадили и си говорил със самия господин Хармън — имам предвид човека от Президентския архив, на когото се позвъних от гробището. — Каза, че докато те не намерят нещо в старите регистри от колежа на Уолъс…

— Казах, че няма да намерят.

— …все пак бях прав за едно: нашият персонал в Архива събира всеки документ от всяко място, посетено от Уолъс, включително началното училище, основното и… дори записите от болницата, в която е роден.

— Но нали разбираш какво стана, Бийчър? Сигурно е страхотно, че в тази болница имат регистрирано раждането на президента. Но когато господин Хармън започна да рови, намери и друга папка с името на Уолъс: за счупен пръст, който Уолъс лекувал в Спешното отделение преди двайсет и шест години. Значи това Спешно отделение…

— …е същото, в което са закарали Ейтбол онази нощ. Знам. Бръснарят ми каза, че са били там. Знам какво се е случило.

— Сигурно знаеш. Но всяка дума на бръснаря… как Мини размахвала бухалка, как Уолъс прикрива случая, за да защити сестра си, как са прехвърлили Ейтбол и са го държали скрит през всичките тези години, но Клементин разбрала някак си за него и започнала да ги изнудва… Не си ли наясно каква е стойността на всичко това? Никаква, Бийчър. Всяка дума на бръснаря е мълва от мъртвец. Ако излезеш и го обявиш публично, ще постигнеш колкото всеки откачен на тема конспирация срещу Кенеди, който се кълне, че Джак Руби му е прошепнал всичките си тайни от килията. Доберем ли се обаче до тези болнични архиви, ще разполагаш с нещо, единственото нещо, което върши работа, когато тръгваш срещу действащия президент. Доказателство. Тази папка е доказателство, Бийчър. Доказателство, че Уолъс е бил там онази нощ. Тази папка в Пенсилвания ще ти спаси живота.

Далас е прав. Знам. И знам, че стане ли дума за огромните купчини постъпваща документация, нашата служба няма да ги изпрати по факс или да ги сканира, преди да бъдат официално обработени, при което се започва с жизненоважните документи и отнема години, за да се стигне до нещо толкова дребно като счупен пръст през детството. И все пак…

— Не отговори на въпроса ми — напомням, все още загледан в отражението си в предното стъкло. — Каза, че господин Хармън се е обадил и самият ти си говорил с него. Но когато бяхме на гробището, аз не дадох на господин Хармън твоя номер. Дадох му моя.

Далас се извръща, наперен както винаги.

— И заради това ли се мръщиш? Защото съм вдигнал телефона ти? Ти беше вече в „Света Елизабет“. Върнах се в офиса и чух, че звъни. Да, вдигнах го. След всичко случило се, имаш късмет, че го направих.

Кимам. Идеално обяснение. Но не повдига настроението ми.

— Как така не си развълнуван? — чуди се Далас. — Това ще бъде гвоздеят в ковчега.

— Вече видях ковчезите! Двама души са мъртви! Орландо… а сега и този бръснар. Той дойде при мен! Бръснарят дойде при мен и умря пред очите ми! И всичко заради… Защото тя… — оставам втренчен в отражението, но опитвам да не се гледам.

Навън слънцето се бори със снега, засипал всичко от двете страни на шосе И-270. Кафяво-бял знак на магистралата подсказва, че наближаваме Хейгърстаун и границата на Пенсилвания. Аз все още се взирам в собственото си отражение.

— Не ти си причината за тяхната смърт, Бийчър. И ме чуй: тя не използва слабостта ти. Тя е разчитала на силата ти.

— За какво говориш?

— За стореното от Клементин. Тя успя само защото ти си човек, който помага на хората. И това е нещо добро.

— Не ми се се струва толкова добро в момента — възразявам и отново превъртам наум всеки миг от последните два дни.

Най-лошото беше колко лесно го постигна тя. Клементин беше узнала всичко, което бръснарят бе изповядал пред Ейтбол… по някакъв начин беше разбрала всички подробности за Водопроводчиците… а когато бяхме в ПСИД… Не мисля, че тя намери онзи стар речник. Всъщност целеше да го измъкне, но когато кафето се разля, се наложи да импровизира…

— Слушай, знам, че тя и Нико те нараниха много дълбоко…

— Не. Не обвинявай Нико за това. Ти не видя по какъв начин реагира… Нико не е замесен в историята. Трудно е да се повярва, защото е откачен, но ако го слушаш, ще се убедиш, че за едно нещо Нико винаги е бил прав.

Слънцето над нас ме заслепява. Ала не задълго.

— Нико каза, че всички сме тук поради някаква причина. Той не греши. Затова, когато всичко свърши, когато заловят Клементин, семейството на Орландо получи желаните отговори, а ние разкажем на света истинската история на президента…

— Не е нужно да го правиш, Бийчър. Те наблюдават — прекъсва ме Далас, наблягайки дебело на „те“, както винаги нарича Кръга Кулпър. — Те със сигурност ще се погрижат за теб.

Кимам, преструвайки се, че целя точно това.

— Значи те са ти дали тази кола, предполагам? — питам.

— И сивата също — доуточнява Далас.

— Да, така си и мислех. Е, да не се притеснявам, че тялото на бръснаря все още седи в нея?

— Дори самият Исус да слезе и да претърси тази кола, никога няма да бъде в състояние да я проследи.

— Аз я карах. Няма ли да я свържат с мен?

— Казаха да не се притесняваш и за това.

— Значи така? От Кръга Кулпър само махват с ръка и магически се оправят с всичко?

— Това не е магия, Бийчър. Това е лоялност. Лоялност и ефективност. Ще стигнат там много преди ченгетата, а после… ами… помисли какво виждаш при Уолъс и Палмиоти. Особено в този град никога не подценявай силата на лоялността.

— Не я подценявам. Ето защо, когато всичко се уреди… — Поемам си дъх и си помислям отново за онзи човек от Хирошима. — Искам да ме запознаеш.

— За какво говориш?

— С тях. С Кръга Кулпър. Когато всичко това свърши, искам да вляза.

— Бийчър, адреналинът те изпълва…

— Не е от адреналина. И не е някаква глупава фантазия за отмъщение. Давам си сметка какво направи с мен Клементин. Аз ѝ позволих да го направи. Но когато бях в колата в „Света Елизабет“, когато си мислех, че бръснарят се готви да вдигне острието и да ми пререже гърлото… чаках животът ми да премине пред очите ми… или някакво свръхпросветление, или някакви забавени кадри, или да изникнат каквито и да са други клишета. А вместо това само мислех, че чувствам нещата… правилно. Има ли някакъв смисъл?

— Няма никакъв смисъл.

— Не че съм бил на път да бъда убит, е правилно. Правилно в смисъл, че когато бях на онова място… когато бях в опасност… ме обзе усещането, че съм разтърсен и събуден. След Айрис… след всичко, причинено ми от нея… се оставих да потъна в сън. Знаеш ли какво е да се оставиш да заспиш и да се загубиш сред надеждите да погребеш най-лошите страхове в живота си? Това беше едно от нещата, за които Клементин не излъга: не бях влюбен в миналото. Бях ужасен от собственото си бъдеще, а после се появи тя и в нейно лице видях своя втори шанс. Но тя не беше. Това е. Искам си втория шанс. Сякаш животът ми най-накрая доби смисъл.

— Все още адреналинът говори.

— Не е адреналинът. А онова, заради което сме тук, Далас. Заради което мислех, че съм тук, а вместо това… Знаеш ли колко години прекарах, загледан в стари книги, въобразявайки си, че докосвам историята? Но историята не е там. — Взирам се в огледалото за обратно виждане и се навеждам настрани, за да престана да гледам отражението си. — През цялото време очаквах Клементин да възроди живота ми. Когато обаче имаш чувството, че животът ти е мъртъв, само един човек може да те върне към него. Аз мога да го направя, Далас.

— Сигурно. Можеш да направиш много неща. Но не за това си предназначен.

— Не ме слушаш — хвърлям му дълъг настойчив поглед. — Виж живота ми. Уморен съм да върша това, за което съм предназначен.

От мястото на водача Далас се взира към мен по същия начин, докато с горните си зъби дъвче кичура косми под долната си устна.

— Мога да го направя — настоявам. — Готов съм.

Той не отронва нито дума.

И тогава, докато се носим към Пещерите за доказателството и за документите, които ще сложат край на тази бъркотия, най-накрая той се обажда:

— Знаеш ли, Бийчър… Мисля, че си прав.