Вътрешен кръг

Глава 115

— Като че ли имаш нещо наум, Бийчър — продължава президентът; звучи почти загрижено.

— Моля? — озадачен съм аз.

— Изписано е по лицето ти. Виждам го. Кажи за какво си мислиш, синко.

— Не искате да чуете какво си мисля — отвръщам.

— Внимавай как се държиш — изстрелва един от агентите на Сикрет Сървис зад мен. Дори не съм осъзнавал, че все още са там.

— Виктор — изрича президентът.

Само една дума. Дори не я произнася с раздразнение. Но само от тези две срички става ясно какво иска.

Остави ни сами. Махай се.

— Сър, не е…

— Виктор.

Това е краят. Спорът е приключен.

Без повече думи двамата агенти напускат лекарския кабинет и затварят вратата след себе си. Уолъс заобикаля бюрото, минава зад мен и заключва кабинета с приглушено прещракване.

Отначало реших, че ме е довел тук заради станалото с Палмиоти. Вече проумявам, че това е едно от малкото места в Белия дом, където може да се гарантира пълна конфиденциалност.

Понеже е зад мен, аз задържам поглед върху бюрото на Палмиоти, където има малка кутия, наподобяваща тостер. На малък екран са изредени няколко имена със зелени светещи букви:

ПРСАЩ: Партер. Лекарски кабинет

ПДСАЩ: Втори етаж. Резиденция

ВПРСАЩ: Западно крило

МИНИ: Пътува

Не е необходимо да имаш докторска титла, за да се досетиш, че това са настоящите местоположения на президента, първата дама, вицепрезидента и Мини. Чел съм, че Уолъс е накарал Сикрет Сървис да извадят имената на децата му от тази мрежа за контрол. Нямало причина персоналът да знае къде са във всеки момент. Но явно е оставил Мини. Минали са двайсет и шест години, откакто сестрата на президента се е опитала да се самоубие. Оттогава не я изпуска от очи.

Иначе кабинетът е скромно обзаведен, а за моя изненада стените не са покрити със снимки на Палмиоти и президента. Палмиоти има само една, на бюрото, в изискана сребърна рамка. Не е от Овалния кабинет или от деня на инаугурацията. Не, това е зърниста снимка от времето, когато Палмиоти и Уолъс са били на… според прическите от началото на осемдесетте, белите шапки и мантии… трябва да е от дипломирането в гимназията.

Едва ли са на повече от осемнайсет: младият Палмиоти вляво; младият Уолъс отдясно. И двамата са прегърнали застаналата между тях истинска звезда на снимката: майката на Уолъс, наклонила съвсем леко глава към сина си, усмихната лъчезарно, както само една майка се усмихва при дипломиране. А както е обвила ръце около кръста им и ги притиска силно, става ясно едно: фотографията не е президентска. А семейна.

След като вратата е заключена, президентът минава бавно зад гърба ми и застава пак при бюрото. Той е мълчалив и непроницаем. Определено се опитва да ме сплаши. И се получава.

Той се промъква край мен и в ръката му забелязвам… Държи една от онези черни гумени круши от апарат за мерене на кръвно налягане.

Отпуска се пак на стола. Не ми пука, че се прави на хладнокръвен. Все пак днес този човек е загубил най-стария и навярно единствения си истински приятел. Сваля ръцете си под бюрото, но знам, че стиска гумената круша.

— Ако ще се почувстваш по-добре, можем да я намерим — предлага най-накрая.

— Моля?

— Момичето. Онова, което взе папката…

— Клементин. Какво означава, че ще я намерите?

Замълчавам и се вглеждам внимателно в Уолъс. До този момент той не е имал представа, че именно Клементин се е добрала до папката.

Сивите му очи се втренчват в мен и в океанските им дълбини виждам колко остри могат да бъдат зъбите на акулата.

— Затова ли ме доведохте тук? За да разберете дали папката е все още у мен?

— Бийчър, каквото и да си мислиш, не се опитвам да се бия с теб. Време е да научиш истината: през цялото това време смятахме, че ти ни изнудваш.

— Не съм аз.

— Вече знам. И това е единствената причина да те доведа тук, Бийчър: да ти благодаря. Оценявам какво направи. Начинът, по който подходи, колко упорито се опита да защитиш Далас и доктор Палмиоти. А дори когато откри останалото… можеше да се възползваш и да поискаш нещо за себе си. Но никога не го стори.

Взирам се в президента: той преплита пръсти и леко ги отпуска на бюрото в молитвена поза. Вече не държи гумената круша за кръвно.

— Мога ли да ви задам един въпрос, сър?

— Разбира се.

— Същата реч ли държахте пред Далас?

— За какво говориш? — недоумява президентът.

— Учтиво ласкателство… потупване по рамото… дори фин намек за изгодите, които бихте ми предложили, и колко много можете да направите за мен, без дори да го кажете директно. По този начин ли накарахте Далас да се почувства специален, когато го поканихте при Водопроводчиците, а той си мислеше, че се присъединява към Кръга Кулпър?

Президентът се обляга назад, очите му остават вперени в мен.

— Внимавай много в какво ме обвиняваш.

— Не ви обвинявам в нищо, сър. Но това е разбираема пресметливост, нали? Защо да рискувате челен сблъсък, когато е по-лесно да ме вкарате вътре? Имам предвид, сега, когато си мисля за това… ами ето я истинската причина да ме доведете тук. Да си осигурите мълчанието ми с поканата да стана най-новия член на вашите Водопроводчици?

Ръцете на президента остават върху бюрото, събрани като за молитва. Гласът му е толкова студен, че почти го виждам във въздуха.

— Не. Не затова те доведох тук. Съвсем не.

Поема си още глътка въздух, готов на всичко, само и само да скрие емоциите си, точно както го прави през всеки ден от живота си. Но виждам как с език натиска отвътре бузата си. Колкото и да е добър Уолъс, приятелят му си остава мъртъв. Не може просто ей така да пренебрегне подобно нещо.

— Доведох те, за да ти благодаря — настоява той за втори път. — Без теб нямаше да знаем кой е убил онзи охранител.

— Казваше се Орландо — прекъсвам го.

Уолъс кимва с едва забележима усмивка — дава ми да разбера, че знае добре името на Орландо. Нетърпелив е да си върне контрола и аз просто му го отстъпвам.

— Сигурно ще се радваш да чуеш, Бийчър, че доколкото разбирам, столичната полиция вече е качила снимката на Клементин на сайта си. Също така са успели да свържат нейната рецепта за химиотерапия с лекарствата, открити в кръвта на Орландо.

— За какво говорите?

— Само ти съобщавам какво е качено онлайн. И като си помислиш, онзи млад архивист Бийчър не знам кой си я проследил, стигнал до лекаря на президента и дори я последвал чак в онази пещера… този човек е герой. — Погледът му потъмнява, докато се впива в мен. — Разбира се, някои твърдят, че Бийчър има пръст в това, нарушил е всички възможни правила за сигурност и тъкмо той е вкарал Клементин в ПСИД, заедно са планирали цялата операция и са преследвали президента, дори са отишли да посетят баща ѝ, който — ще повярвате ли? — е Нико Адриан и навярно се опитва да убие отново.

Замълчава за миг и поглежда през единствения прозорец на кабинета. Към Южната морава се открива прекрасен изглед, ако се изключат железните пръти, с които е преграден. Разбирам намека. Достатъчна е една негова дума и постоянната ми гледка ще стане такава. Гласът му отново звучи със същата сила като в началото:

— Но аз не желая да повярвам подобни неща за него. Бийчър е добър човек. Не желая да видя как губи всичко по такъв начин…

Речта се получава свръхдраматична, особено с погледа към железните пречки, и точно такава, каквато предполагах, че ще произнесе.

— Наясно съм относно двата Кръга Кулпър — обаждам се аз. — Знам за Водопроводчиците. И особено за вас… Знам какъв е личният ви залог в това.

Той не се съмнява, че имам предвид Мини.

— Бийчър, всички имаме личен залог. Нали така, синко? — натъртва той на думата „синко“.

Очевидно има предвид баща ми.

Това е напразна заплаха. Ако искаше да се пазари, вече щеше да го е направил. Но той е приключил с разискванията.

— Иди и кажи на света, Бийчър. Но ми намери поне един човек, който не би защитил сестра си точно по същия начин, ако тя е в беда. Ако смяташ сегашния ми рейтинг за висок, само почакай да видиш, когато ме превърнеш в герой.

— Може би — казвам.

— Не може би — отвръща, сякаш вече е прозрял бъдещето. Навежда се към бюрото, пръстите му все още са сключени за молитва. Този човек е способен да завладява цели държави. — Медиите ще се поразровят малко с какво се е занимавал докторът, но ще се прехвърлят към следващата тема, особено ако няма за какво повече да се хванат. Лекарят на президента не е толкова интересен, колкото самият президент.

— Всички знаем, че въпросът не е в президента. Дори и вие смятате, че никога не е бил във вас. Става дума за нея, нали, сър? Забравете за медиите… за обществеността… забравете всички. Едва ли щяхме да разговаряме все още, ако не се притеснявахте за нещо. А според мен сте притеснен единственото дали няма да тръгна да обикалям по кабелните телевизии и да разказвам, че аварията на сестра ви всъщност е била опит за самоубийство, защото се е чувствала виновна за онова, което е причинила на Ейтбол.

— Бийчър, ще го кажа само веднъж. Не ме заплашвай. Нямаш представа какво се случи онази нощ.

— Бръснарят ми каза. Каза ми за маркуча от прахосмукачка и ауспуха на „Хондата“.

— Нямаш представа какво се случи онази нощ.

— Минали са четири часа, преди да я намерите. Все още се измъчвате, че не сте успели да я спрете.

— Ти не ме слушаш, Бийчър — снишава глас той, та да чуя всяка сричка. — Аз бях там… аз я намерих. Ти. Нямаш. Представа. Какво. Се случи. Онази. Нощ.

Изгарящата му настойчивост ме приковава към стола. Поглеждам президента.

Той не отмества поглед. Подпухналите му очи се присвиват.

Превъртам отново събитията… Бръснарят… Лоран каза, че минали четири часа, докато открият Мини онази нощ. Палмиоти я издърпал от колата. Но сега… щом Уолъс твърди, че той я е намерил първи…

„Нямаш представа какво се случи онази нощ.“

Целият изстивам. Премислям отново. Уолъс е бил там първи… пръв той я е видял в безсъзнание в колата… Но ако в крайна сметка Палмиоти я е извадил… Невъзможно е и двете да са истина. Освен ако…

Освен ако Уолъс не е бил първият, видял Мини в безсъзнание, и не е решил, че най-доброто действие…

… е да не предприема никакви действия.

— Когато вие сте я видели да лежи там… не сте я извадили от колата, нали… — избъбрям.

Президентът мълчи.

Горчивият вкус на жлъч пари в гърлото ми, когато поглеждам пак снимката в сребърна рамка. Семейната снимка.

Онази с две деца в семейството. Не три.

— Опитали сте се да я оставите в пълната с дим кола. Опитали сте се да оставите сестра си да умре — казвам.

— Всеки знае колко обичам сестра си.

— Но в онзи момент, след всички каши, които е забъркала… Ако Палмиоти не е дошъл, сте щели да стоите там и да я гледате как се задушава.

Уолъс прехапва долната си устна и издиша шумно през нос. Но не отговаря. Никога няма да отговори. Нито за това, което са причинили на Ейтбол. Нито за укриването му през всичките тези години. За нищо.

Досега съм грешал.

През цялото време си мислех, че се боря с хора. А се боря с чудовища.

— Така сте разбрали, че можете да се доверите на Палмиоти за всичко, включително и за Водопроводчиците. Бил е до вас в най-ужасния ви момент, а най-извратеното нещо е решението му да не се отдели, независимо от прозрението му за намерението ви да оставите сестра си да умре — заключавам аз. — Вие сте обречени да бъдете заедно. Отдали сте душите си един на друг.

Цифровият екран, който показва местоположението на Първото семейство проблясва. С едно примигване състоянието на Мини се сменя от:

МИНИ: В движение

на

МИНИ: Резиденция на втория етаж.

Сега тя е на горния етаж.

— Няма по-добро място от дома — Уолъс пак не повишава глас.

Обръща се с лице към мен, най-накрая разделя длани и изоставя молитвената си поза.

— Е, приключихме, нали?

— Не, не сме.

— О, да. Приключихме окончателно.

— Все още мога да намеря доказателство.

— Можеш да опиташ. Но приключихме, Бийчър. И знаеш ли защо? Защото, когато става дума за теории на конспирацията, вземи и най-добрите от тях… вземи онези, за които дори има някакво подобие на доказателства… като Джей Еф Кей. След повече от петдесет години, след всички истории за Джак Руби и Лий Харви Осуалд… след всички появили се свидетели, книги, спекулации, Оливър Стоун и годишните конгреси, провеждащи се и до днес, знаеш ли коя е теория номер едно, в която вярват повечето хора? На Комисията „Уорън“ — напомня той сухо. — В това вярва публиката, в Комисията, създадена от властите на САЩ. Ние сме голямо лошо момче и всички те казват, че ни мразят. Но в края на всеки ден хората искат да ни вярват. Защото ние сме тяхното правителство. А хората вярват на своето правителство.

— Обзалагам се, че сте репетирали този монолог.

— Само не забравяй къде се намираш: това е боксов финал, Бийчър. А когато боят продължи дълго — помни думата ми, — ако продължаваш да замахваш с все сила, рискуваш да се нокаутираш сам.

— Всъщност нокаутът вече се случи.

— Моля?

— Само не забравяйте къде сте, господин президент. Огледайте се. До края на седмицата този кабинет ще бъде празен. Снимката в сребърна рамка ще бъде, предполагам, поставена в ковчега на Палмиоти. Вашия лекар го няма вече, сър. Също и бръснаря. С вашите Водопроводчици е свършено. Сбогом. Всичко, което постигнахте, е, че двама лоялни мъже са убити. Тоест колкото и да се опитвате да се преструвате, че всичко е станало според вашето желание, до края на седмицата аз ще се прибера вкъщи, а вие ще ходите по погребения и ще произнасяте надгробни слова.

— Не разполагаш с нищо. Имаш по-малко от нищо.

— Вероятно сте прав. Но продължавам да си мисля… Единственото предназначение на Водопроводчиците е било да бъдат хора, на които имате доверие, и да ги използвате, за да изградят стена около вас. Тази стена ви защитаваше и ви изолираше. Но вече я няма — напомням. — И какво ще правите сега, сър? — Ставам и се отправям към вратата, като добавям: — Желая ви приятна вечер, господин президент.