Вътрешен кръг

Глава 9

— Какво не ми казваш? — пита Клементин.

В това време аз връщам стола на мястото му и довършвам грубото почистване. После се втурвам към вратата — в една ръка държа стария речник, а в другата — изцапаната от кафе престилка.

— Орландо, трябва да…

— Вървете. Трябва отново да активирам алармата — отпраща ни той, докато се занимава с електронната клавиатура. — Само не забравяйте: заключена уста, нали? Бъдете Марк Фелт. Не Люински.

— Това е добре, но ако го проучим и се окаже наистина лошо…

— …аз ще съм първи на опашката да им предам роклята с петно — казва Орландо и потупва видеокасетата, затъкната в колана му.

Той заключва и активира ключалката на вратата, а ние вече бягаме. Орландо е голямо момче. Свикнал е да се оправя сам. Клементин е друга история. Тя знае, че последното телефонно обаждане се отнасяше за баща ѝ.

— Намерили са го, нали? — пита тя, докато ПСИД остава назад и бързаме по коридора. Чувам в далечината виенето на полицейски сирени. Кортежът на Уолъс е близо и ако този стар речник наистина е бил сложен там за президента, ако някой по някакъв начин му помага да го вземе или, по-лошо, да го открадне, ако в него е скрито нещо ценно, последното, от което се нуждаем, е да ни видят в близост до ПСИД с…

„Дзън!“ иззвънява асансьорът, докато завиваме зад ъгъла.

Увеличавам скоростта. Няма начин някой да е достатъчно бърз, за да ни забележи.

— Бийчър Бенджамин Уайт, да не мислиш, че съм сляп? Отдръпни се от това момиче веднага!

Клементин замръзва.

— Разбира се, освен ако нямаш намерение да ме запознаеш с нея! — извиква млад мъж със сресана назад кестенява коса и мърлява брадичка, като вече се смее на собствената си глупава шега. Двайсет и девет годишният Далас е една година по-малък от мен и би трябвало да е младши. Но не е.

— Далас Джентри — добавя той, сякаш Клементин трябва да знае името му.

Става ли въпрос за архивисти, всеки си има собствена специалност. Някои са добри с военните архиви. Други са добри в намирането на неизвестното. А Далас е добър да вижда името си във вестниците. Върхът беше преди няколко месеца, когато отвори прашна лична папка от 1806 г. от Министерството на войната и откри написано на ръка, неизвестно до момента писмо от Томас Джеферсън. Беше чист късмет, разбира се, но късмет на Далас, а на следващия ден името му се появи във „Вашингтон пост“, в „Дръдж“ и в списъците на гостуващите лектори във всеки университет, затова сега се мисли за Индиана Джоунс на хартията. За да отбележи своя възход, Далас се обяви за интелектуалец и започна да си пуска брада (сякаш не са ни достатъчни брадатите младежи наоколо). Най-тъжното е, че ако се съди по последното му повишение, това всъщност работи за него и аз си задавам въпроса дали той не е определен да помага на президента Уолъс днес. Но както разсъждавам трескаво, докато се опитвам да скрия речника под напоената с кафе престилка, си давам сметка, че сега не е моментът да го разбера.

— Слушай, всъщност доста бързаме — казвам, без да извръщам лице към него.

Клементин ме пронизва с поглед, който изгаря физически. Отначало не разбирам. Кимва към ъгъла, назад към ПСИД. О, по дяволите! Орландо е все още там. Ако Далас налети на него и после го свърже с липсващото…

— Искам да кажа… не, имаме достатъчно време — обръщам се към Далас. — Пич, брадата ти изглежда готино.

— „Брадата ти изглежда готино“? Господи, да не съм заприличал на смотаняк?

— Това да не е ром и масло? — намесва се Клементин, душейки въздуха.

— Близко си. Ром и череша — отговаря Далас, очевидно впечатлен, като се обръща и се взира в пиърсинга на носа ѝ. Не всеки ден във Вашингтон се вижда някой като нея. — Къде се научи да различаваш дима от лула?

— От моя шеф в радиостанцията. Пуши лула от години — обяснява тя.

— Чакай, да не си започнал да пушиш лула? — питам.

— Само за майтап! — тросва се Далас, но запазва усмивката си за Клементин.

Честно казано, той не е тъпанар. Просто се прави на такъв.

— Бийчър, какво е станало с престилката ти? — прекъсва ни познат мек женски глас, докато Далас посяга да се ръкува с Клементин.

Непосредствено зад него виждам архивистката Рина Албан, млада брюнетка с права коса, яркозелени очила за четене, кацнали на главата ѝ, и тройни възли на обувките. В света на мишките библиотекари Рина е Мики. Тя е ултратиха, ултраинтелигентна и ултраинтровертна, освен ако не я попитате за нейната истинска любов, балтиморските „Ориолс“. В допълнение странно прилича на Мона Лиза (очите ѝ също ви следват), а през повечето дни е също толкова приказлива. Но не и днес, не и когато се вглежда в смачканата ми на топка престилка, сякаш може да види книгата под нея.

— Бийчър, какво е това? — пита отново Рина.

— Кафе. Разлях си кафето — намесва се Клементин, за да успокои топката.

— Чакай, ти си познатата му от гимназията, нали? — пита Далас, макар, кълна се, никога да не съм споменавал за Клементин пред него. Такъв е проблемът с това място. Всеки прави проучвания.

— Наистина не е трябвало да пиеш кафе тук — заявява Рина, по-неспокойна от обикновено. Знам защо.

Всеки месец шефовете класират нас, архивистите, според броя на хората, на които сме помогнали. От обикалящите туристи до писмата с ръкописни букви, в които ни молят да открием мъртъв роднина, всеки отговор се брои и зачита. Да, това помага да оправдаем нашите работни места, но също така води до ненужна конкуренция, особено след тази сутрин, когато ни уведомиха, че Рина вече пети месец е номер две в списъка.

— Между другото, Бийчър, поздравления за поредното първо място — обажда се Далас в опит да бъде любезен.

— Първо място в какво? — пита Клементин, докато се взира надолу по коридора и се надява да спечели още няколко секунди за Орландо.

— В това да бъдеш полезен. Не знаеш ли в какво е най-добър Бийчър? — пита Далас. — Той отговаря дори на въпросите по имейла през уебсайта на Националния архив (никой не обича да им отговоря, защото, щом отговориш на някого по имейла, се сдобиваш с още един приятел за кореспонденция). Всъщност вървиш с най-милото момче в цялата сграда, но навярно ще го научиш как да помогне и на себе си — добавя Далас, въобразявайки си, че пак проявява любезност.

Няма значение. Орландо сигурно вече отдавна си е тръгнал от ПСИД. Няма за какво да се притесняваме. Но докато Клементин пристъпва между нас, Рина не се взира в мен. Очите ѝ са вперени в престилката ми.

— Разчистете коридора — извиква плътен баритон.

Обръщам се точно когато двама облечени еднакво агенти на Сикрет Сървис изникват от близкото стълбище. От лявата ми страна светлините над асансьора подсказват, че се е спуснал обратно на партерния етаж. Сирените са по-силни от всякога. Тук идва Мойсей.

Без да отрони и дума, един от агентите пристъпва към Далас и Рина, които завиват обратно зад ъгъла. Имаме отговор на въпроса. Рина и Далас ще асистират на Уолъс в ПСИД.

Отивам да натисна бутона на асансьора. По-високият агент от Сикрет Сървис поклаща глава и ни насочва към стълбището. Докато президентът е тук, това е единственият път надолу.

— Какво е станало с престилката ви? — пита агентът и сочи към кафявите петна на Роршах.

— Кафе — отговарям и се опитвам да изглеждам спокоен, докато се отправям към стълбите.

— Бийчър, просто ми кажи — моли Клементин веднага щом се скриваме от очите им. — Кажи ми!

Поклащам глава и я водя забързано обратно покрай прашните лавици. Иска ми се да се затичам, но при включването на светлините от датчиците за движение над нас си припомням истинската причина да запазим спокойствие. Чрез сензорите в Архива пестят енергия, но по-същественото е, че ни осветяват за видеокамерите в края на всяка редица. И за разлика от видеокасетата, която Орландо отмъкна от стаята, сигналът отива направо в Службата за сигурност.

— Убеден ли си, че този е пътят? — пита Клементин; вече сме на място с включено осветление. — Май сме били тук и преди.

— Този е, разбира се. — Взирам се примижал в номерата в края на редицата стелажи от лявата ни страна. Замълчавам за момент. Доста дълъг момент.

— Загуби се, нали?

— Не съм се загубил.

Тя ме оглежда, уверена както винаги.

— Бийчър…

— Не съм. Добре де, въртим се малко. Но не съм се изгубил — настоявам.

— Слушай, дори и да си, всичко е наред — в гласа ѝ не се долавя упрек.

Но когато поглежда настрани, започва… да се киска.

— Смееш ли се?

— Съжалявам. — Тя клати глава, неспособна да го скрие.

Най-лошото е, че има хубав смях: идва дълбоко от стомаха ѝ, а не е фалшив, само с уста.

— Просто… цялото това бягане… и видеокасетата, и Сикрет Сървис… и всички имат оръжие… Това е президентът, Бийчър! Какво ще правим? — пита тя, а смехът я разтърсва.

Преди да се усетя, вече се смея заедно с нея. Смехът започ-ва бавно, само с едно хълцане, после бързо стига до галоп. Тя е абсолютно права. Да се загубим така… какво, по дяволите, правим?

Стомахът ми се стяга, когато прихвам отново, което само я кара да се разсмее по-силно. Тя се привежда напред, овладява се и ме поглежда по съвсем нов начин, както никога преди. Одобрителната усмивка, разкрила трапчинката на лявата ѝ буза, трае не повече от секунда,

Буум!

Навеждам се, поглеждам надолу и виждам, че речникът, скрит под престилката ми, се е изплъзнал и е тупнал на покрития с линолеум под между стелажите с папки от 1950-те.

Клементин се взира надолу към старата книга. Смехът ѝ е секнал. Моят също. Реалността се е върнала. А с нея и страхът ѝ.

— Клеми, чуй ме, каквото и да сме намерили в тази стая, каквото и да правят с тази книга…

Поглежда ме с широко отворени очи. Поемам си дълбоко дъх.

— Ще оправя всичко.

Тя кимва и се олюлява съвсем леко.

— Сигурен си, така ли?

— Не съм сигурен. Но мисля, че мога.

Оглеждам празните лавици и отново проучвам номерата на тях, трябва да намеря пътя.

— Да. Мога.

Тя ме изучава внимателно, около нас цари тишина. Зад мен една от лампите със сензор изгасва заради липсата на движение. Очаквам онзи поглед, с който ме изгледа преди малко, и одобрителното кимване с трапчинка на бузата. Така и не идва. Вместо това продължава да стои изправена и завърта глава, все едно ме изучава от съвсем нов ъгъл. Вече не се поклаща. Не се движи. Гледа право в мен. Нямам представа какво вижда. Но ще го приема.

— Баща ми е мъртъв, нали? — пита тя.

— Какво? Не…

— Бийчър, знаеш кой е баща ми, нали?

— Нека просто…

— Ако знаеш… — Очите ѝ се пълнят със сълзи като в онази половин секунда преди, когато си мислеше, че не я виждам, винаги подготвеното момиче… но тя не е подготвена за това. — Как е възможно да не ми кажеш?

Тя е права. Напълно права. Но просто да го изрека тук…

— Бийчър…

Не казва нищо повече. Само името ми. Ала в тези две глупави срички чувам всичко, скрито между тях. Двайсет и девет години Клементин Кей е живяла с празнини. И доколкото знам, се е справяла с тях по-добре от мен. Помня как в седми клас се парализирах, когато госпожа Красински ни накара да правим картички за Деня на бащата, като си мислеше, че на този ден винаги ходим на гроба му. До мен младата Клементин вече пишеше щастливо, превръщайки я в картичка за Деня на майката, без дори да се замисли. Но днес, в тези две срички на името ми, празните пространства се завръщат отново и аз ги чувам силно и ясно.

— Нико Адриан — изричам.

Погледът ѝ се лута назад-напред в борба да разбере. Очаквам да се облегне на металната лавица за опора, тялото ѝ обаче си остава неподвижно. Опитва да се овладее и да се успокои. Не се получава.

— Нн-нико? Искаш да кажеш, като човека, който…

— Той е. Ммм. Нико Адриан — кимам с надежда да смекча удара. Ала няма друг начин да го кажа. — Човекът, който се опита да застреля президента.

— Но той е жив, нали?

— Да, разбира се, мисля, че е в психиатрична клиника…

— Обаче е жив. Баща ми е жив. — Посяга към металния рафт, без да се хване за него. — Н-не е каквото очаквах, но мисля… мисля… намирам го за по-добре, отколкото да е мъртъв, нали? По-добре е — настоява тя и примигва отново и отново, за да прогони сълзите. — Толкова ме беше страх да не се окаже мъртъв.

Очите ѝ гледат право напред, ала дори не вижда, че съм там.

— Не очаквах той да бъде такъв, но… има и по-лоши неща в живота, нали?

— Клементин, как…

— Има и по-лоши неща в живота. Можеше и да е мъртъв, можеше да е…

Тя се спира и виждам как постепенно започва да чува собствените си думи. Стиска челюсти. Коленете ѝ се напрягат. Преди това беше неподготвена. Сега ще разплита ситуацията.

Хващам я за ръката и я дръпвам силно. Време е да я измъкна оттук. В края на една от редиците стелажи, този път истинския край, бутам металната врата, тя се отваря и от прашните стари архиви на четвъртия етаж ни изхвърля в светлия коридор на първия етаж на основната сграда.

Сирените на кортежа все още пищят навън. Несъмнено президентът вече е в Архива, най-вероятно в ПСИД с Далас и Рина. Редно е скоро да настане тишина. Но докато вървим към фоайето, а аз съм стиснал здраво под мишница подвързаната с кожа книга и същевременно влача Клементин, сирените продължават да вият. Показвам картата си и чувам изщракването, с което се отваря тежката врата. Във фоайето има половин дузина въоръжени агенти на Сикрет Сървис. Сирените са по-силни от всякога.

Порив на хладен декемврийски въздух отвън почти събаря коледното дърво във фоайето и развява украсата му от хартиени ленти. Вдясно от мен зървам източника на внезапната вихрушка: автоматичните врати към Пенсилвания Авеню са широко отворени.

— Отдръпнете се! Спешна помощ! — крещи някой, докато лъскавата метална носилка връхлита през входа, бутана от двама невъзмутими парамедици в тъмносини ризи с дълъг ръкав.

— Какво става? — питам най-близкия униформен служител на Сикрет Сървис. — Нещо с президента ли?

Той поглежда към служебната ми карта, за да се увери, че съм от персонала.

— Щяхме ли да стоим тук, ако беше така? Изведохме го оттук преди шест минути. Това е за един от вашите.

Снопче нарязани хартии целува бузата ми, увива се около ухото ми. Не го усещам. Не усещам нищо.

— Как така един от нашите?

— Един от тях — пояснява той и кима към момчетата от охраната на пропуска при главния вход. — Изглежда, горкият човек е получил припадък или сърдечен удар и са го намерили на пода на кабинета му. Името му, струва ми се, е…

— Орландо?! — извиква охранителят от пропуска.

— Орландо?! — възкликва Клементин зад мен.

Не, не, не. Той не каза…

Снопчето нарязана хартия се изплъзва от ухото ми и се завърта от течението в центъра на мраморното фоайе. Клементин мълчи зад мен.

Няма начин. Аз току-що… Той току-що…

— Бийчър — шепне зад мен Клементин.

Но аз вече тичам, повлякъл я за ръката.

Това не се случва. Моля, кажете ми, че това не се случва.

Но то се случва.