Японският любовник

СЕТ БЕЛАСКО

Алма Беласко се наслаждаваше на закуската си, без да бърза, гледаше новините по телевизията и после отиваше на йога или се разхождаше един час. След като се върнеше, си вземаше душ, обличаше се и когато наближеше часът, в който идваха да почистят, отиваше в клиниката да помага на приятелката си Кати. Най-доброто лечение на болката беше пациентите да са заети с някакво занимание и да се движат. Кати винаги имаше нужда от доброволци в клиниката и беше помолила Алма да води занятия по рисуване на коприна, но това предполагаше пространство и материали, които тук никой не можеше да осигури. Кати отказа да приеме готовността на Алма да поеме всички разходи, защото това не би се отразило добре на достойнството на участниците – никому не се нрави да е обект на милосърдие, каза тя. При това положение Алма реши да използва опита си от тавана в Сий Клиф с Натаниел и Ичимей за импровизиране на театрални постановки, които не изискваха средства и предизвикваха бурен смях. Три пъти седмично ходеше в ателието си да рисува с Кирстен. Рядко се хранеше в стола на "Ларк Хаус", предпочиташе да вечеря в близките ресторанти, където я познаваха, или в апартамента си, когато снаха ѝ ѝ изпращаше по шофьора някое от любимите ѝ ястия. Ирина осигуряваше задължителните храни: свежи плодове, овесени ядки, пълнозърнест хляб, мед. Нейно задължение беше също да класира документи, да пише под диктовка, да пазарува и да носи прането на пералня, да придружава Алма по работа, да се грижи за котката, за програмата за деня и да организира не особено активния социален живот. Често Алма и Сет я канеха на задължителните неделни обеди в Сий Клиф, когато семейството проявяваше уважението си към "матриарха". За Сет, който по-рано изнамираше какви ли не извинения, за да се появи на масата чак за десерта, тъй като дори и той не би дръзнал напълно да отсъства, присъствието на Ирина оцветяваше семейните обеди в бляскави цветове. Той продължаваше упорито да я преследва, но понеже резултатите не бяха впечатляващи, успоредно с това излизаше и с бивши свои приятелки, които с готовност понасяха непостоянството му. Отегчаваше се с тях и не успяваше да събуди ревността на Ирина. Както казваше баба му, защо да се хабят патрони за лешояди – това беше друга от онези тайнствени мъдрости, които се произнасяха в дома "Беласко". За Алма тези семейни сбирки започваха с радостната илюзия, че ще види близките си, и по-специално внучката си Полин, понеже внука си Сет виждаше сравнително често, но много пъти роднините ѝ натежаваха като олово, защото всяка тема ставаше повод за спречкване, ала не защото не се обичаха, а поради лошия навик да спорят за глупости. Сет търсеше да предизвика или скандализира родителите си; Полин се отдаваше на различни каузи от рода на противопоставяне на обрязването на гениталии или на кланиците за животни, като обясняваше случващото се там в най-малки подробности. Дорис се стараеше да предложи най-сполучливите си кулинарни експерименти и затова обедите приличаха на пищни банкети, но след тях тя се затваряше да плаче в стаята си, защото никой не ги оценяваше. Добрият Лари балансираше на ръба, за да предотврати търканията. Бабата използваше Ирина за смъкване градуса на напрежението, понеже пред чужди хора, независимо че в случая това бе само една незначителна служителка в "Ларк Хаус", семейство Беласко винаги се държаха възпитано. На момичето къщата дворец в Сий Клиф се струваше изпълнена с екстравагантен лукс – шест спални, два салона, библиотека с лавици книги по всички стени, двойни мраморни стълби и градина, достойна за палат. Не забелязваше бавната развала на почти вековното ѝ съществуване, тъй като въпреки бдителните си грижи, Дорис едва успяваше да държи под контрол ръждата на декоративните железни решетки, издутините по пода и стените, понесли няколко земетресения, напуканите плочи и следите от термити по дървените мебели. Къщата се издигаше на прекрасно място на носа между Атлантическия океан и залива на Сан Франциско. В зори плътната мъгла, идваща на валма откъм морето подобно на лавина от памук, скриваше напълно моста "Голдън Гейт", но по-късно се разсейваше и тогава стройната структура от червено желязо изпъкваше на фона на осеяното с чайки небе толкова близо до градината на дома "Беласко", че човек имаше чувството, че може да я стигне с ръка.

Така както Алма се превърна в леля осиновителка за Ирина, Сет пое ролята на братовчед, защото все не му се получаваше желаната роля на любим. През трите години, откакто бяха заедно, връзката им, основана на самотата на Ирина, на зле прикриваната страст на Сет и на общото им любопитство по отношение на Алма Беласко, се закрепи. Друг, не толкова упорит и влюбен младеж като Сет, отдавна би се предал, но той се научи да владее нетърпението си и се нагоди към костенурското темпо, наложено от Ирина. Нищо не постигаше с бързане, защото при най-малката проява на агресивност тя се отдръпваше и после минаваха седмици, докато той отново си отвоюва изгубените позиции. Ако случайно се докоснеха, тя се отместваше, а ако той посегнеше съзнателно, тя заставаше нащрек. Сет напразно търсеше нещо, което да обясни нейната недоверчивост, но тя държеше миналото си запечатано. От пръв поглед никой не би могъл да отгатне истинския характер на Ирина, която се бе утвърдила като любимка на клиентите в "Ларк Хаус" с откритото си и мило държание, но той знаеше, че зад тази фасада се спотайва плаха катеричка.

През тези години книгата на Сет взе да добива форма без особени усилия от негова страна благодарение на материала, предоставен от баба му, и на дързостта на Ирина. Върху Алма падна задачата да събере историята на семейство Беласко – единствените ѝ останали роднини, след като войната покоси семейство Мендел в Полша, а брат ѝ Самуел още не беше възкръснал. Беласко не фигурираха сред най-личните фамилии в Сан Франциско, но бяха сред най-заможните; произходът им се коренеше в треската за злато. Именита фигура в рода бе Давид Беласко, театрален режисьор и продуцент, импресарио и автор на над сто творби, който напуснал града през 1882 година и триумфирал на "Бродуей". Прадядото Исаак принадлежал към клона, който останал в Сан Франциско, там пуснал корени и натрупал състояние със солидна адвокатска кантора и с добър нюх за инвестиции.

Подобно на всички мъже в рода, Сет стана съдружник в кантората, въпреки че му липсваше борбеният инстинкт на предишните поколения. Беше се дипломирал по задължение и упражняваше право от жал към клиентите, а не от доверие към правосъдната система или от алчност. Сестра му Полин, с две години по-малка от него, беше по-подходяща за този занаят, но това не го освобождаваше от задълженията му към фирмата. Беше навършил трийсет и две години и главата му още не беше увряла, кореше го баща му; оставяше трудните дела на сестра си и се забавляваше, харчейки необмислено и редувайки като носни кърпички половин дузина кратковременни приятелки. Хвалеше се с призванието си на поет и на цар на мотоциклета, за да впечатли обожателките си и да всява ужас у родителите си, но все пак не мислеше да се отказва от сигурните приходи от кантората. Не беше циничен, а мързелив за работа и непостоянен във всичко останало. Той пръв се изненада, когато установи, че в куфарчето, в което би трябвало да носи документи за съда, се множат страници от ръкопис. Това тежко куфарче с карамелен цвят и със златните инициали на дядо му, гравирани отгоре, беше истински анахронизъм в разцвета на дигиталната ера, но Сет го носеше, защото вярваше, че притежава свръхестествена мощ – как иначе да се обясни спонтанното набъбване на неговия ръкопис. Думите сами се раждаха в плодовитата утроба на куфарчето и спокойно се разхождаха из географията на неговото въображение. Това бяха двеста и петнайсет страници, написани на един дъх, които той не си направи труда да редактира, защото планът му беше да разкаже всичко онова, което успее да измъкне от баба си, да добави нещо от себе си и после да плати на анонимен писател и на съвестен редактор, които да придадат форма и да изгладят текста. Тези страници не биха съществували без настояването на Ирина да ги изчита и без безцеремонните ѝ критики, с които го принуждаваше регулярно да произвежда партиди от по десет-петнайсет листа; така те се рояха, а той се превръщаше в писател.

Сет беше единственият член от семейството, за когото Алма тъгуваше, въпреки че не би го признала пред себе си. Минеха ли няколко дни, без той да я посети или да ѝ се обади, настроението ѝ се разваляше и скоро измисляше повод, за да го повика. Внукът не я караше да чака. Пристигаше като буен вятър, е мотоциклетистка каска под мишница, с разрошена коса, зачервени бузи и малки подаръчета за нея и за Ирина: дребни сладки, бадемов сапун, хартия за рисуване, видео за зомбита в друга галактика. Ако не завареше момичето, видимо се разочароваше, но Алма се правеше, че не забелязва. Той поздравяваше баба си е потупване по рамото, а тя изръмжаваше нещо в отговор, както обичайно; отнасяха се един с друг като другари по приключения – открито и съучастнически, без изяви на нежност, които смятаха за проява на лош вкус. Разговаряха дълго и сладкодумно като две клюкарки – първо правеха бърз преглед на най-пресните новини, включително и на семейните, а после се потапяха до дъно в онова, което истински ги интересуваше. Бяха увековечени в едно митологично минало от недоказуеми епизоди и истории, времена и персонажи отпреди раждането на Сет. Пред внука си Алма се разкриваше като превъзходен разказвач, извикваше непокътната в спомените си къщата във Варшава, където бяха преминали първите години от живота ѝ – мрачни стаи с монументални мебели и прислуга в униформа, която се плъзга покрай стените със сведен поглед – но добавяше едно въображаемо пони с житен цвят и дълга грива, което завършило дните си в най-гладните времена във вид на конско задушено. Алма съживяваше прабабата и прадядото Мендел, връщайки им всичко онова, което нацистите им бяха отнели; в разказа ѝ те седяха на великденска трапеза със свещници и сребърни прибори, с френски чаши, баварски порцелан и покривки, бродирани от испански монахини. С такова красноречие предаваше най-трагичните епизоди, че на Сет и на Ирина им се струваше, че пътуват с двамата Мендел към Треблинка в товарен вагон заедно със стотици отчаяни и жадни клетници, без въздух и светлина, агонизиращи в повръщано и изпражнения; влизаха с тях в ужасяващите камери и заедно с тях изчезваха в пушека на комините. Алма им говореше също за прадядото Исаак Беласко, за пролетната нощ, в която издъхнал и ледена градушка унищожила напълно градината му, и за това, как после имал две погребения, защото на първото не се побрали всички хора, които искали да изразят почитта си към него: стотици белокожи, чернокожи, азиатци, латиноамериканци и други му дължали благодарност и се нижели в безкрайна върволица на гробищата, та равинът трябвало да повтори церемонията. Говореше за прабаба им Лилиан, влюбена цял живот в съпруга си, която в деня, когато овдовяла, загубила зрението си и живяла в мрак, докато настъпил и нейният час, а лекарите така и не успели да установят причината за слепотата ѝ. Разказа и за семейство Фукуда, за интернирането на японците като за травма в детството си, но без да се спира надълго на приятелството си с Ичимей Фукуда.