Японският любовник

НАЙ-ДОБРИ ПРИЯТЕЛИ

Алма Мендел и Натаниел Беласко се венчаха на скромно тържество на терасата на Сий Клиф, в ден, който започна като топъл и слънчев, но постепенно захладня и притъмня от неочаквани облаци, отразяващи настроението на младоженците. Алма беше с лилави като патладжан кръгове под очите, не беше мигнала цяла нощ, мятайки се в море от съмнения, и щом видя равина, хукна към банята, разтърсена до червата от страх, но Натаниел се затвори с нея, накара я да измие лицето си със студена вода и я прикани да се овладее и да се усмихне. "Не си сама в това изпитание, Алма. Аз съм до теб и ще бъда винаги до теб", обеща той. Равинът, който първоначално се бе противопоставил на бракосъчетанието, защото двамата били братовчеди, вероятно бе приел положението, когато Исаак Беласко, най-видният член на общността, му обясни, че състоянието на Алма изключва друг изход освен венчавката, че двамата млади се обичат още от деца и че обичта се е превърнала в любов след завръщането на Алма от Бостън, случвали се такива работи, това било в човешката природа и тъй като фактът е вече консумиран, трябва само да ги благослови. Марта и Сара предложиха да пуснат някой слух, за да предотвратят хорските одумки, например, че Алма е била осиновена в Полша от семейство Мендел и следователно не е кръвна роднина, но Исаак не се съгласи. Не биваше да прибавят такава груба лъжа към сторената грешка. Всъщност той беше щастлив от съюза между двамата свои близки, които най-много обичаше на този свят, с изключение на жена си. Той предпочиташе хиляди пъти Алма да се омъжи за Натаниел и да остане неразривно свързана със семейството, отколкото да се венчае за чужд човек и да си отиде. Лилиан му напомни, че от кръвосмесителните връзки се раждат увредени деца, но той я увери, че това е народно суеверие и почива на научна основа само в затворените общности, където кръвосмешението при зачеване продължава с поколения. Това не бил случаят на Натаниел и Алма.

След тържеството, на което присъстваха само най-близките, счетоводителят на юридическата кантора и домашният персонал, бе сервирана галавечеря за всички гости в голямата трапезария на имението, която се използваше само при специални случаи. Готвачката, нейната помощничка, камериерките и шофьорът седнаха срамежливо на масата наред с господарите си, обслужвани от момчетата от "Ернис" – най-изискания ресторант в града, който осигури храната. Тази новост хрумна на Исаак, за да постанови официално положението, че от този ден нататък Алма и Натаниел ще бъдат съпрузи. Домашните прислужници, които ги познаваха като членове на същото семейство, нямаше да свикнат лесно с промяната; всъщност една камериерка, която работеше за семейство Беласко от четири години, ги смяташе за брат и сестра, защото на никого до този ден не му бе хрумвало да ѝ каже, че са братовчеди. Вечерята започна в гробовно мълчание, с очи забодени в чиниите и всеобщо неудобство, но постепенно всички започнаха да се оживяват с увеличаването на чашите вино, с които Исаак караше сътрапезниците да вдигат тост за младата двойка. Весел, експанзивен, Исаак пълнеше своята чаша и чашите на околните и приличаше на здраво и жизнено копие на стареца, в който се бе превърнал през последните години. Лилиан, притеснена да не би сърцето му да засече, го подръпваше по панталона под масата, за да се успокои. Накрая младоженците разрязаха тортата от сметана и марципан със същия сребърен нож, с който Исаак и Лилиан бяха разрязали една подобна на своята сватба преди много години. Сбогуваха се с всеки поотделно и си тръгнаха с такси, защото шофьорът беше пил толкова, че ронеше сълзи на стола си, рецитирайки стихове на ирландски, неговия роден език.

Двамата прекараха първата си брачна нощ в младоженския апартамент на хотел "Палас", същия, в който Алма бе изстрадала баловете на дебютантите с шампанско, бонбони и цветя. На следващия ден щяха да отлетят за Ню Йорк, а оттам – към Европа за две седмици, пътуване, наложено от Исаак Беласко, което никой от двамата желаеше. Натаниел водеше няколко юридически случая и не искаше да оставя работата си, но баща му купи билетите, сложи му ги в джоба и го убеди да замине с аргумента, че меденият месец е традиционно изискване, вече се носели достатъчно клюки за прибързаната женитба, та да прибавят още една. Алма се съблече в банята и се върна в стаята с нощницата и копринения халат с дантели, който Лилиан набързо бе купила заедно с останалата част от импровизирания сватбен чеиз. Завъртя се театрално, за да се представи на Натаниел, който я чакаше облечен, седнал на пейката пред долния край на леглото.

– Огледай ме хубаво, Нат, защото няма да имаш друга възможност да ми се полюбуваш. Нощницата вече ме стяга в талията. Едва ли ще мога пак да я облека.

Мъжът ѝ забеляза потреперването на гласа ѝ, което кокетната забележка не успя да прикрие, и я повика, тупайки с ръка върху седалката. Алма се настани до него.

– Аз не си правя илюзии, Алма, знам, че обичаш Ичимей.

– Аз обичам и теб, Нат, не знам как да го обясня. В живота ти сигурно има цяла дузина жени, чудя се защо никога не си ме запознавал с никоя от тях. Веднъж ми каза, че когато се влюбиш, аз първа ще науча. Като се роди бебето, ще се разведем и ще бъдеш свободен.

– Не съм се отказал от голяма любов заради теб, Алма. А това, че ми предлагаш развод в първата брачна нощ, ми се струва проява на твърде лош вкус.

– Не се подигравай, Нат. Кажи ми истината, аз привличам ли те поне малко? Като жена, имам предвид.

– Досега винаги съм те смятал за по-малката си сестра, но това би могло да се промени при съжителството. Ще ти бъде ли приятно?

– Не знам. Аз съм объркана, тъжна, гневна, в главата ми цари хаос, а в корема ми расте бебе. Много лоша сделка направи, като се венча за мен.

– Това предстои да го видим, но искам да знаеш, че ще бъда добър баща за малкия или малката.

– Детето ще е с азиатски черти, Нат. Как ще обясним това?

– Няма да даваме обяснения и никой няма да посмее да ни ги поиска, Алма. Високо вдигнато чело и затворена уста – това е най-добрата тактика. Единственият, който има право да пита, е Ичимей Фукуда.

– Аз няма да го видя повече, Нат. Благодаря, хиляди благодарности за това, което правиш за мен. Ти си най-благородният човек на света и аз ще се опитам да бъда достойна за теб съпруга. Преди няколко дни мислех, че ще умра без Ичимей, но сега смятам, че с твоя помощ ще оцелея. Няма да те предам. Ще ти бъда вярна винаги, кълна ти се.

– Шшт, Алма. Да не даваме обещания, които може би няма да можем да спазим. Ще извървим този път заедно, стъпка по стъпка, ден след ден, с най-добри намерения. Това е единственото нещо, което можем взаимно да си обещаем.

Исаак Беласко се бе противопоставил категорични младоженците да създадат свой дом, тъй като в Сий Клиф имаше място в излишък и построяването на къща с такива мащаби винаги бе отговаряло на цедя та няколко поколения в семейството да живеят по един покрив. Освен това Алма трябваше да се пази. И щеше да има нужда от вниманието и компанията на Лилиан и на братовчедките си; подреждането и ръководенето на един дом изисква прекалено голямо усилие, постанови той. Като необорим довод, Исаак прибягна до емоционалния шантаж: искал да прекара е тях малкото живот, който му оставал, а после щели да са до Лилиан, когато овдовее. Натаниел и Алма приеха решението на патриарха; тя продължи да спи в своята синя стая, където единствената промяна бе, че леглата от едно станаха две, разделени с нощно шкафче, а Натаниел пусна за продажба своя мезонет и се върна в бащиния дом. В своята ергенска стая той сложи бюро, книгите, музиката си и един диван. Всички в къщата знаеха, че графиците на младоженците не създават подходящи условия за близост, тя ставаше по обед и си лягаше рано, той работеше като каторжник, връщаше се късно от кантората, затваряше се с книгите си и плочите с класическа музика, лягаше си след полунощ, спеше много малко и излизаше, преди тя да се е събудила; в края на седмицата играеше тенис, изкачваше тичешком хълма Тамалпаис, обикаляше залива с ветроходната си яхта и се връщаше загорял от слънцето, потен и успокоен. Бяха забелязали също, че той обикновено спи на дивана в кабинета си, но отдаваха това на необходимостта от почивка на жена му. Натаниел беше толкова внимателен към Алма, тя беше толкова зависима от него и помежду им имаше такова доверие и добро настроение, че само Лилиан подозираше, че нещо не е наред.

– Как вървят нещата между теб и сина ми? – попита тя Алма на втората седмица от пристигането им в къщата след медения месец, когато бременността бе напреднала вече до четвъртия месец.

– Защо ме питате, лельо Лилиан?

– Защото двамата се обичате както преди, нищо не се е променило. Бракът без страст е като ядене без сол.

– Държите да показваме страстта си публично? – засмя се Алма.

– Моята любов към Исаак е най-ценното нещо, което имам, Алма, по-ценно от децата и внуците. Същото искам и за вас: да живеете влюбени, като мен и Исаак.

– Кое ви навежда на мисълта, че не сме влюбени, лельо Лилиан?

– Ти си в най-хубавия момент от бременността, Алма. Между четвъртия и седмия месец жената се чувства силна, пълна с енергия и страст. Никой не говори за това, лекарите не го споменават, но е като да си разгонена. Така беше, когато чаках и трите си деца: непрекъснато преследвах Исаак. Беше скандално! Не виждам това въодушевление между Натаниел и теб.

– Как може да знаете какво правим при затворена врата?

– Не ми отговаряй с въпроси, Алма!

На отсрещната страна на залива на Сан Франциско Ичимей бе потънал в продължително мълчание, разкъсван от мъка по измамената любов. Той се посвети на работата си с цветята, които растяха по-пъстри и ароматни от всякога, за да го утешават. Научи за женитбата на Алма, защото Мегуми, прелиствайки някакво жълто списание във фризьорския салон, бе видяла в светската хроника снимка на Алма и Натаниел Беласко, облечени официално, начело на годишния банкет на семейната фондация. Надписът под снимката сочеше, че наскоро са се завърнали от медения си месец в Италия, и описваше великолепното тържество и елегантната рокля на Алма, вдъхновена от древногръцките надиплени туники. Двамата бяха най-коментираната двойка на годината според списанието. Без да подозира, че ще забие нож в гърдите на брат си, Мегуми отряза страницата и му я занесе. Ичимей я изучи, без да показва никакво чувство. От няколко седмици той напразно се опитваше да разбере какво се бе случило през тези месеци с Алма в мотела на неподражаемата любов. Беше убеден, че е преживял нещо абсолютно невероятно, страст, достойна за литературата, нова среща на две души, орисани да бъдат заедно неведнъж във времето, но докато той се бе придържал към тази прекрасна увереност, тя бе планирала да се омъжи за друг. Измамата беше толкова чудовшцна, че не се побираше в гърдите му, пречеше му да диша. В средите на Алма и Натаниел Беласко бракът бе по-скоро съюз между двама души, социална, икономическа и семейна стратегия. Нямаше начин Алма да се е подготвяла, без да допусне намеренията ѝ да проличат поне бегло; било е очевидно, но той, сляп и глух, не го бе забелязал. Сега му се удаваше възможността да навързва нещата и да си обяснява неуравновесеността на Алма напоследък, блуждаещия ѝ дух, колебанията, изкусното измъкване от въпроси, лукавото отвличане на вниманието му, неочакваните пози, за да се люби, без да го гледа в очите. Неискреността беше толкова пълна, паяжината от лъжи толкова заплетена и криволичеща, нанесената щета толкова непоправима, че на него не му оставаше друго, освен да приеме, че въобще не е познавал Алма, че тя е била чужд човек. Обичаната жена никога не бе съществувала, той я бе изградил в мечтите си.

След като ѝ омръзна да гледа сина си с витаещ дух като сомнамбул, Хейдеко Фукуда реши, че е дошло време да го заведе в Япония да потърси корените си и при малко късмет, да му намери годеница. Пътуването щеше да му помогне да се отърси от товара, който бе на път да го смаже и чиято причина нито тя, нито Мегуми бяха успели да открият. Ичимей беше много млад, за да създаде семейство, но беше мъдър като старец; добре беше да се намеси възможно най-скоро, за да избере бъдещата си снаха, преди зловредният американски обичай да се ожени заради любовен мираж да завладее сина ѝ. Мегуми се бе посветила изцяло на следването си, но прие да наблюдава двамата сънародници, наети да се грижат за търговията с цветята по време на тяхното отсъствие. Хрумна ѝ да поиска от Бойд Андерсън, като последно доказателство за неговата любов, да зареже всичко в Хавай и да се премести в Мартинес да отглежда цветя, но Хейдеко продължаваше да отказва да произнася името на упорития влюбен и говореше за него като за надзирателя от концентрационния лагер. Трябваше да минат още пет години, преди да се роди първият ѝ внук, Чарлс Андерсън, син на Мегуми и Бойд, та тя да продума на горкия човек. Хейдеко организира пътуването, без да попита Ичимей за мнението му. Съобщи му, че трябва да изпълнят неотменимия дълг да почетат дедите на Такао, както тя му бе обещала по време на неговата агония, за да си отиде спокоен. Приживе Такао не бе успял да го осъществи и сега поклонническото пътуване беше тяхно задължение. Трябваше да посетят сто храма, за да направят дарения и да разпръсват по щипка от праха на Такао във всеки от тях. Ичимей се противопостави чисто реторично, защото всъщност му беше все едно дали ще е там, или тук; географската точка нямаше да наруши процеса на вътрешно пречистване, което бе предприел.

В Япония Хейдеко заяви на сина си, че първият ѝ дълг не е към покойния ѝ съпруг, а към старите ѝ родители, в случай че бяха живи, и към братята ѝ, които не бе виждала от 1922 година. Тя не покани Ичимей да я придружи. Сбогува се набързо, все едно отиваше на пазар, без да се интересува как смята синът ѝ да се оправя междувременно. Ичимей бе дал на майка си всичките пари, които носеха. Той я видя как тръгва с влака, остави куфара си на гарата и тръгна само с дрехите на гърба, четката за зъби и мушамената торба с праха на баща си. Не му трябваше карта, защото помнеше маршрута наизуст. През целия първи ден вървя с празен стомах и привечер стигна до малко шинтоистко светилище, където се отпусна до една стена. Вече заспиваше, когато към него се приближи просещ монах и му каза, че в светилището винаги има чай и оризови бисквити за поклонниците. Такъв щеше да е животът му през идните четири месеца. Денем вървеше, докато умората го надвиеше, гладуваше, докато някой не му предложеше нещо за ядене, спеше, където го свареше нощта. Никога не се наложи да проси, никога не му потрябваха пари. Крачеше с празно съзнание, наслаждавайки се на гледките и на собствената умора, докато усилието да продължава напред отхапваше по малко от лошия спомен за Алма. Когато сметна за приключена своята мисия да посети сто храма, мушамената торба беше празна, а той се бе освободил от мрачните чувства, които го гнетяха в началото на пътуването.

Да живея в неизвестност, без сигурност, бей планове и цели, да се рея като птица на вятъра ето това научих по време на моите странствания. Ти се изненадваш, че на шейсет и две години все още съм в състояние да тръгна от днес за утре да бродя без посока и багаж, като хлапак на автостоп, да изчезна за неопределено време и да не ти се обаждам, нито да ти пиша, а при завръщането си да не мога да ти кажа къде съм ходил. Няма никаква тайна, Алма. Вървя, това е всичко. За да преживявам, ми е нужно съвсем малко, почти нищо. Ех, свобода!

Тръгвам, но винаги нося със себе си спомена за теб.

Ичи