Японският любовник

БОСТЪН

През първата година от раздялата Алма живееше в очакване на писмата му, но с времето свикна с мълчанието на приятеля си, както бе свикнала и с мълчанието на родителите и на брат си. Леля ѝ и чичо ѝ се мъчеха да я защитят от лошите новини, пристигащи от Европа, и по-специално от вести за съдбата на евреите. Алма питаше за семейството си и трябваше да се примирява с толкова фантасмагорични отговори, че войната заприлича на онези легенди за крал Артур, които бяха чели с Ичимей под перголата в градината. Според леля ѝ Лилиан липсата на писма от родителите ѝ се дължеше на пощенски проблеми в Полша, а от брат ѝ Самуел – на мерки за сигурност в Англия. Самуел изпълняваше опасни и тайни мисии с жизненоважно значение в Кралските въоръжени сили, обясняваше Лилиан, и беше осъден на най-строга анонимност. За какво да разкрива пред племенничката си, че брат ѝ се бе разбил със самолета си във Франция. Исаак показваше на момичето напредъка и отстъплението на съюзническите войски, отбелязвайки ги с карфици върху картата, но нямаше смелост да ѝ разкаже истината за родителите ѝ. Откакто семейство Мендел бяха лишени от състоянието си и набутани в противното Варшавско гето, нямаше никакви известия от тях. Исаак подпомагаше с големи суми организациите, които се опитваха да оказват помощ на хората в гетото, и знаеше, че броят на евреите, депортирани от нацистите от юли до септември 1942 година, надхвърля двеста и петдесет хиляди; знаеше също, че всеки ден хиляди издъхват от недояждане и болести. Стената, увенчана е бодлива тел, която отделяше гетото от останалата част на града, не беше напълно непроходима. Така както контрабандни храни и лекарства успяваха да проникнат в гетото и ужасяващи снимки на агонизиращи от глад деца изтичаха от там, съществуваха начини за установяване на контакт със затворените вътре. След като нито един от методите за локализиране на родителите на Алма не бе дал резултат и самолетът на Самуел се бе разбил, можеше единствено да се предполага, че и тримата са загинали, но докато нямаше неопровержими доказателства, Исаак Беласко предпочиташе да спести болката на племенничката си.

За известно време изглеждаше, че Алма е свикнала с чичо си и леля си, е братовчедите и е къщата в Сий Клиф, но в пубертета тя отново се затвори и стана мълчалива – такава, каквото пристигна в Калифорния. Разви се рано и първият взрив от хормони съвпадна е неопределено дългото отсъствие на Ичимей. Беше на десет години, когато двете деца се разделиха е обещанието с мисли и с писма да са заедно. Беше единайсетгодишна, когато писмата започнаха да пристигат все по-рядко, и на дванайсет, когато разстоянието се оказа непреодолимо и тя се примири със загубата на Ичимей. Изпълняваше безропотно задълженията си в училище, което мразеше, и се държеше в съответствие с очакванията на семейството, което я бе осиновило, мъчейки се да живее незабелязана, за да избегне въпроси от сантиментално естество, които биха могли да отприщят бурята от непримиримост и мъка, която спотайваше в себе си. Натаниел бе единственият, когото не можеше да измами с това безупречно поведение. Момчето разполагаше с шесто чувство, отгатваше кога братовчедка му се е затворила в гардероба и пристигаше на пръсти от другия край на огромната къща, извеждаше я от скривалището ѝ с молби, изречени шепнешком, за да не събуди баща си, който имаше остър слух и лек сън, завиваше я в леглото и оставаше до нея, докато тя заспи. Самият той също като че ли стъпваше предпазливо като върху яйца, за да не изпусне вентила на затаения в него ураган. Броеше оставащите му месеци до завършването на колежа и до заминаването си в "Харвард", за да учи право, понеже и през ум не му минаваше да се опълчи срещу плановете на баща си. Майка му искаше да следва в Правния факултет в Сан Франциско, вместо да отива чак на другия край на континента, но Исаак Беласко твърдеше, че момчето има нужда да замине надалече, както той самият бе направил на младини.

Синът му трябваше да се превърне в отговорен и почтен мъж, в мети[2].

Алма прие решението на Натаниел да замине за "Харвард" като лична обида и добави братовчед си в списъка на хората, които я бяха изоставили – първо родителите и брат ѝ, след това Ичимей, а сега и той. Стигна до извода, че по силата на някаква фаталност е обречена да губи хората, които най-много обича. Продължаваше да е вкопчена в Натаниел както в първия ден на кея в Сан Франциско.

– Ще ти пиша – увери я Натаниел.

– Ичимей ми обеща същото – отвърна тя с яд.

– Ичимей е интерниран в лагер, Алма. Аз ще бъда в "Харвард".

– Още по-далече, не е ли в Бостън?

– Всяка ваканция ще си идвам, за да я прекарам тук с теб, обещавам ти.

Докато той се подготвяше за отпътуването си, Алма го следваше из цялата къща като сянка и измисляше поводи да го задържи, а когато всичко се оказа безуспешно, започна да измисля основания, за да го обича по-малко. На осемгодишна възраст се бе влюбила в Ичимей със силата на детската любов, а в Натаниел – със спокойната обич на старостта. В сърцето ѝ двамата изпълняваха различни функции и бяха еднакво необходими; тя бе сигурна, че без Ичимей и Натаниел не може да оцелее. Първия го обичаше с плам, изпитваше необходимост да го вижда във всеки момент, да се измъква тайно с него в градината в Сий Клиф, простираща се до плажа и пълна с великолепни скривалища, където двамата откриваха безпогрешния език на ласките. Откакто Ичимей отиде в "Топаз", тя се хранеше със спомените от градината и със страниците на дневника си, изпълнени от край до край с въздишки със ситен почерк. На тази възраст вече проявяваше фанатично упорство в любовта. С Натаниел обаче не би ѝ хрумнало да се крие в градината. Обичаше го ревностно и смяташе, че никой не го познава така, както тя; бяха спали, хванати за ръка, в нощите, когато я измъкваше от гардероба; той бе неин изповедник, съкровен приятел. Първия път, когато откри тъмни петна по бельото си, изчака, разтреперана от ужас, Натаниел да се върне от училище, за да го завлече в банята и да му покаже достоверното доказателство, че кръвта ѝ изтича отдолу. Натаниел имаше приблизителна представа за причината, но не и за необходимите практически действия и в крайна сметка той отиде да разпита майка си, защото Алма не се осмели. Момчето се осведомяваше за всичко, случващо се с момичето. Тя му даде дубликат от ключовете за дневниците в нейния живот, ала той нямаше нужда да ги чете, и без тях знаеше всичко.

Алма завърши гимназия една година преди Ичимей. По онова време бяха изгубили всякакъв контакт, но тя не усещаше отсъствието му, защото в непрестанния монолог на нейния дневник се обръщаше към него повече вярна на навика, отколкото от носталгия. Беше се примирила с факта, че няма да го види повече, но поради отсъствието на други приятели, подхранваше любовта си на трагична героиня със спомена за тайните игри в градината. Докато той работеше от зори до мрак като ратай в една плантация за цвекло, тя неохотно ходеше на баловете, с които леля ѝ Лилиан я въвеждаше в обществото. Следваха празненства в къщата на леля ѝ и чичо ѝ, други – във вътрешния двор на хотел "Палас" – сграда с половинвековна история, с онзи прословут стъклен покрив, огромни кристални полилеи и тропически палми в саксии от португалска керамика. Лилиан си беше поставила за цел да я омъжи подобаващо, убедена, че ще се справи по-лесно, отколкото с лишените си от чар дъщери, ала установи, че Алма саботира най-добрите ѝ планове. Исаак Беласко почти не се бъркаше в живота на жените в семейството, но в този случай не можа да се сдържи.

– Този лов на кандидат-съпрузи е недостоен, Лилиан!

– Колко си наивен, Исаак! Да не мислиш, че щеше да се ожениш за мен, ако майка ми не ти беше надянала примка на шията?

– Алма е прекалено млада. Би трябвало женитбата преди двайсет и пет годишна възраст да се обяви за незаконна.

– Двайсет и пет! На тази възраст никъде не може да намери добра партия, Исаак, всички ще са вече заети – възрази Лилиан.

Племенничката имаше желание да иде да следва надалече и Лилиан най-накрая отстъпи: една или две години висше образование са предимство за всекиго, си каза. Споразумяха се Алма да постъпи в девически колеж в Бостън, където Натаниел още учеше и щеше да я пази от опасностите и изкушенията в големия град. Лилиан престана да ѝ представя потенциални кандидати и се захвана да приготви необходимото облекло от набрани поли и комплекти блуза с жилетка в пастелни тонове от ангорска вълна, защото те бяха модерни, при все че не стояха никак добре на девойка е длъгнести кости и изсечени черти на лицето, каквато беше Алма.

Тя настоя да пътува сама, въпреки неодобрението на леля си, която търсеше човек, който да пътува в тази посока, за да я изпрати с почтен придружител, и замина със самолет от Браниф до Ню Йорк, а от там щеше да вземе влака за Бостън. Когато кацна, Натаниел я чакаше на летището. Родителите му бяха пратили телеграма и той беше решил да я посрещне и после да я съпроводи във влака. Братовчедите се прегърнаха е натрупаната за изминалите седем месеца от последното посещение на Натаниел в Сан Франциско обич и бързо обмениха новини за семейството, докато чернокож носач качи багажа в количка, за да ги последва до таксито. Натаниел преброи куфарите и кутиите за шапки и попита братовчедка си дали не носи дрехи за продан.

– Нямаш право да ме критикуваш, ти винаги си бил конте – отвърна тя.

– Какви са ти плановете, Алма?

– Писах ти вече, братовчеде. Знаеш, че обожавам родителите ти, но се задушвам в онази къща. Трябва да си извоювам независимост.

– Разбирам. С парите на татко ли?

На Алма тази подробност ѝ беше убягнала. Първата крачка към независимостта бе да получи някаква, безразлично каква, диплома. Призванието ѝ тепърва щеше да се изяснява.

– Майка ти ми търси съпруг. Нямам смелост да ѝ кажа, че ще се омъжа за Ичимей.

– Опомни се, Алма, стават десет години, откакто Ичимей изчезна от живота ти.

– Осем. Не десет.

– Избий си го от главата. Дори в малко вероятния случай, че се появи отново и продължава да се интересува от теб, знаеш много добре, че не може да се омъжиш за него.

– Защо?

– Как защо? Защото е от друга раса, от друга социална класа, от друга култура, от друга религия, с друг икономически статус. Трябват ли ти още основания?

– Тогава ще си остана стара мома. А ти имаш ли си любима, Нат?

– Не, но ако се сдобия, ти първа ще научиш.

– Така е по-добре. Може да се преструваме, че сме двойка влюбени.

– С каква цел?

– За да обезкуражим всеки глупак, който се завърти край мен.

Братовчедката беше се променила през последните месеци – вече не бе ученичка с къси чорапки; с новите дрехи имаше вид на елегантна дама, но Натаниел, като неин изповедник, не се впечатли от цигарата, нито от морскосиния костюм, нито от шапката, ръкавиците и обувките в черешов цвят. Алма продължаваше да е послушно момиченце, което се вкопчи в него, изплашено от навалицата и шума в Ню Йорк, и не го пусна, докато не се прибраха в стаята ѝ в хотела. "Остани да спиш при мен, Нат", помоли го тя с онова изражение от детството ѝ, когато плачеше в гардероба, ала той бе загубил девствеността си и това, да спи при нея, сега придобиваше нов оттенък. На другия ден взеха влака за Бостън, съпроводени от внушителния ѝ багаж.

Алма си представяше, че колежът в Бостън ще е някакво по-свободно продължение на гимназията, която тя бе завършила неусетно. Канеше се да блести с тоалети, да води бохемски живот в кафенета и барове с Натаниел и понякога, в свободното си време, да присъства на лекции, за да не разочарова леля си и чичо си. Скоро откри обаче, че никой не ѝ обръща внимание, че има стотици по-елегантни момичета от нея, че братовчед ѝ винаги си намира извинение да не се появи на среща и че е много зле подготвена за следването. Като съквартирантка ѝ се падна една възпълничка девойка от Вирджиния, която при първата появила се възможност ѝ представи библейски доказателства за превъзходството на бялата раса. Чернокожите, жълтата раса и индианците бяха потомци на маймуните; Адам и Ева били белокожи; Исус май бил американец, не беше съвсем сигурна. Не одобряваше поведението на Хитлер, призна, но не можеше да се отрече, че по отношение на евреите е бил прав – те са осъдена раса, защото са убили Исус. Алма помоли да я преместят в друга стая. Формалностите се проточиха две седмици, а новата ѝ съквартирантка се оказа обилно надарена с мании и фобии, но поне не беше антисемитка.

През първите три месеца Алма беше объркана и неспособна да се организира дори за най-простите неща като храна, пране, транспорт и график на занятията – за всичко това досега се бяха грижили, първо, учителките и на второ място, всеотдайната ѝ леля Лилиан. Никога не си беше оправяла леглото, нито си беше гладила блузите, домашните прислужници вършеха всичко това. Не ѝ се бе налагало да се ограничава в рамките на определен бюджет, защото в дома на леля ѝ и чичо ѝ не се говореше за пари. Изненада се, когато Натаниел ѝ обясни, че в отпуснатата ѝ сума не са включени ресторанти, чайни, маникюр, фризьор или масажист. Веднъж седмично братовчед ѝ идваше с тетрадка и молив в ръка и я учеше как да води сметка на разходите си. Тя му обещаваше да се поправи, но на следващата седмица отново затъваше в дългове. Чувстваше се чужда в този величествен и надменен град; другарките ѝ я изключваха от компанията си, а младежите се държаха презрително, но тя не признаваше нищо от това в писмата до леля си и чичо си и всеки път когато Натаниел я съветваше да се прибере у дома, тя му повтаряше, че всичко е за предпочитане пред това, да приеме унижението и да се върне с подвита опашка. Затваряше се в банята, както преди в гардероба, и пускаше душа, за да може шумът да заглуши неприличните думи, с които проклинаше лошата си звезда.

През ноември зимата се стовари с цялата си сила върху Бостън. Алма беше прекарала първите си седем години във Варшава, но не помнеше климата и изобщо не бе подготвена за това, което я връхлетя през следващите месеци. Шибан от скреж, ветрове и сняг, градът изгуби цветовете си; светлината изчезна и всичко посивя и побеля. Животът протичаше вътре в къщите, хората трепереха от студ и гледаха да се доберат бързо до най-близкия радиатор. Колкото и дрехи да нахлузеше Алма, студът дращеше кожата ѝ и вледеняваше костите ѝ, щом си покажеше носа навън. Краката и ръцете ѝ се подуха, зачервени и измръзнали, а тя боледуваше непрекъснато от кашлица и простуда. Трябваше да мобилизира цялата си воля, за да става сутрин от леглото, да се навлича като ескимос и да се изправя лице в лице с мразовитата природа, придвижвайки се от една в друга сграда на колежа, долепена до стените и влачейки крака по леда, за да не я отвее вятърът. Улиците ставаха непроходими, колите осъмваха затрупани от купчини сняг, които собствениците трябваше да разчистват с лопати и кирки. Хората зъзнеха, вкочанени, увити във вълна и кожи; изчезнаха децата, домашните любимци и птиците.

И тогава, когато Алма най-сетне прие поражението си и съобши на Натаниел, че е готова да се обади на леля си и чичо си и да ги помоли да я спасят от този фризер, се срещна с Вера Нюман – дизайнер и бизнес дама, която бе направила изкуството си достъпно за обикновените хора върху шалове, чаршафи, покривки, чинии, дрехи, с една дума върху всичко, по което можеше да се рисува или щампова. Вера бе регистрирала Марката си през 1942 година и само за няколко години си беше извоювала място на пазара. Алма смътно си спомняше как леля ѝ Лилиан се състезаваше с приятелките всеки сезон да е първа с новите рисунки на Вера по шалове или дрехи, но не знаеше нищо за дизайнерката. Случайно присъства на нейна беседа благодарение на импулсивното желание да избегне студа между две лекции, озовавайки се в дъното на препълнена зала, чиито стени бяха облепени с изрисувани тъкани. Всички цветове, избягали от зимата в Бостън, грееха от тези стени дръзки, спонтанни и великолепни.

Публиката посрещна лекторката, изправена на крака и с овации, и Алма за пореден път си даде сметка за своята непросветеност. Не бе подозирала, че дизайнерката на шаловете на леля ѝ Лилиан е звезда. Вера Нюман не се налагаше с вида си, беше висока метър и петдесет и бе стеснителна, скрита зад огромни очила с тъмни рамки, които закриваха половината ѝ лице, но едва отворила уста, за никого не остана съмнение, че пред тях стои колос. Алма почти нея виждаше на подиума, но слушаше всяка нейна дума със свит стомах и с ясното усещане, че това е повратен момент в живота ѝ. За един час и петнайсет минути тази дребна, ексцентрична, ярка, феминистки настроена и крехка женица разтърси публиката с разказите за неуморните си пътувания, превърнали се в извор на вдъхновение за различните ѝ серии: Индия, Китай, Гватемала, Исландия, Италия и други части от планетата. Говореше за своята философия, за техниките, които използваше, за пласирането и разпространението на продуктите си, за преодолените препятствия.

Същата вечер Алма се обади по телефона на Натаниел и с възторжени викове му съобщи за бъдещето си: ще следва стъпките на Вера Нюман.

– На кого?

– На дизайнерката на чаршафите и покривките на родителите ти, Нат. Нямам намерение да продължавам да си губя времето с лекции, които за нищо няма да ми послужат. Реших да уча дизайн и живопис в университета. Ще посещавам семинарите на Вера и след това ще обикалям света като нея.

След няколко месеца Натаниел завърши право и се прибра в Сан Франциско, но Алма не пожела да го придружи, въпреки настояванията на леля ѝ Лилиан да се върне в Калифорния. Изтърпя четири зими в Бостън, без да се оплаква от климата, скицирайки и рисувайки неуморно. Липсваха ѝ лекотата, с която Ичимей рисуваше, както и дързостта на Вера Нюман по отношение на цветовете, но тя си постави за задача да компенсира с добър вкус недостатъчния си талант. Още тогава имаше ясна представа за посоката, която щеше да следва. Нейните произведения щяха да бъдат по-изискани от тези на Вера, защото целта ѝ не беше да задоволява масовия вкус и да триумфира на пазара, а да твори за развлечение. Възможността да работи, за да печели, изобщо не ѝ минаваше през ума. Никакви шалове за по десет долара, нито чаршафи и салфетки на едро; ще рисува и ще създава щампи за ограничен брой изделия, ушити от най-висококачествена коприна и подписани лично от нея. Продуктът на нейните ръце ще бъде ексклузивен и скъп и приятелките на леля ѝ Лилиан ще са способни на убийство, за да си го доставят. През тези години тя победи парализиращото въздействие на внушителния град върху нея, научи се да се движи в обществото, да пие коктейли, без да губи разсъдъка си, и да завързва приятелства. Почувства се до такава степен срасната с Бостън, че когато се прибираше през ваканциите в Калифорния, ѝ се струваше, че се намира в някаква изостанала страна на друг континент. Сдоби се също така с обожатели на дансинга, където френетичното практикуване с Ичимей в детството даде своите плодове, и първият ѝ сексуален контакт се осъществи без никакви церемониалност в някакви храсталаци по време на един пикник. Това успокои любопитството ѝ и комплекса, че прехвърлила двайсет години, още е девствена. С времето последваха други подобни срещи с различни младежи, но с никого не изпита нещо, достойно да бъде запомнено, и това затвърди решимостта ѝ да чака Ичимей.