Японският любовник

АРИЗОНА

През декември 1944 година, няколко дни преди Върховният съд единодушно да обяви, че никой американски гражданин, независимо от културната си принадлежност, не може да бъде арестуван без причина, директорът на лагера "Топаз", ескортиран от двама войници, връчи на Хейдеко Фукуда знаме, сгънато във формата на триъгълник, и закачи лилава лента е медал на гърдите на Такао под погребалните жалейни звуци на тромпет в присъствието на стотици хора, събрани около семейството със свито гърло, за да отдадат последна почит на загиналия в бой Чарлс Фукуда. Хейдеко, Мегуми и Ичимей плачеха, но изражението на Такао бе непроницаемо. През годините в концентрационния лагер лицето му бе застинало като в тържествена маска на гордост, ала приведената му стойка и упоритото мълчание разкриваха прекършения човек, в какъвто се бе превърнал. На петдесет и две години, той бе изгубил способността си да се радва пред показало се над земята стръкче, изчезнали бяха лекият му хумор, ентусиазмът, с който градеше бъдеще за децата си, скритата нежност, която изпитваше към Хейдеко. Героичната саможертва на Чарлс, най-големия син, който трябваше да издържа семейството, когато него вече нямаше да го има, го порази като последен, смъртоносен удар. Чарлс загина в Италия заедно със стотици американо-японци от Четиристотин четиресет и втори пехотен полк, наречен Батальон на пурпурното сърце заради изключително големия брой медали за храброст. Този полк, съставен предимно от нисеи, стана най-отличеният във военната история на Съединените щати, но за Фукуда този факт не носеше никаква утеха.

На 14 август 1945 година Япония капитулира и започна закриването на концентрационните лагери. Семейство Фукуда получиха двайсет и пет долара и билет за влак към вътрешността на Аризона. Както останалите интернирани, никога повече нямаше да споменат публично за тези години на унижение, през които тяхната лоялност и патриотизъм бяха поставени на изпитание. Какво струва животът без чест? Shikata ga nai. Не им разрешиха да се върнат в Сан Франциско, където, така или иначе, нищо не ги зовеше. Такао бе изгубил правата си над парцелите, които преди обработваше, и над къщата под наем; не бе останало нищо от спестяванията му, нито от парите, които Исаак Беласко му даде, когато го интернираха. В гърдите му боботеше непрекъснато някакъв шум като от мотор, непрестанно кашляше и с мъка понасяше болките в гърба; чувстваше, че не може да се върне отново към тежкия земеделски труд – единственото възможно занятие за човек като него. Ако се съди по леденото му отношение, мизерното положение на семейството му като че ли малко го интересуваше. Без грижите на Ичимей, който упорито го караше да яде и стоеше при него, Такао би се сврял в някой ъгъл и би пушил до смърт, докато жена му и дъщеря му работеха дълги смени в една фабрика, за да издържат семейството. Най-сетне бе дадено право на исеите да получат гражданство, но дори и това не успя да извади Такао от унинието. В продължение на трийсет и пет години бе копнял да има същите права като всеки американец, а сега, когато му се предоставяше случай, той искаше единствено да се върне в Япония, в своята победена родина. Хейдеко опита да го заведе да се регистрира в Националната служба по имиграция, но в крайна сметка отиде сама, защото малкото думи, които мъжът ѝ произнасяше, бяха проклятия срещу Съединените щати.

Мегуми отново трябваше да отложи решението да учи и мечтата да се омъжи, но Бойд Андерсън, когото преместиха в Лос Анджелис, не забрави девойката нито за миг. Законите срещу браковете и съжителството между различни раси бяха премахнати в цялата страна, но въпреки това съюз като техния продължаваше да е скандален и нито един от двамата не се осмели да признае пред родителите си, че са заедно от три години. За Такао Фукуда връзката им би представлявала катастрофа – никога не би приел дъщеря му да се омъжи за белокож и още по-малко за човек, който бе пазил телената ограда на затвора им в Юта. Би бил принуден да се отрече от нея и да я загуби. Вече бе загубил Чарлс във войната и депортирания в Япония Джеймс, от когото не очакваше новини. Родителите на Бойд Андерсън, първо поколение шведски имигранти в Омаха, бяха намерили препитание като собственици на млекарница, но през трийсетте години бяха фалирали и сега стопанисваха гробище. Бяха почтени хора, силно религиозни и толерантни по отношение на расите, но синът им щеше да премълчава връзката си с Мегуми чак докато се венчаят.

Всеки понеделник Бойд започваше поредното писмо, към което през следващите дни добавяше още абзаци, вдъхновени от "Изкуството да се пишат любовни писма" – модерен наръчник сред върналите се от фронта войници, които бяха оставили годеници в други географски ширини – а в петък пускаше писмото по пощата. През събота този методичен мъж правеше опит да телефонира на Мегуми – невинаги успешно – а в неделя залагаше на хиподрума. Не притежаваше неустоимата страст на играча, превратностите на хазарта го изнервяха и изостряха язвата му в стомаха, но случайно бе открил, че късметът му работи в конните надбягвания, и използваше това обстоятелство, за да увеличи мършавите си доходи. Вечер изучаваше механика с мисълта да се оттегли от военната кариера и да отвори автосервиз на Хаваите. Смяташе, че това е най-подходящото място за него и Мегуми, защото там имаше многобройно японско население, което бе избегнало позора на интернирането, въпреки че японската атака се бе разиграла точно там. В писмата си Бойд се мъчеше да убеди Мегуми в предимствата на Хавай, където щяха да отгледат децата си без расова омраза, но тя не мислеше за деца. Мегуми поддържаше бавна и упорита кореспонденция с двама китайски лекари, за да проучи по какъв начин може да учи източна медицина, понеже западната бе недостъпна. Скоро щеше да открие, че и в това начинание фактът, че е жена, и то е японски произход, беше непреодолимо препятствие, както я бе предупредил нейният учител Франк Делильо.

На четиринайсет години Ичимей постъпи в гимназията. Тъй като Такао бе парализиран от тъга, а Хейдеко едва можеше да каже две думи на английски, на Мегуми се падна отговорността на настойник на брат си. Когато отиде да го запише, си каза, че в училището Ичимей ще се чувства като у дома си, защото сградата беше толкова грозна, а мястото толкова негостоприемно, колкото и "Топаз". Прие ги директорката, мис Броди, която през годините на войната упорито се бе борила да убеди политиците и обществеността, че децата на японските семейства имат същото право на образование, каквото и всеки друг американец. Беше събирала хиляди книги и ги бе изпращала в концентрационните лагери. Ичимей бе подвързал няколко от тях и прекрасно си ги спомняше, защото всяка една имаше кратка бележка от мис Броди на корицата. Момчето си представяше тази благодетелка като феята кръстница от приказката за Пепеляшка, но пред него застана масивна жена с ръце на дървар и с глас на глашатай.

– Брат ми е изостанал в образованието си. Не го бива за четене и писане и по аритметика също не блести – обясни Мегуми, поруменяла от срам.

– Тогава за какво те бива, Ичимей? – попита мис Броди направо момчето.

– За рисуване и градинарство – прошепна Ичимей, забил поглед във върховете на обувките си.

– Прекрасно! Точно това ни трябва тук! – възкликна мис Броди.

През първата седмица момчетата бомбардираха Ичимей с епитети, добили популярност през войната, по адрес на неговата раса, но в "Топаз" той не бе ги чувал. Не знаеше, че японците предизвикват повече омраза, отколкото германците, нито бе виждал илюстрираните истории, където азиатците бяха изобразени като брутални изроди. Понесе подигравките с обичайното си спокойствие, но в момента, в който някакъв бабаит вдигна ръка срещу него, го преобърна във въздуха с една хватка от джудо, която бе научил от баща си – същата, с която години по-рано бе демонстрирал пред Натаниел Беласко възможностите на бойните изкуства. Отведоха го за наказание в кабинета на директорката. "Браво, Ичимей", бе единственият ѝ коментар. След тази виртуозна хватка до края на четирите години в гимназията никой повече не посмя да го нападне.

Ходих в Прескот, Аризона, да видя мис Броди. Наскоро е навършила деветдесет и пет години и мнозина бивши нейни ученици се събрахме, за да го отпразнуваме. Изглежда много добре за възрастта си. Мога да ти кажа, че щом ме видя, веднага ме позна. Представяш ли си! Колко ли деца са минали през ръцете ѝ? Как ли помни всичките? Спомни си, че рисувах афишите за училищните празненства и че всяка неделя работех в градината ѝ. Бях извънредно слаб ученик в гимназията, истинска трагедия, но тя ми подаряваше оценките. Благодарение на мис Броди днес не съм напълно неграмотен и мога да ти пиша, приятелко моя.

Тази седмица не се видяхме с теб и тя ми се стори много, много дълга. Заради дъжда и студа тя бе също така доста тъжна. Не можах да намеря гардении, за да ти изпратя, прости ми. Обади ми се, моля те.

Ичи