Японският любовник

В петък Ирина Базили пристигна рано в "Ларк Хаус", за да надникне при Алма, преди да е започнала смяната си. Алма вече не се нуждаеше от нея за обличането, но беше благодарна на момичето, когато се отбиваше в апартамента ѝ, за да споделят първата чаша чай за деня. "Омъжи се за моя внук, Ирина; ще направиш голяма услуга на цялото семейство Беласко", повтаряше ѝ тя. Редно бе Ирина да ѝ обясни, че не успява да преодолее ужаса си от миналото, но не можеше дори да спомене за това, без да умре от срам. Как да каже на старата жена, че уродливите създания в паметта ѝ, обикновено свити в бърлогите си, вирваха змийските си глави, когато си помислеше да легне с внука ѝ. Сет разбираше, че не е готова да говори, и престана да я притиска, докато се посъветват с психиатър; засега беше достатъчно да му се довери. Можеха да почакат. Ирина му бе предложила лечебна езда: да гледат заедно заснетите от пастрока ѝ видео касети, които все още циркулираха в пространството и щяха да продължат да я карат да страда до последния ѝ дъх, но Сет се боеше, че веднъж пуснати на свобода, уродливите създания ще станат неконтролируеми. Неговото лечение се състоеше в това да действа постепенно, с любов и усмивка, така че двамата напредваха като в танц с две стъпки наш ред, една назад; вече спяха в едно легло, а понякога, се събуждаха прегърнати.

Тази сутрин Ирина не завари Алма в апартамент та ѝ, нямаше я и чантата за тайните похождения, нито копринените ѝ нощници. За пръв път липсваше и портретът на Ичимей. Очевидно и колата ѝ нямаше да е на паркинга, но Ирина не се разтревожи, защото Алма стъпваше вече по-уверено и. Защото реши, че Ичимей я чака. Нямаше да е сама, В събота Ирина не беше на смяна в "Ларк Хаус" и спа до девет часа – лукс, който можеше да си позволи, откакто живееше със Сет и бе преустановила къпането на кучета. Той я събуди с голяма чаша кафе с мляко и седна до нея на леглото да планират деня. Идваше от гимнастическия салон, прясно изкъпан, с влажна коса и все още загрят от упражненията, без да предполага, че този ден няма да има планове с Ирина, а ще бъде ден за сбогуване. В същия момент телефонът иззвъня; обаждаше се Лари Беласко, за да съобщи на сина си, че колата на баба му се е изпързаляла на един селски път и е паднала в петнайсетметрова пропаст.

– Сега е в интензивното на Централната болница в Марин – добави той.

– Зле ли е? – попита ужасен Сет.

– Да. Колата ѝ е напълно унищожена. Не знам какво е търсела майка ми по ония места.

– Сама ли е била, татко?

– Да.

В болницата завариха Алма будна и в съзнание, въпреки опиатите, които капеха във вената ѝ и които според лекаря биха нокаутирали магаре. Бе понесла катастрофалния удар без никаква преграда. При по-тежък автомобил нараняванията вероятно щяха да бъдат по-леки, но лимоненозеленият ѝ смарт се бе разпаднал и тя, завързана за седалката с предпазния колан, беше направо сплескана. Докато останалите членове на семейство Беласко плачеха в чакалнята, Лари обясни на Сет, че съществува една крайна мярка: да разрежат Алма от горе до долу, да върнат изместените органи на местата им и да я държат отворена няколко дни, докато инфекцията отслабне и стане възможно да се пристъпи към хирургическа намеса. След това можело да се мисли за операция на натрошените кости. Рискът, огромен дори при млад човек, беше много по-голям при пациент на повече от осемдесет години като Алма; хирургът, който я бе приел в болницата, не се осмеляваше да опита. Катрин Хоуп, която незабавно пристигна заедно с Лени Бийл, бе на мнение, че подобна интервенция ще е жестока и безполезна; трябвало само да се погрижат Алма да се чувства максимално удобно и да я чакат да си отиде, което щяло скоро да стане. Ирина остави семейството да обсъжда с Кати дали да не преместят Алма в Сан Франциско, където има по-големи възможности, и тихо влезе в стаята на Алма.

– Боли ли ви? – попита я тя шепнешком. – Искате ли да повикам Ичимей?

Алма беше с кислородна маска, но дишаше самостоятелно и леко ѝ кимна да се приближи. Ирина не искаше да мисли за изпотрошеното тяло под покрития с чаршаф обръч и се съсредоточи върху лицето, което беше непокътнато и изглеждаше разхубавено.

– Кирстен – промълви Алма.

– Искате да повикам Кирстен? – запита учудено Ирина.

– И им кажи да не ме докосват – добави ясно Алма, преди да затвори изтощено очи.

Сет се обади на брата на Кирстен и още същия следобед той я докара в болницата. Жената седна на единствения стол в стаята на Алма, чакайки, без да бърза, указания, както бе стояла търпеливо в ателието през предишните месеци, преди да започне работа при Катрин Хоуп в клиниката за болката. По едно време, с последните лъчи на слънцето в прозореца, Алма излезе от летаргията на успокоителните. Тя обходи с поглед присъстващите, мъчейки се да ги разпознае: нейните близки, Ирина, Лени, Кати, и очите ѝ като че ли се оживиха, когато се спряха на Кирстен. Жената се приближи до леглото, взе ръката, която не беше свързана със системите, и започна да я покрива с влажни целувки от пръстите до лакътя, питайки я притеснено болна ли е, ще се оправи ли и повтаряйки, че много я обича. Лари се опита да я отстрани, но Алма тихо помоли да ги оставят сами.

Първата и втората нощ край леглото ѝ се редуваха Лари, Дорис и Сет, но на третата Ирина разбра, че семейството е на края на силите си, и предложи тя да остане при Алма, която не бе продумала от посещението на Кирстен; лежеше в полусън, дишаше учестено като уморено куче и се откъсваше от живота. Трудно се живее и трудно се умира, помисли си Ирина. Лекарят твърдеше, че Алма не изпитва божа, беше упоена до мозъка на костите си.

По едно време шумовете наоколо започнаха да стихват. В стаята цареше спокоен сумрак, но коридорите бяха вечно осветени от мощните лампи и сините екрани на компютрите в контролния пост на сестрите. Бръмченето на климатика, мъчителното дишане на жената в леглото и тихите стъпки или гласове зад вратата от време на време бяха единствените звуци, достигащи до Ирина. Бяха ѝ дали одеяло и възглавница, за да се настани възможно най-удобно, но беше горещо и се оказа невъзможно да заспи на стола. Затова седна на пода, облегна се на стената и се замисли за Алма, която преди три дни беше все още страстната жена, излязла бързешком, за да се срещне със своя любим, а сега лежеше полужива на смъртния си одър. При едно краткотрайно събуждане, преди да потъне отново в тежкия сопор на наркотиците, Алма я помоли да я начерви, защото Ичимей щял да дойде да я вземе. Ирина почувства огромна мъка, прилив на обич към тази великолепна старица, обич на внучка, на дъщеря, на сестра, на приятелка, докато сълзите ѝ течаха по страните ѝ и мокреха врата и блузата ѝ. Тя искаше Алма да си отиде най-сетне, та да се свърши страданието ѝ, но същевременно ѝ се искаше никога да не си отива, разбърканите ѝ органи и счупените кости да се наместят като по чудо, възкръсне, да се върнат заедно в "Ларк Хаус" и да продължат живота си както преди. Щеше да и посвещава повече време, щеше да се грижи повече за нея, щеше да измъкне тайните ѝ от скривалището, където ги бе скрила, щеше да ѝ намери друг котарак, също като Неко, и да уреди да получава всяка седмица свежи гардении, без да ѝ казва кой ги праща. Близките покойници на Ирина нахлуха вкупом да я подкрепят в тежкия час: баба ѝ и дядо ѝ с цвят на пръст, Жак Дьовин с неговия скарабей от топаз, старците, починали в "Ларк Хаус" през трите години, откакто работеше там, Неко с кривата му опашка и доволно мъркане, появи се дори майка ѝ, Радмила, на която тя вече бе простила и за която не бе чувала нищо от много години. Искаше ѝ се Сет да е до нея в този момент, за да го представи на героите от трупата, които той не познаваше, и да заспи вкопчена в ръката му. Носталгията и тъгата я унесоха и тя задряма, свита в ъгъла. Не чу сестрата, която редовно влизаше, за да проверява състоянието на Алма, да нагласява капката и иглата, да мери температурата и кръвното ѝ налягане, да ѝ дава сънотворните.

В най-тъмния час на нощта, тайнствения час на ефирното време, когато воалът между този свят и света на духовете обикновено се повдига, най-сетне дойде посетителят, когото Алма чакаше. Влезе безшумно, с гумени подметки, толкова леко, че Ирина нямаше да се събуди, ако не беше дрезгавият стон на Алма, когато го усети наблизо. Ичи! Той стоеше до леглото, надвесен над нея, но Ирина, която виждаше само профила му, щеше да го познае навсякъде, когато и да е, защото тя също го чакаше. Точно така си го бе представяла, когато гледаше портрета му в сребърната рамка: среден на ръст, широкоплещест, с остра сива коса, със зеленикава от светлината на монитора кожа, с благородно и ведро лице. Ичимей! Стори ѝ се, че Алма отваря очи и повтаря името, но не беше сигурна и разбра, че при това сбогуване двамата трябваше да са сами. Стана внимателно, за да не ги смути, измъкна се от стаята и затвори вратата зад себе си. Зачака в коридора, разхождайки се, за да раздвижи скованите си крака, изпи две чаши вода от чешмичката до асансьора, после отново застана на пост до вратата на Алма.

В четири сутринта дойде дежурната сестра – едра негърка, която миришеше на дъхав хляб, и завари Ирина завардила вратата. "Моля ви, оставете ги сами още малко", помоли я момичето и започна объркано да ѝ говори за любимия човек, дошъл при Алма в последния ѝ час. Не биваше да ги прекъсват. "По това време няма посетители", възрази учудено сестрата, отстрани безцеремонно Ирина и отвори вратата. Ичимей си бе отишъл и въздухът в стаята бе наситен с неговото отсъствие.

Алма си бе отишла заедно с него.

Направиха скромно няколко часово бдение на Алма в къщата в Сий Клиф, където бе прекарала почти целия си живот. Обикновеният чамов ковчег бе поставен в трапезарията за банкети, осветяван от осемнайсет свещи в същите менора от масивно сребро, които семейството използваше при традиционните празненства. Беласко не бяха практикуващи, но изпълниха погребалните ритуали съгласно указанията на равина. Алма неведнъж бе казвала, че иска да тръгне от леглото направо към гробищата, никакви церемонии в синагогата. Две благочестиви жени от "Чавес Кадиша"[10] измиха тялото и го облякоха в скромен покров от бял лен без джобове, символизиращ равенството в смъртта и изоставянето на всички материални блага. Ирина като невидима сянка участваше в траура, застанала зад Сет, който изглеждаше оглупял от болка – не можеше да повярва, че безсмъртната му баба така внезапно ги е напуснала. Някой от близките стоеше до покойната до момента, в който тръгнаха към гробището, за да се даде време на духа да се отдели от тялото и да се сбогува. Цветя нямаше, смятаха се за лекомислени, но Ирина занесе една гардения на гробищата, където равинът отправи кратка молитва: Даян хамет, благословен е Съдникът на истината. Спуснаха ковчега в земята до гроба на Натаниел Беласко и когато близките пристъпиха да го покрият с пръст, Ирина хвърли гарденията върху своята приятелка. Тази нощ започна шива, седемте дни на траур и усамотение. Най-неочаквано Лари и Дорис помолиха Ирина да остане при тях, за да утешава Сет. Като всички останали от семейството, Ирина закачи парче разкъсан плат на гърдите си като символ на траура.

На седмия ден, след като бяха посрещнали върволицата от посетители, които всяка вечер идваха да поднесат съболезнованията си, семейство Беласко възобнови обичайния си ритъм на живот и всеки се върна към ежедневието си. Когато се навършеше един месец от погребението, щяха да запалят свещ с името на Алма, а след година, на малка церемония, щяха да поставят табелка с името ѝ върху гроба. Тогава повечето хора, които я бяха познавали, щяха вече рядко да мислят за нея; Алма щеше да живее в нейните рисувани коприни, във вманиачената памет на своя внук Сет и в сърцата на Ирина Базили и на Кирстен, която никога нямаше да разбере къде е отишла Алма. По време на шива Ирина и Сет с нетърпение очакваха появата на Ичимей Фукуда, но седемте дни изтекоха без следа от него.

Първото нещо, което Ирина направи след седмицата на ритуален траур, бе да отиде в "Ларк Хаус" да прибере вещите на Алма. Бе взела разрешение от Ханс Войт да отсъства няколко дни, но скоро трябваше да се върне на работа. Апартаментът си стоеше така, както го бе оставила Алма, защото Лупита Фариас реши да не го почиства, докато семейството не го освободи. Малкото мебели, закупени за това ограничено пространство по-скоро с практическа, отколкото с декоративна цел, щяха да отидат в магазина за забравени вещи, с изключение на креслото с цвят на праскова, където бяха преминали последните години на котарака, което Ирина реши да даде на Кати, защото винаги го бе харесвала. Тя подреди в куфари дрехите, широките панталони, ленените туники, дългите жилетки от вълна на лама, копринените шалове, питайки се кой ли ще наследи всичко това; щеше ѝ се да е висока и снажна като Алма, за да се облича като нея, за да бъде като нея, да черви устните си и да се парфюмира с нейния мъжки одеколон с дъх на бергамот и портокал. Останалото прибра в кашони, които шофьорът на семейство Беласко щеше да отнесе по-късно. Там бяха албумите, обобщаващи накратко живота на Алма, документи, няколко книги, зловещата картина от "Топаз". Ирина забеляза, че Алма е подготвила отпътуването си с присъщата си сериозност, беше се освободила от излишното, за да остане само с най-необходимото, бе подредила и вещите, и спомените си. През седмицата на шива Ирина бе имала време да я оплаче, но задачата да заличи присъствието ѝ в "Ларк Хаус" бе като повторно сбогуване, сякаш отново я погреба. Натъжена, тя седна между кашоните и куфарите и отвори чантата, която Алма винаги носеше със себе си, когато се измъкваше, и която полицията бе извадила от разбития смарт, а тя самата бе върнала от болницата. Вътре бяха тънките нощници, лосионът, кремовете, чифт бельо и портретът на Ичимей в сребърната рамка. Стъклото беше счупено. Ирина внимателно отстрани парчетата и извади снимката, сбогувайки се и със загадъчния любовник. Тогава в скута ѝ изпадна едно писмо, което Алма бе пъхнала зад фотографията.

В този момент някой бутна полуотворената врата и подаде срамежливо глава. Беше Кирстен.

Ирина се изправи и Кирстен я прегърна въодушевено, както винаги правеше за поздрав.

– Къде е Алма? – попита тя.

– На небето – бе единственият отговор, който хрумна на Ирина.

– Кога ще се върне?

– Тя няма да се върне, Кирстен.

– Никога вече?

– Никога.

Сянка на тъга и безпокойство пробягна по наивното лице на Кирстен. Тя свали очилата си, избърса ги с края на тениската си, отново си ги сложи и приближи лице към Ирина, за да я вижда по-добре.

– Сигурна ли си, че няма да се върне?

– Сигурна съм. Но тук имаш много приятели, Кирстен, ние всички много те обичаме.

Жената ѝ направи знак да почака и тръгна, клатейки се на плоските си стъпала, по коридора към къщата на шоколадовия магнат, където се намираше клиниката за болката. Върна се след петнайсет минути с раницата си на гръб, задъхана от бързането, което не се отразяваше добре на прекалено голямото ѝ сърце. Затвори вратата на апартамента, заключи я, дръпна внимателно завесите и с пръст на устата даде знак на Ирина да мълчи. Накрая ѝ подаде раницата си и зачака с ръце на гърба и съучастническа усмивка, люлеейки се на пети. "За теб", каза.

Ирина отвори раницата, видя закрепените с ластици пакети и веднага разбра, че това са писмата, които Алма редовно бе получавала и които двамата със Сет толкова дълго бяха търсили – писмата от Ичимей. Значи, не бяха пропаднали завинаги в някой банков сейф, както се страхуваха, а се намираха на най-сигурното място на света – в раницата на Кирстен. Ирина разбра, че Алма, предчувствайки смъртта си, бе освободила Кирстен от отговорността да ги пази и ѝ бе обяснила на кого да ги предаде. Защо на нея? Защо не на сина си или на внука си, а на нея? Изтълкува го като посмъртно послание на Алма, неин начин да ѝ каже колко я обича, колко ѝ вярва. Ирина усети как нещо в гърдите ѝ се счупи със звук на строшена пръстена делва и как благодарното ѝ сърце расте, разширява се и тупти като прозрачна актиния в морето. Пред този знак за приятелство тя се почувства зачетена както в невинните си години; чудовищата от миналото ѝ започнаха да отстъпват и ужасяващата власт на видео записите, направени от нейния пастрок, се смали до това, което в действителност беше: мърша за анонимни същества, без самоличност и душа, импотентни.

– Боже мой, Кирстен. Представяш ли си? Прекарах половината си живот в страх от едно нищо.

– За теб – повтори Кирстен, сочейки съдържанието на раницата, изсипано на пода.

Същия следобед, когато Сет се върна в апартамента си, Ирина се хвърли на шията му и го целуна с нова радост, която в тези дни на траур изглеждаше не много уместна.

– Имам изненада за теб, Сет – обяви.

– Аз също. Но кажи първо твоята.

Ирина нетърпеливо го заведе до гранитената маса в кухнята, където бе поставила пакетите от раницата.

– Това са писмата на Алма. Чаках те, за да ги отворим.

Пакетите бяха номерирани от едно до единайсет. Всеки от тях съдържаше десет плика, с изключение на първия, в който имаше шест писма и няколко рисунки. Двамата седнаха на дивана и ги прегледаха набързо в реда, в който тяхната собственичка ги бе оставила. В ръцете си държаха сто и четиринайсет послания, някои кратки, други по-пространни, едните по-информативни от други, подписани просто с "Ичи". Тези от първия плик, надраскани с молив върху лист от тетрадка, е детски почерк, бяха от "Танфоран" и "Топаз" и бяха така цензурирани, че смисълът им се губеше. В рисунките вече се забелязваше изчистеният стил с решителен щрих от картината, съпровождала неизменно Алма в "Ларк Хаус". Щяха да са нужни няколко дни, за да прочетат цялата кореспонденция, но при беглия преглед, който направиха, установиха, че останалите писма носят различни дати от 1969 година нататък; четиресет години нередовна кореспонденция с една константа: всичките бяха послания за любов.

– Открих и едно писмо от януари 2010 година зад портрета на Ичимей. Но тези тук всичките са стари и са адресирани до дома на семейство Беласко в Сий Клиф. Къде са онези, които тя получаваше в "Ларк Хаус" през последните години?

– Аз мисля, че са тези, Ирина.

– Не те разбирам.

– Баба ми цял живот е събирала писмата на Ичимей, получени в Сий Клиф, защото е живяла винаги там. После, когато се премести в "Ларк Хаус", е започнала да изпраща писмата от време на време сама на себе си, едно по едно, в жълтите пликове, които ти и аз видяхме. Получавала ги е, чела ги е и ги е трупала, все едно са писани сега.

– Защо е трябвало да го прави, Сет? Алма беше с всичкия си. Никога не е давала признаци за сенилност.

– Това е невероятното, Ирина. Правила го е напълно съзнателно и с практически усет, за да поддържа жива илюзията за голямата любов на своя живот. Тази старица, която изглеждаше направена от блиндиран материал, всъщност е била непоправима романтичка. Убеден съм, че сама си е изпращала и гардениите всяка седмица, както и че не е бягала при любовника си; ходила е в бунгалото в Пойнт Рейес, за да изживява отново срещите от миналото, да ги сънува, тъй като не е можела да ги сподели с Ичимей.

– Защо да не е можела? Когато стана катастрофата, тя се е връщала от поредната им среща. Ичимей дойде в болницата да се сбогува с нея, аз го видях да я целува, те се обичаха, Сет, знам го.

– Не е възможно да си го видяла, Ирина. Бях изненадан, че този човек не реагира на смъртта на баба ми, тъй като новината излезе във вестниците. Ако я е обичал толкова, колкото си мислим, щеше да дойде на погребението или да ни изкаже съболезнованията си по време на шива. Затова днес реших да го потърся, исках да се запозная с него и да разсея някои съмнения за баба ми. Оказа се много лесно, трябваше само да отида до разсадника на семейство Фукуда.

– Още ли съществува?

– Да. Стопанисва го Питър Фукуда, един от синовете на Ичимей. Когато му казах името си, той ме посрещна много радушно, защото знаеше за семейство Беласко, и отиде да повика майка си, Делфин. Госпожата е много мила и красива, азиатското ѝ лице е от тези, които като че ли не остаряват.

– Тя е съпругата на Ичимей. Алма ни разказа, че са се запознали на погребението на прадядо ти.

– Не е съпругата на Ичимей, Ирина, а неговата вдовица. Ичимей е починал от инфаркт преди три години.

– Не може да бъде, Сет! – слиса се Ирина.

– Починал е горе-долу по времето, когато баба ми се премести в "Ларк Хаус". Може би двете неща са свързани. Мисля, че писмото от 2010 година, последното, което Алма е получила, е било неговото сбогуване.

– Аз видях Ичимей в болницата!

– Видяла си това, което си искала да видиш, Ирина.

– Не, Сет. Убедена съм, че беше той. Ето как е станало: Алма толкова силно е обичала Ичимей, че е успяла да го накара да дойде да я вземе.

Колко богат и объркан е светът, Алма! Не спира да се върти. Единствената константа е, че всичко се променя. Загадка, която можем да оценим само от гледна точка на покоя. Аз се намирам в един много интересен етап. Духът ми съзерцава с почуда промените в тялото ми, но това съзерцание не се осъществява от някаква далечна точка, а отвътре. Духът и тялото ми са заедно в този процес. Вчера ми каза, че ти липсва илюзията за безсмъртие от младежките години. На мен не. Аз се наслаждавам на реалността си на зрял човек, да не кажа, стар. Ако след три дни трябва да умра, с какво бих изпълнил тези дни? С нищо! Бих се освободил от всичко друго, освен от любовта.

Много пъти сме си повтаряли, че ни е било писано да се обичаме, обичали сме се в предишни животи и ще продължим да се срещаме в бъдещите. А може би не съществува нито минало, нито бъдеще и всичко се случва едновременно в безкрайните пространства на Вселената. В такъв случай ние сме заедно непрекъснато, завинаги.

Фантастично е да си жив. Ние все още сме на седемнайсет години, скъпа моя Алма.