Японският любовник

ПАТРИАРХЪТ

Лари Беласко прекара първите си четири години под крилото на баба си, дядо си и домашния персонал, които задоволяваха всичките му капризи и го отглеждаха като орхидея. Тази система, която би съсипала безвъзвратно характера на всяко по-неуравновесено дете, го направи мил, услужлив и не особено голям любител на хорската врява. Спокойният му нрав не се промени, когато през 1962 година се спомина дядо му Исаак – един от стълбовете, крепящи фантастичната вселена, в която бе живял дотогава. Здравето на Исаак се бе подобрило с появата на любимия внук. "Отвътре съм на двайсет години, Лилиан, какво, по дяволите, е станало с тялото ми?" Той имаше сили да извежда всеки ден Лари на разходка, показваше му ботаническите тайни на градината си, лазеше заедно с него по земята и му купуваше животинките, за които сам бе мечтал като дете: говорещ папагал, рибки в аквариум, заек, който изчезна завинаги някъде между мебелите още първия път, когато Лари отвори клетката му, куче с клепнали уши, първото от няколкото поколения кокер шпаньоли, които семейството щеше да гледа през следващите! Години. Лекарите не можеха да обяснят видимото подобрение на Исаак, но Лилиан го приписваше на лечителските умения и езотеричните науки, в които се бе специализирала. Тази нощ бе ред Ларц да спи в леглото на дядо си след един щастлив ден Цял следобед двамата бяха яздили в парка край. "Голдън Гейт" – Исаак на седлото, а Лари пред него, на сигурно място в прегръдките му. Върнаха се, зачервени от слънцето, потни и въодушевени от идеята да купят кон и пони, за да яздят заедно. Лилиан ги чакаше в градината със заредени на скарата наденички и лечебна ружа – любимата вечеря на дядо и внук. После изкъпа Лари, настани го в леглото на мъжа си и го приспа с приказка. След това изпи своята чашка херес с тинктура опиум и си легнала в своята стая. Събуди се в седем сутринта от ръчичката на Лари, който я разтърсваше за рамото. "Мами, мами, папи падна." Завариха Исаак на пода в банята. Нужни бяха задружните усилия на Натаниел и на шофьора, за да повдигнат натежалото като олово леденостудено, вцепенено тяло и да го проснат върху леглото. Искаха да спестят гледката на Лилиан, но тя изблъска всички от стаята, затвори вратата и не я отвори, докато не изми бавно мъжа си и не го намаза с лосион и одеколон, оглеждайки всяка подробност от това тяло, което познаваше по-добре от своето и което толкова много обичаше, изненадана, че никак не бе остаряло; мъжът ѝ се бе запазил такъв, какъвто го бе виждала винаги: същият висок и силен младеж, който можеше да я вдигне на ръце през смях, загорял от работата в градината, с гъстата си черна коса като на двайсет и пет години и красивите си ръце на добър човек. Когато отвори вратата на стаята, тя беше спокойна. Семейството се опасяваше, че без Исаак Лилиан ще повехне от мъка за кратко време, но тя им показа, че смъртта не е непреодолима пречка за общуване между онези, които се обичат истински.

Години по-късно, на втория сеанс от психотерапия, когато жена му заплашваше да го напусне, Лари щеше да си спомни картината на рухналия в банята дядо като най-важен момент от детските си години, и тази на баща си в ковчега, като край на младостта си и насилствено приземяване в зрелостта. При първото събитие той беше на четири години, а при второто – на двайсет и шест. Психологът го запита, с известна нотка на съмнение в гласа, дали пази други спомени като четиригодишен и Лари му изреди имената на всеки служител в къщата, на домашните си любимци и дори заглавията на приказките, които баба му му беше чела, както и цвета на халата, който носела, когато няколко часа след смъртта на мъжа си ослепяла. Тези първи четири години под крилото на баба си и дядо си бяха най-щастливият период от живота му и той помнеше всички подробности.

На Лилиан ѝ поставиха диагноза "временна хистерична слепота", но нито едно от двете прилагателни не се оказа вярно. Лари бе неин водач, докато влезе в детската градина, когато навърши шест години, след което тя се оправяше сама, защото не искаше да зависи от друг човек. Тя познаваше на пръсти къщата в Сий Клиф и всичко в нея, движеше се уверено и дори влизаше в кухнята да пече сладки за внука си. Пък и Исаак я водел за ръката, както твърдеше полу на шега, полу на сериозно. За да достави удоволствие на невидимия си съпруг, тя почна да се облича само в лилаво, защото била в този цвят, когато се запознали през 1914 година и защото това решаваше проблема с избора на дрехи всеки ден. Не позволяваше да се отнасят към нея като към инвалид, нито даваше признаци, че се чувства изолирана поради загубата на слух и зрение. Според Натаниел майка му имаше обоняние на ловджийско куче и радар на прилеп, за да се ориентира и познава хората. До смъртта на Лилиан през 1973 година Лари се бе радвал на безусловна обич, но по мнението на психолога, който го спаси от развода, не можел да очаква подобна обич от съпругата си; в брака нямало нищо безусловно.

Разсадникът за цветя и растения на семейство Фукуда фигурираше в телефонния указател и от време на време Алма проверяваше дали адресът не е сменен, но нито веднъж не се поддаде на любопитството да позвъни на Ичимей. Беше се възстановила с големи усилия от несбъднатата любов и се боеше, че ако чуе гласа му, мигом ще потъне в същата обсебваща страст както едно време. През изтеклите оттогава години сетивата ѝ бяха закърнели заедно с преодоляването на изпепеляващото чувство към Ичимей тя бе прехвърлила върху четките си сладострастното влечение, което бе изпитвала към него и никога към Натаниел. Това се промени при второто погребение на свекър ѝ, когато забеляза сред множеството неподражаемото лице на Ичимей, останало същото като на младежа, когото помнеше. Ичимей вървеше след кортежа, съпровождан от три жени, две от които Алма бегло познаваше, макар да не ги бе виждала от много години, и едно момиче, което се открояваше, понеже не беше в строго черно, както останалите присъстващи. Малката групичка стоеше на известно разстояние, но след края на церемонията, когато хората почнаха да се разотиват, Алма се откъсна от ръката на Натаниел и ги последва до улицата, където бяха подредени колите. Спря ги, като изпика името на Ичимей, и четиримата се обърнаха.

– Госпожо Беласко – каза Ичимей вместо поздрав и се поклони официално.

– Ичимей – повтори тя, вцепенена.

– Майка ми, Хейдеко Фукуда, сестра ми, Мегуми Андерсън, и съпругата ми, Делфин – добави той.

Трите жени я поздравиха с поклон. Алма усети остро пробождане в стомаха и въздухът в гърдите ѝ спря, докато оглеждаше, без да се крие, Делфин, макар че тя не го забеляза, понеже очите ѝ бяха сведени към земята от любезност и уважение. Беше млада, красива, свежа, без модерния тежък грим, облечена в перленосиво, с костюм е къса пола и кръгла шапка в стила на Жаклин Кенеди и със същата прическа като на първата дама. Облеклото ѝ беше толкова американско, че азиатските ѝ черти изглеждаха несъвместими.

– Благодаря, че дойдохте – успя да прошепне Алма, след като дишането ѝ се възстанови.

– Господин Исаак Беласко беше наш благодетел, ще му бъдем задължени винаги. Благодарение на него можахме да се върнем в Калифорния, той финансира разсадника и ни помогна да си стъпим на краката – обади се развълнувано Мегуми.

Алма вече го знаеше, защото Натаниел и Ичимей ѝ го бяха разказали, но тържественото отношение на това семейство затвърди увереността ѝ, че свекър ѝ е бил изключителен човек. Беше го обичала повече, отколкото щеше да обича баща си, ако войната не ѝ го бе отнела. Исаак Беласко бе точната противоположност на Барух Мендел: добър, толерантен и винаги готов да дава. Болката от неговата загуба, която до момента Алма не бе усетила с пълна сила, защото ходеше замаяна като всички останали от семейство Беласко, ѝ нанесе челен удар. Очите ѝ се навлажниха, но тя преглътна сълзите и риданията, които от няколко дни се мъчеха да ѝ се изплъзнат. Забеляза, че Делфин я наблюдава също толкова внимателно, колкото и тя я бе оглеждала преди минути. Стори ѝ се, че в ясните очи на младата жена съзира изражение на интелигентно любопитство, сякаш беше наясно каква точно роля е играла Алма в миналото на Ичимей. Почувства се разголена и леко смешна.

– Нашите най-искрени съболезнования, госпожо Беласко – каза Ичимей и отново хвана майка си под ръка, за да продължат.

– Алма. Все още съм Алма – прошепна тя.

– Сбогом, Алма – отвърна той.

Чака две седмици Ичимей да се свърже с нея; преглеждаше с трепет пощата и се стряскаше при всяко позвъняване на телефона, като си представяше хиляди извинения за неговото мълчание, освен единствената разумна: че е женен. Отказваше да мисли за Делфин, дребна, слабичка, фина, по-млада и по-хубава от нея, с нейния изпитателен поглед и ръката, облечена в ръкавица, хванала Ичимей над лакътя. Една събота отиде с колата си до Мартинес с големи слънчеви очила и шал на главата. Мина три пъти покрай разсадника на Фукуда, но не посмя да слезе. На втория понеделник не можеше вече да търпи мъките на копнежа и набра номера, който от толкова гледане в телефонния указател бе запомнила наизуст. "Фукуда, цветя и стайни растения, с какво можем да ви бъдем полезни?" Гласът беше женски и Алма не се усъмни, че това е Делфин, макар да не бяха разменили нито дума при единствената им среща. Веднага затвори. Звъня още няколко пъти, молейки се Ичимей да вдигне телефона, но отсреща неизменно се разнасяше сърдечният глас на Делфин и Алма слагаше обратно слушалката. При едно от тези обаждания двете жени останаха на линия почти минута, докато Делфин не попита меко: "С какво мога да ви услужа, госпожо Беласко?". Уплашена, Алма трясна телефона и се закле никога повече да не се опитва да се свърже с Ичимей. Три дни по-късно пощата ѝ донесе писмо, надписано с черно мастило с красивия почерк на Ичимей. Тя се затвори в стаята си, притиснала плика към гърдите си, разтреперана от нетърпение и надежда.

В писмото Ичимей отново ѝ поднасяше съболезнования за Исаак Беласко и ѝ разкриваше вълнението си, че пак я е видял след толкова години, макар да знаел за успехите ѝ в изкуството и благотворителната ѝ дейност и виждал често снимката ѝ във вестниците. Разказваше ѝ, че Мегуми е станала акушерка, че е омъжена за Бойд Андерсън и има едно дете, Чарлс, и че Хейдеко е ходила в Япония два пъти, където е изучила изкуството на икебаната. В последния абзац казваше, че се е оженил за Делфин Акимура, японоамериканка от второ поколение като него. Делфин била на годинка, когато семейството ѝ било въдворено в "Топаз", но той не я помнел от там, запознали се много по-късно. Била учителка, но оставила училището, за да поеме управлението на разсадника, който под нейно ръководство процъфтявал; скоро щели да отворят магазин в Сан Франциско. Ичимей се сбогуваше, без да спомене възможността да се срещнат или че очаква отговор. Писмото беше информативно и официално, без поетичните изблици и философските разсъждения от предишните му послания през краткия период на тяхната любов, не съдържаше и нито една от обичайните за него рисунки. Единствената утеха за Алма, когато го прочете, бе, че нямаше нито дума за телефонните обаждания, за които Делфин със сигурност му бе споменала. Тя изтълкува писмото като това, което беше: сбогуване и мълчаливо предупреждение, че Ичимей не желае повече контакти.

В ежедневието на следващите седем години животът се изниза без съществени събития за Алма. Интересните и и чести пътешествия накрая се смесиха в съзнанието ѝ като едно-единствено приключение на Марко Поло, както казваше Натаниел, който нито веднъж не възропта срещу отсъствията на жена си. Двамата се чувстваха безкрайно удобно един до друг, като близнаци, които никога не са се разделяли. Можеха да отгатват взаимно мислите си, да предварват настроенията или желанията на другия, да довършват изречението, започнато от другия. Обичта им беше безусловна, излишно бе да говорят за нея, тя се считаше за даденост, като изключителното им приятелство. Двамата споделяха социалните ангажименти, вкуса към изкуството и музиката, към изисканите ресторанти, колекцията от вина, която създаваха постепенно, радостта от семейните ваканции с Лари. Момченцето се оказа толкова послушно и обичливо, че понякога родителите му се питаха дали е напълно нормално. Насаме, далече от ушите на Лилиан, която не приемаше критики срещу внука си, двамата се шегуваха, че някой ден Лари ще им поднесе страхотна изненада: или ще постъпи в секта, или ще убие някого; невъзможно бе да прекара живота си без нито една уплаха, като доволен делфин. Щом Лари порасна дотолкова, че да го оценява, почнаха да го водят по света на незабравими ежегодни екскурзии. Ходиха на Галапаговските острови, в Амазония, на няколко сафарита из Африка, които по-късно Лари щеше да повтори със своите деца. Едно от най-приказните преживявания през детството му бе, когато нахрани собственоръчно жираф в един кенийски резерват, с неговия дълъг грапав език нежните очи с оперетни мигли, силната миризма! На прясно окосена трева. Натаниел и Алма разполагаха със свое пространство в голямата къща в Сий Клиф, където живееха като на луксозен хотел, без притеснения, защото Лилиан се грижеше да поддържа смазана домашната машина. Тя продължаваше да се меси в живота им и редовно ги питаше дали случайно не са вече влюбени, но тази особеност на старата жена не ги тормозеше, напротив, намираха я за очарователна. Когато Алма беше в Сан Франциско, съпрузите се уговаряха да прекарват известно време заедно вечер, да пийнат по чаша и да си разкажат как е минал денят им. Радваха се взаимно на успехите си и никой от двамата не задаваше повече въпроси от абсолютно необходимите, сякаш подозираха, че крехкото равновесие на връзката им може да рухне за миг от неподходящо признание. Нямаха нищо против всеки от тях да има свой таен свят и време за себе си, за което да не е задължен да докладва. Премълчаването не означаваше лъжа. Тъй като миговете на любовна близост помежду им бяха толкова редки, че можеше да се смятат за несъществуващи, Алма предполагаше, че мъжът ѝ си има други жени, защото беше абсурдно да мисли, че живее в целомъдрие, но Натаниел спазваше уговорката да бъде дискретен и да ѝ спестява унижения. Тя самата си позволяваше по някоя и друга изневяра по време на пътуванията, където възможности не липсваха, достатъчно бе да направи намек и обикновено ѝ отвръщаха, но тези облекчения ѝ носеха по-малко наслада от очакваната и я оставяха объркана. Беше във възрастта, в която бе редно да води активен полов живот; това според нея беше толкова важно за здравето и благоденствието, колкото физическите упражнения и здравословната диета – не биваше да допуска тялото ѝ да се спаружи. При подобно виждане, сексуалността се оказваше поредно задължение вместо дар за сетивата. Тя смяташе, че еротиката изисква време и доверие, че не може да се постигне лесно за една нощ фалшива или формална любов с непознат мъж, когото нямаше да срещне повторно. В разгара на сексуалната революция, в ерата на свободната любов, когато в Калифорния се разменяха партньори и половината свят спеше безнаказано с другата половина, тя продължаваше да мисли за Ичимей. Неведнъж се питаше дали това не е извинение, за да прикрива своята фригидност, но когато най-сетне отново го срещна, никога повече не си зададе този въпрос, нито потърси разтуха в чужди обятия.

Ти ми обясни, че от спокойствието се ражда вдъхновение, а от движението пониква творчество. Рисуването е движение, Алма, затова толкова харесвам последните ти рисунки, те сякаш са направени без усилие, макар че знам колко вътрешно спокойствие е нужно, за да се овладее четката по този начин. Особено много харесвам есенните ти дървета, чиито листа капят толкова изящно. Така искам да се освобождавам и аз от моите листа сега, в есента на моя живот, лесно и с изящество. Защо да се привързваме към онова, което неминуемо ще загубим? Вероятно имам предвид младостта, която толкова често присъстваше в нашите разговори.

В четвъртък ще ти приготвя вана със соли и морски водорасли, които ми изпратиха от Япония.

Ичи