Японският любовник

МОМИЧЕТО ОТ ПОЛША

За да задоволи любопитството на Ирина и Сет, Алма Беласко започна да си припомня на глас с бистротата, с която съхраняваме най-важните моменти, първия път, в който видяла Ичимей Фукуда, и след това малко по малко продължи да съживява спомените от целия си живот. Запознала се с него през пролетта на 1939 година в прекрасната градина на къщата палат в Сий Клиф. Тогава тя била момиченце, което ядяло по-малко и от канарче, мълчала денем и плачела нощем, скрита в утробата на гардероб с три огледала в стаята, която вуйчо ѝ и леля ѝ приготвили за нея – истинска симфония в синьо: сини пердета, син балдахин на леглото, син белгийски килим, сини книжни птици на стената и сини репродукции на Реноар със златисти рамки; син бил и изгледът от прозореца – море и небе, когато мъглата се вдигала. Алма Мендел плачела за всичко, което завинаги изгубила, въпреки че леля ѝ и чичо ѝ е такава настоятелност повтаряли, че раздялата с родителите и с брат ѝ е временна, и друго, не толкова интуитивно момиченце като нея би могло да им повярва.

Последният образ, който съхраняваше от родителите си, бе на строг, възрастен мъж с брада, облечен в черно с дълго палто и шапка, и на много по-млада от него жена, застанала права на кея в Гданск и сгърчена от плач, която ѝ маха за сбогом с бяла кърпа. Колкото повече корабът се отдалечаваше към Лондон с жален вой, двете фигури на кея се смаляваха и размиваха, а тя, вкопчена в парапета на палубата, бе неспособна да отвърне на махането им. Трепереше в пътническите си дрехи; изгубена сред другите пасажери, скупчени на носа и загледани как изчезва страната им, Алма се мъчеше да се владее – така я бяха учили, откакто се помнеше. Отвъд нарастващото разстояние, което ги разделяше, усещаше отчаянието на родителите си и това засилваше предчувствието, че повече няма да ги види. С непривичен за него жест, баща ѝ бе сложил ръка на рамото на майка ѝ, като че ли за да я възпре да не се хвърли във водата, а тя придържаше шапката си с една ръка, за да не я отвее вятърът, а с другата френетично размахваше кърпичката.

Три месеца преди това Алма беше стояла с тях на същия кей, докато изпращаха брат ѝ Самуел, който беше с десет години по-голям от нея. Майка ѝ проля много сълзи, преди да се примири с решението на съпруга си да пратят момчето в Англия като предпазна мярка, в случай че недоказуемите слухове за война се сбъднат. Там той нямаше да подлежи на мобилизация във войската, нито можеше безразсъдно да се запише доброволец. Семейство Мендел нямаше как да предположат, че две години по-късно Самуел ще воюва в Кралските въздущни сили срещу Германия. Докато гледаше как брат ѝ се качва наперено в парахода като човек, предприемащ първото си приключение, Алма прозря заплахата, надвиснала над семейството ѝ. Брат ѝ беше като маяк в живота ѝ, пръскаше светлина в най-тежките моменти и прогонваше страховете ѝ с победоносния си смях, с мили шеги и с песни под акомпанимент на пиано. Самуел също посрещна възторжено Алма още от мига, в който, като новородена, я пое в ръцете си – розово, мяукащо като коте вързопче с мирис на талк. Тази страст към сестричката продължи да расте през следващите седем години, чак дотогава, когато се наложи да се разделят. Като научи, че брат ѝ няма да е повече до нея, Алма изпадна в първата си и единствена нервна криза. Започна с плач и крясъци, мина през гърчове на пода и завърши във ваната с ледена вода, където майка ѝ и възпитателката безмилостно я потопиха. Заминаването на момчето я хвърли в безутешност и я постави нащрек, защото тя предусещаше, че това е само пролог към драстични промени. Слушаше родителите си да говорят за Лилиан – сестра на майка ѝ, която живееше в Съединените щати, омъжена за Исаак Беласко, важна клечка, добавяха всеки път щом се споменеше името му. До този момент момичето не бе подозирало за съществуването на далечната леля и на важния господин и затова се изненада, когато изведнъж започнаха да я карат да им пише картички, като старателно и красиво изписва буквите. Изтълкува и друг факт като лошо предзнаменование: възпитателната ѝ включи Калифорния – оранжева точка на картата от другата страна на земното кълбо – в часовете по история и география. Родителите ѝ изчакаха да преминат новогодишните празници и ѝ съобщиха, че за известно време тя също ще иде да учи в чужбина, но за разлика от брат си ще продължи да живее в семейна среда в Сан Франциско с чичо си Исаак, леля си Лилиан и тримата си братовчеди.

Плаването от Гданск до Лондон и от там на презокеански кораб до Сан Франциско продължи седемнайсет дни. Семейство Мендел повериха на госпожица Хъником, английската възпитателка, отговорността да заведе Алма невредима до дома на Беласко. Госпожица Хъником беше стара мома е превзето произношение, префърцунени обноски и кисело изражение; отнасяше се презрително към онези, които смяташе за по-нискостоящи в обществото, и демонстрираше лепкаво угодничество към по-високопоставените, но за периода от година и половина, в който бе на работа при семейство Мендел, си бе спечелила тяхното доверие. Никой не я харесваше и най-малко Алма, но мнението на момичето не участваше при избора на възпитателките, които я бяха обучавали у дома през първите ѝ години. За да са сигурни, че жената охотно ще приеме пътуването, господарите ѝ обещаха значително възнаграждение, което щеше да получи в Сан Франциско, след като Алма се настанеше у чичо си и леля си. Мис Хъником и Алма пътуваха в една от най-хубавите каюти на кораба, отначало бяха замаяни, а по-късно отегчени. Англичанката нямаше място сред пасажерите от първа класа, но би предпочела да се хвърли зад борда пред това, да се смеси с хората от собственото ѝ социално равнище, така че прекара повече от две седмици, разговаряйки единствено с младата си ученичка. Имаше и други деца на кораба, но Алма не прояви интерес към нито едно от детските занимания, включени в програмата, и не се сприятели с никого; държеше се дръпнато с възпитателката си и плачеше скришом, защото за пръв път се отделяше от майка си; четеше вълшебни приказки и пишеше прочувствени писма, които поверяваше лично на капитана, за да ги пусне по пощата на някое пристанище, тъй като се страхуваше, че ако ги даде на госпожица Хъником, те ще послужат за храна на рибите. Единствените паметни моменти през това дълго плаване бяха прекосяването на Панамския канал и една вечер с маски, в която някакъв индианец от племето апачи бутна в басейна госпожица Хъником, превъплътена с помощта на чаршаф в гръцка весталка.

Чичото, лелята и братовчедите посрещнаха Алма на оживеното пристанище в Сан Франциско сред толкова гъсто множество от азиатски докери, които се суетяха около плавателните съдове, че госпожица Хъником се изплаши, че погрешка са акостирали в Шанхай. Леля Лилиан, издокарана с палто от сив астраган и турски тюрбан, притисна племенничката си в задушаваща прегръдка, а в това време Исаак Беласко и шофьорът му се мъчеха да съберат четиринайсетте сандъци и куфари на пътничките. Двете братовчедки Марта и Сара целунаха новопристигналата с хладна целувка по бузата и веднага забравиха за присъствието ѝ не от лошотия, а защото бяха във възрастта, когато едно момиче си търси годеник, и тази цел ги правеше слепи за всичко останало на света. Нямаше да им е лесно да уловят желаните съпрузи, независимо от състоянието и престижа на Беласко, защото бяха наследили носа на баща си и ниската и възпълничка фигура на майка си, но много малко от интелигентността на първия и симпатичността на втората. Братовчедът Натаниел, единствена мъжка рожба в семейството, роден шест години след сестра си Сара, навлизаше плахо в пубертета и имаше вид на чапла. Беше блед, слаб, длъгнест, чувстваше се неудобно в тялото си, където лактите и коленете преобладаваха над всичко останало, но имаше замислен поглед на голямо куче. Протегна ръка на Алма с очи, забити в земята, и сдъвка поздрава за добре дошла, който родителите му бяха продиктували. Тя се хвана за тази ръка като за спасителен пояс и опитите на момчето да се откопчи останаха напразни.

Така започна престоят на Алма в голямата къща в Сий Клиф, където и предстоеше да прекара цели седемдесет години, с кратки прекъсвания. През първите месеци на 1939 година тя проля всичките си запаси от сълзи и след това избухваше в плач само в много редки случаи. Научи се да преглъща скърбите сама и с достойнство, убедена, че никой не се интересува от чуждите проблеми и че премълчаните болки в крайна сметка се разсейват. Беше възприела философските уроци на баща си – мъж със строги и неотменими принципи, който се гордееше, че се е формирал сам и не дължи никому нищо, което обаче не беше съвсем вярно. Синтезираната формула за успех, която семейство Мендел беше втълпила на децата си още от люлката, бе да не се оплакват при никакви обстоятелства, да не молят за нищо, да се стремят да бъдат първи във всичко и да не се доверяват никому. Алма щеше да влачи в продължение на няколко десетилетия този ужасен чувал с камъни, докато любовта не ѝ помогна да се освободи от някои от тях. Стоическото ѝ поведение допринесе за тайнственото излъчване, което ѝ беше присъщо още от момиче, много преди да се появят онези истински тайни, които щеше да ѝ се наложи ревниво да пази.

По време на Голямата депресия от трийсетте години Исаак Беласко успя да избегне най-страшните последици от икономическата разруха и дори увеличи състоянието си. Докато други губеха всичко, той работеше по осемнайсет часа на ден в адвокатската си кантора и инвестираше в търговски и икономически авантюристични начинания, които по онова време изглеждаха рисковани, но в дългосрочен план се оказаха печеливши. Беше праволинеен, пестелив на думи и с меко сърце. Самият той преценяваше своята благост като граничеща със слабохарактерност и затова се стараеше да създава впечатление за властна неотстъпчивост, но беше достатъчно човек да пообщува един-два пъти с него, за да долови вродената му доброта. Ползваше се с репутацията на състрадателен и това се превърна в пречка за кариерата му на адвокат. По-късно, когато кандидатства за съдия във Върховния съд на Калифорния, загуби, защото опонентите му го обвиниха, че е прекалено милостив и великодушен в ущърб на правдата и на обществената сигурност.

Исаак прие Алма в дома си напълно добронамерено, но скоро нощният плач на момичето започна да го изнервя. Това бяха спотаени и задушени ридания, едва доловими зад дебелите резбовани махагонови врати на гардероба, но достигаха до спалнята му чак в другия край на коридора, където той се мъчеше да чете. Предполагаше, че децата, също като животните, притежават естествена способност да се приспособяват и че момичето скоро ще се утеши от раздялата с родителите или пък родителите му ще емигрират в Америка. Чувстваше се неспособен да ѝ помогне, възпираше го онзи свян, който изпитваше пред всички женски проблеми. След като не бе в състояние да разбере най-честите реакции на жена си и на дъщерите си, още по-малко можеше да разбере поведението на туй още ненавършило осем години момиче от Полша. Обзе го суеверен страх, че сълзите на племенничката вещаят катастрофално бедствие. Белезите от Първата световна война все още бяха видими в Европа – свеж беше споменът за осакатената от окопи земя, за милионите мъртъвци, за вдовиците и сираците, за разлагащи се посечени коне, за смъртоносните газове, за мухите и глада. Никой не желаеше друг пожар като този, но Хитлер вече бе анексирал Австрия, контролираше част от Чехословакия и неговите подпалвачески призиви за установяване властта на висшата раса не можеха да се игнорират като бълнувания на луд. В края на януари Хитлер си постави за цел да освободи света от еврейската заплаха – не беше достатъчно да ги прогони, трябваше да бъдат избити. Някои деца имат психически способности – нищо чудно Алма да вижда ужасни неща в кошмарите си и предварително да изпитва люта болка, казваше си Исаак Беласко. Какво чакаха сестрата на жена му и мъжът ѝ, за да напуснат Полша? От една година настоятелно, но без никакъв успех той ги подканяше да избягат от Европа както толкова други евреи; предложи им гостоприемството си, въпреки че семейство Мендел имаха предостатъчно средства и не им бе необходима неговата помощ. Барух Мендел му отговори, че целостта на Полша е гарантирана от Великобритания и Франция. Чувстваше се сигурен, защитен с парите си и с търговските си контакти; на заплахите на нацистката пропаганда отвърна единствено с извеждане на децата си от страната. Беласко не познаваше Мендел, но от писмата и телеграмите ставаше ясно, че мъжът на балдъзата му е не само самоуверен и антипатичен, но и извънредно твърдоглав.

Трябваше да мине почти месец, преди Исаак да реши да реагира в отговор на плача на Алма, но дори и тогава не се осмели да го стори лично, а прецени, че е редно с проблема да се заеме жена му. Една-единствена, и то винаги открехната врата разделяше съпрузите нощем; Лилиан обаче недочуваше и вземаше тинктура от опиум за добър сън, така че никога не би узнала за плача в гардероба, ако мъжът ѝ не ѝ бе обърнал внимание. По онова време госпожица Хъником вече не беше при тях – след като пристигна в Сан Франциско, жената взе полагаемото ѝ се възнаграждение и дванайсет дни по-късно се върна в родината си, отвратена от грубите обноски, от неразбираемия акцент и от демокрацията на американците, както обясни, без през ум да ѝ мине, че коментарът ѝ е обиден за семейство Беласко – уважавани личности, които се държаха е нея напълно почтително. Освен това, когато Лилиан, по заръка на сестра си в едно от писмата ѝ, потърси в подплатата на палтото, с което Алма бе пътувала, диамантите, които семейство Мендел бяха скрили по-скоро за да спазят традицията, отколкото, за да осигурят дъщеря си, тъй като ставаше дума за камъни с не особено голяма стойност, не ги намери. Подозренията веднага паднаха върху госпожица Хъником и Лилиан предложи да изпратят един от следователите в кантората на съпруга ѝ по следите на англичанката, но Исаак отсече, че не си струва. Светът и семейството преживяваха достатъчно тревожни времена, за да тръгнат да преследват възпитателки през морета и континенти – едни диаманти повече или по-малко нямаше по никакъв начин да се отразят на живота на Алма.

– Моите приятелки по бридж ми казаха, че в Сан Франциско имало отличен детски психолог – каза Лилиан на мъжа си, когато разбра за състоянието на племенничката си.

– Какво е това? – попита патриархът, като откъсна за миг очи от вестника.

– Името го показва, Исаак, не се прави на глупав.

– Дали някоя от приятелките ти познава хора, които имат толкова неуравновесено дете, че да го поверят в ръцете на психолог?

– Със сигурност, Исаак, но не биха го признали дори с цената на живота си.

– Детството е период от живота, естествено обречен на нещастие, Лилиан. Приказките, че децата заслужават щастие, са измислица на Уолт Дисни, за да печели пари.

– Какъв инат си! Не можем да оставим Алма да плаче до безкрайност толкова безутешно. Трябва да направим нещо.

– Добре, Лилиан. Ще прибегнем до тази крайна мярка, когато всичко останало се окаже безсилно. За момента би могла да започнеш да даваш на Алма по няколко капки от твоя сироп.

– Не знам, Исаак, това ми се струва оръжие с две остриета. Не е хубаво да изграждаме у момичето зависимост от опиума в такава ранна възраст.

Докато спореха за плюсовете и минусите на психолога и на опиума, внезапно си дадоха сметка, че откъм гардероба вече три нощи подред е тихо. Вслушваха се още две вечери и се увериха, че необяснимо как, момичето се е успокоило и не само спи непробудно до сутринта, но и започва да се храни като всяко нормално дете. Алма не беше забравила родителите си и брат си и продължаваше да мечтае как семейството скоро отново се събира, но сълзите ѝ привършваха и тя започна да се отвлича с двете единствени любови в живота си – Натаниел Беласко и Ичимей Фукуда. Първият скоро щеше да навърши тринайсет години и беше най-малкото дете на семейство Беласко, а вторият, на път да навърши осем като нея, беше най-малкият син на градинаря.

Марта и Сара, дъщерите в дома "Беласко", живееха в свят, съвсем различен от този на Алма; интересуваха се само от мода, партита и потенциални женихи и когато се натъкваха на нея в някое кътче на голямата къща в Сий Клиф или по време на редките официални вечери в трапезарията, се изненадваха и не можеха да си спомнят кое е това момиченце и защо е там. Затова пък Натаниел нямаше как да я избегне, тъй като Алма неотлъчно го следваше още от първия ден, решена да замести обожавания си брат Самуел с този стеснителен братовчед. В семейство Беласко той бе най-близък до нея на възраст, въпреки петте години, които ги деляха, и най-достъпен заради своя стеснителен и благ характер. Момичето предизвикваше у Натаниел смесица от заплененост и страх. Алма изглеждаше като извадена от дагеротип със своя безупречен британски акцент, който бе усвоила от крадливата си възпитателка, с погребалната си сериозност, твърда и ръбеста като дъска и миришеща на нафталин също толкова, колкото куфарите ѝ с багаж, и с предизвикателния бял кичур на челото, контрастиращ с наситеното черно на косата ѝ и с маслинената ѝ кожа. Отначало Натаниел се опита да се изплъзне, но нищо не беше в състояние да обезкуражи непохватните приятелски аванси от страна на Алма и в крайна сметка той отстъпи, понеже беше наследил доброто сърце на баща си. Отгатваше мълчаливата мъка на братовчедка си, която тя от гордост преглъщаше, но избягваше с различни извинения задължението да ѝ помага. Алма беше една хлапачка, свързваше ги единствено някаква си кръвна връзка, тя пребиваваше временно в Сан Франциско и би било напразно разхищение на чувства да се сприятелява с нея. Когато изминаха три седмици без никакъв признак, че посещението на братовчедката наближава своя край, това извинение отпадна и той отиде да пита майка си да не би да възнамеряват да я осиновят. "Надявам се да не се стигне дотам", му отвърна Лилиан, изтръпнала. Новините от Европа бяха много тревожни и възможността племенничката ѝ да осиротее започваше да се оформя в мислите ѝ. От тона на отговора Натаниел заключи, че Алма ще остане при тях неопределено дълго, и се отдаде на инстинкта си, обиквайки я. Спеше в друго крило на къщата и никой не му беше казал, че Алма плаче в гардероба, но по някакъв начин долови това и често нощем се промъкваше на пръсти при нея, за да не е сама.

Натаниел представи семейство Фукуда на Алма. Тя ги беше виждала от прозореца, но не излезе в градината, докато не дойде пролетта и времето не се затопли. Един съботен ден Натаниел превърза очите ѝ с обещанието, че ѝ готви изненада, хвана я за ръка и я поведе през кухнята и пералнята към градината. Когато махна превръзката и тя вдигна поглед, видя, че стои под кичеста цъфнала вишна, облак от розов памук. До дървото стоеше, облегнат на лопата, нисък на ръст и широкоплещест мъж с работни дрехи и сламена шапка над азиатско лице със загоряла кожа. Със запъване на един трудно разбираем английски, той обясни на Алма, че това е прекрасно мигновение, което ще трае само няколко дни и скоро цветовете ще се отронят като дъжд върху пръстта; по-разумно е човек да запази спомена за цъфналата вишна, защото той ще живее цяла година, чак до следващата пролет. Този мъж беше Такао Фукуда, японският градинар, работещ в имението от много години, единственият човек, пред когото Исаак Беласко сваляше шапка с уважение.

Натаниел се върна в къщата и остави братовчедка си в компанията на Такао, който ѝ показа цялата градина. Разведе я из терасирания терен от върха на възвишението, където се издигаше къщата, та чак до плажа. Обходиха тесни пътеки, осеяни с класически, покрити със зелената пагона на влагата статуи, с фонтани, екзотични дървета и пищни растения; обясни ѝ коя е родината им и какви грижи изискват и така стигнаха до една обвита с рози пергола, с панорамен изглед към морето и входа на залива вляво и към открития преди няколко години мост "Голдън Гейт" вдясно. Оттам можеха да се видят цели колонии морски вълци, излегнати на скалите, а ако човек търпеливо се взреше в хоризонта, с малко повече късмет можеше да различи и китовете, които идваха от север, за да родят малките си във водите на Калифорния. Сетне Такао я заведе в парника – миниатюрно копие на класическа викторианска гара от ковано желязо и стъкло. Вътре, на слаба светлина и във влажна и топла среда, поддържана с отоплители и изпарители, деликатните растения започваха живота си в сандъчета – всяко с етикет с името и датата, когато трябваше да се пресади. Между две дълги маси от необработено дърво Алма съзря някакво момче, съсредоточено в смолисти растения, което, щом ги чу да влизат, хвърли ножицата и се изпъна мирно като войник. Такао го приближи, каза му нещо на непознат за Алма език и погали косата му. "Най-малкият ми син", поясни. Алма заразглежда съвсем открито бащата и сина като хора от друг вид – не приличаха на източните люде от илюстрациите в Енциклопедия Британика.

Момчето я поздрави с поклон и без да вдига поглед, се представи:

– Аз съм Ичимей, четвърто дете на Такао и Хейдеко Фукуда, чест е да се запозная с вас, госпожице.

– Аз съм Алма, племенничка на Исаак и Лилиан Беласко, и за мен е чест да се запознаем, господине – представи се на свой ред тя, объркана и развеселена.

Тази първоначална вежливост, която обичта щеше впоследствие да обагри с хумор, беляза тона на дългата им връзка. По-висока и по-едра, Алма изглеждаше по-голяма. Ала дребното тяло на Ичимей лъжеше, защото той без усилие вдигаше тежки чували и буташе нагоре по наклона натоварена количка. Главата му беше голяма в сравнение с тялото, кожата му – с цвят на мед, черните му очи бяха раздалечени, а косата му – твърда и непокорна. Все още му никнеха трайните зъби и когато се усмихваше, очите му се превръщаха в две чертички.

През остатъка от сутринта Алма следваше Ичимей, докато той засаждаше растенията в дупките, изкопани от баща му, и ѝ разкриваше тайния живот на градината е преплетени жилки под почвата, почти невидими насекоми и миниатюрни стръкчета в земята, които за една седмица достигаха една педя височина. Разказа ѝ за хризантемите, които точно сега се изнасят от парника, за това, как се пресаждат през пролетта и цъфтят в началото на есента, кичейки с цвят и радост градината, когато летните цветя изсъхнат. Показа ѝ розовите храсти, отрупани с пъпки, и ѝ обясни, че почти всички трябва да се премахнат и да се оставят само няколко, за да пораснат едри и здрави останалите розови цветове. Показа ѝ разликата между семенните и грудковите растения, между слънцелюбивите и другите, които предпочитат сянка, между местните и пренесените от далечни земи. Такао Фукуда, който ги наблюдаваше изпод око, дойде, за да каже на Алма, че най-фините работи възлага на Ичимей, защото се е родил със "зелени" пръсти – растенията го слушат. Момчето се изчерви от похвалата.

От този ден нататък Алма нетърпеливо очакваше градинарите, които идваха редовно в края на седмицата. Такао Фукуда винаги водеше Ичимей, а понякога, ако работата беше повече, вземаше и Чарлс и Джеймс – по-големите си синове, или Мегуми, единствената си дъщеря, с няколко години по-голяма от Ичимей, която се увличаше единствено по науката и доста неохотно цапаше ръцете си с пръст. Търпелив и дисциплиниран, Ичимей изпълняваше задачите, без да се разсейва от присъствието на Алма, защото знаеше, че баща му ще му остави половин час свободен в края на деня, за да си поиграе заедно с нея.