Японският любовник

ВЪЗКРЪСВАНЕ

Две седмици преди дипломирането си Алма позвъни на Натаниел в Сан Франциско, за да уточни подробностите по пътуването на клана Беласко до Бостън. Тя беше първата жена в семейството, която щеше да получи университетско звание, и това, че беше по дизайн и история на изкуствата – две сравнително мъгляви дисциплини, не омаловажаваше значението му. Дори Марта и Сара щяха да пристигнат за тържеството, отчасти защото смятаха да продължат после за Ню Йорк, за да пазаруват; чичо ѝ Исаак обаче нямаше да присъства: кардиологът му бе забранил да пътува със самолет. Чичото бе готов да пренебрегне заповедта, защото чувстваше Алма по-близка до сърцето си, отколкото собствените си дъщери, но Лилиан не му позволи. В разговора с братовчед си Алма между другото му спомена, че от няколко дни има чувството, че я следят. Не обръщала голямо внимание, каза, че сигурно било номер на въображението ѝ от напрежението преди последните изпити, но Натаниел настоя да му изреди всички подробности. Две анонимни телефонни обаждания, при които някой – мъжки глас с чуждестранен акцент, питал тя ли е на телефона и веднага затварял; сподели му неприятното си усещане, че я наблюдават и следят; непознат мъж разпитвал за нея колежките ѝ и по описанието, което те ѝ бяха дали, Алма смяташе, че става дума за същия човек, когото бе забелязвала няколко пъти – преди дни на една от лекциите, по коридорите и на улицата. С присъщата за адвокатите подозрителност Натаниел я посъветва да подаде писмена жалба до полицията в кампуса като законова предпазна мярка – случеше ли се нещо, щеше да има знак за нейните подозрения. Нареди ѝ също така да не излиза сама вечер. Алма го послуша.

Беше сезонът на екстравагантните празненства, с които студентите се сбогуваха с университета. Покрай музиката, алкохола и танците Алма забрави за зловещата сянка, която ѝ се привиждаше, до петъка преди връчването на дипломите. Бе прекарала голяма част от нощта на един щур купон, където пи прекалено много и се държеше на крака само благодарение на кокаина – две неща, които никак не ѝ понасяха. Към три часа сутринта шумна компания от младежи в открита кола я остави пред квартирата ѝ. Олюлявайки се, разрошена и с обувките в ръка, Алма взе да рови в чантата си за ключа, но преди да го е открила, се свлече на колене и почна да повръща, докато в нея не остана нищо. Сухите напъни продължиха още доста време, а по лицето ѝ се стичаха сълзи. Най-накрая се опита да стане, плувнала в пот, със спазми в стомаха, треперейки и скимтейки от слабост. Неочаквано две мощни лапи се впиха в ръцете ѝ и тя усети как някой я вдига от паважа и я задържа на крака. "Би трябвало да се срамуваш, Алма Мендел!" Не позна гласа от телефона. Преви се от нов напън за повръщане, но лапите я стиснаха още по-здраво. "Пуснете ме, пуснете ме!", измърмори тя, ритайки. Една плесница през лицето проясни за миг съзнанието ѝ и тя различи очертанията на мъж със смугло, насечено от белези лице и бръснат череп. Незнайно защо, изпита огромно облекчение, затвори очи и се предаде на пиянските мъки и смътното усещане, че се намира в железните обятия на непознатия, който току-що я бе зашлевил.

В седем сутринта в събота Алма се събуди, завита с грубо одеяло, което дращеше кожата ѝ, на задната седалка на някаква кола. Вонеше на повръщано, урина, цигари и алкохол. Не знаеше къде е и нямаше никакъв спомен за случилото се предишната нощ. Седна и понечи да пооправи дрехите си; тогава осъзна, че е загубила роклята и фустата си, беше по сутиен, гащи и колан за жартиери, със съдрани чорапи и без обувки. Безмилостни камбани кънтяха в главата ѝ, тя зъзнеше, устата ѝ бе пресъхнала и ужасно се страхуваше. Отново легна, сви се на кълбо, скимтейки и викайки Натаниел.

След малко усети, че някой я разтърсва. Отвори с мъка клепачи и мъчейки се да фокусира погледа си, различи силуета на непознат мъж, който бе отворил вратата на колата и се навеждаше над нея.

– Кафе и аспирин. Това малко ще те облекчи – каза ѝ той и ѝ връчи картонена чаша и две таблетки.

– Оставете ме, трябва да си вървя – отвърна Алма с грапав език, опитвайки се да стане.

– Никъде не можеш да идеш в това състояние. Близките ти ще пристигнат след няколко часа. Утре е връчването на дипломите. Изпий кафето. В случай че искаш да знаеш, аз съм брат ти Самуел.

Така възкръсна Самуел Мендел, единайсет години след като бе загинал в Северна Франция.

След войната Исаак Беласко бе получил достоверни доказателства за участта, застигнала родителите на Алма в нацисткия лагер за изтребление край село Треблинка, в Северна Полша. Руснаците не документираха освобождаването на лагера, както бяха направили американците на други места, и официално се знаеше много малко за случилото се в този ад, но Еврейската агенция изчисляваше, че от юли 1942 до октомври 1943 година там са загинали осемстотин и четиресет хиляди души, осемстотин хиляди от които евреи. Що се отнася до Самуел Мендел, Исаак успя да се осведоми, че самолетът му е бил свален над окупираната от германците зона във Франция и според британските военни регистри нямало оцелели от катастрофата. По онова време Алма доста отдавна вече не знаеше нищо за своите близки и ги смяташе за мъртви далеч преди чичо ѝ да го потвърди. Когато ѝ казаха, тя не плака за тях, както можеше да се очаква, защото през тези години толкова се бе старала да потиска чувствата си, че бе загубила способността си да ги изразява. Исаак и Лилиан решиха да сложат точка на тази трагедия и заведоха Алма в Европа. В гробището във френското селце, където бе паднал самолетът на Самуел, те поставиха паметна табела с името и датите на раждането и смъртта му. Не получиха разрешение да посетят контролираната от съветските войски Полша; това поклонение Алма щеше да предприеме много по-късно. Войната бе свършила четири години преди това, но Европа все още тънеше в разруха и големи маси от изселници бродеха из нея, търсейки родина. Изводът на Алма бе, че един живот няма да ѝ стигне, за да изкупи предимството, че е единствената оцеляла от семейството си.

Стъписана от думите на непознатия мъж, който твърдеше, че е Самуел Мендел, Алма се изправи на седалката на колата и изпи кафето и аспирините на три глътки. Този човек не приличаше на младежа с розови бузи и игрив поглед, с когото се бе сбогувала на кея в Гданск. Нейният истински брат беше този смътен спомен, а не мъжът пред нея: слаб, сух, с остър поглед и жестока уста, с обгорена от слънцето кожа и лице, прорязано от дълбоки бръчки и няколко белега.

– Как мога да съм сигурна, че ти си моят брат?

– Не можеш. Но аз не бих си губил времето с теб, ако не бях.

– Къде са дрехите ми?

– В пералнята. Ще са готови след час. Имаме време да поговорим.

Самуел ѝ разказа, че последното нещо, което видял, когато свалили самолета му, бил светът, който се въртял ли, въртял. Не бе успял да скочи с парашут, в това не се съмняваше, защото в такъв случай германците щели да го открият, и нямаше ясно обяснение за това, как е оживял, след като машината се бе разбила и запалила. Предполагаше, че е бил изстрелян от седалката при падането и се е приземил върху короните на дърветата, където останал да виси. Вражеският патрул открил тялото на другия пилот и преустановил търсенето. Той самият бил спасен от двама членове на Френската съпротива с множество изпочупени кости и в амнезия; когато видели, че е обрязан, го предали на група от Еврейската съпротива. Крили го с месеци в пещери, обори, мазета, изоставени фабрики и домове на добри хора, готови да му помагат, като го местели често от едно място на друго, докато счупените му кости зараснали, престанал да бъде товар за другите и се включил в групата като боец. Мъглата в съзнанието му почнала да се разсейва доста след като костите му заздравели. По униформата, която носел, когато го открили, знаел, че е дошъл от Англия. Разбирал английски и френски, но отговарял на полски; щели да минат месеци, преди да възстанови другите езици, които владеел. Тъй като не знаел името си, другарите му лепнали прякора Срязаното лице заради белезите, но той решил да се нарече Жан Валжан, като главния герой от романа на Виктор Юго, който прочел, докато се възстановявал. Участвал заедно със с другите бойци в една привидно безцелна война. Германските части действали толкова ефикасно и самонадеяно, с такава ненаситна жажда за власт и кръв, че саботажите, организирани от групата на Самуел, не успявали дори да одраскат черупката на звяра. Те живеели в сянка, щъкали като отчаяни мишки, с неизменно чувство за провал и напразно усилие, но не се предавали, защото нищо друго не им оставало. Поздравявали се само с една дума: победа. Сбогували се пак с нея: победа. Краят можел да се предвиди: Самуел попаднал в плен по време на акция и бил изпратен в "Аушвиц".

Когато войната свършила, след като оцелял в концентрационния лагер, Жан Валжан успял да се качи нелегално на кораб за Палестина, където еврейските бежанци прииждали на вълни, напук на Великобритания, която контролирала района и се. Опитвала да предотврати това, за да избегне конфликт е арабите. Войната го била превърнала във вълк единак, който стоял винаги нащрек. Задоволявал се със случайни любовни забежки, докато при една от тях, негова колежка от "Мосад" – израелската шпионска агенция, в която бил постъпил – старателна и смела следователка, му съобщила, че ще става баща. Казвала се Анат Ракоци и била емигрирала от Унгария заедно с баща си, единствените оцелели от многолюдно семейство. Връзката ѝ със Самуел била сърдечна, без романтика и бъдеще, което било удобно и за двама им, и нямало да я променят, ако не била неочакваната бременност. Анат смятала, че е стерилна, заради глада, побоищата, изнасилванията и медицинските "експерименти", които била изтърпяла. Когато установила, че онова, което расте в корема ѝ, не е тумор, а дете, решила, че Господ се е пошегувал. Съобщила на любовника си едва в шестия месец. "Гледай ти! А аз си мислех, че най-сетне почваш да се позакръгляш", казал той по въпроса, но не успял да прикрие възторга си. "Първо ще трябва да научим кой си, та детето да е наясно с произхода си. Презимето Валжан е мелодраматично", отвърнала тя. Година след година Самуел отлагал решението да потърси своята идентичност, но Анат веднага се заловила за работа със същата упоритост, с която разкривала за "Мосад" скривалищата на нацистките престъпници, избегнали нюрнбергските процеси. Тръгнала от "Аушвиц", последната спирка на Самуел преди примирието, и продължила да следва нишката на историята стъпка по стъпка. Люлеейки корем, тя отишла във Франция, за да говори с един от малцината останали още в страната членове на Еврейската съпротива, и той ѝ помогнал да намери бойците, спасили пилота на английския самолет; не било лесно, понеже след войната всички французи се оказали герои от Съпротивата. Накрая, преглеждайки архивите на Кралските военновъздушни сили в Лондон, Анат открила няколко снимки на младежи, които до известна степен приличали на нейния любовник. Нямало за какво друго да се хване. Позвънила му по телефона и му прочела пет имена. "Някое от тях звучи ли ти познато?", попитала. "Мендел! Сигурен съм. Презимето ми е Мендел", отговорил той, едва сдържайки риданието, запушило гърлото му.

– Синът ми е на четири години, казва се Барух, като баща ни. Барух Мендел – продължи разказа си Самуел, седнал до Алма на задната седалка на колата.

– Ти ожени ли се за Анат?

– Не. Опитваме се да живеем заедно, но не е лесно.

– От четири години знаеш за мен и досега не ти е хрумвало да дойдеш да ме видиш! – упрекна го Алма.

– За какво трябваше да те търся? Братът, когото ти помнеше, загина в самолетна катастрофа. Нищо не е останало от момчето, което отиде в Англия да става пилот. Знам историята, защото Анат непрекъснато я повтаря, но не я чувствам моя, това е куха, безсмислена приказка. Истината е, че не те помня, но съм сигурен, че си ми сестра, защото Анат не греши за тези неща.

– Аз пък си спомням, че имах брат, който си играеше с мен и свиреше на пиано, но ти не приличаш на него.

– Не сме се виждали с години и както вече ти казах, аз не съм същият.

– Защо реши да дойдеш сега?

– Не дойдох заради теб, тук съм на мисия, но не мога да говоря за това. Използвах пътуването, за да се отбия в Бостън, защото Анат смята, че Барух има нужда от леля. Бащата на Анат почина преди два месеца. С изключение на теб, не е останал никой друг нито от нейното, нито от моето семейство. Не се опитвам да ти налагам каквото и да било, Алма, искам само да знаеш, че съм жив и че имаш племенник. Анат ти изпраща това – добави.

Той ѝ подаде цветна снимка на момченцето е неговите родители. Анат Ракоци беше седнала, със сина си в скута: много слаба, безцветна жена, с кръгли очила. Самуел беше до тях, също седнал, със скръстени пред гърдите ръце. Детето имаше решителните черти и къдравата тъмна коса на баща си. На гърба на снимката Самуел бе записал някакъв адрес в Тел Авив.

– Ела да ни видиш, Алма, за да се запознаеш с Барух – каза ѝ той на сбогуване, след като взе дрехите ѝ от пералнята и я закара до жилището ѝ.