Японският любовник

ЗАТВОРНИЦИТЕ

През първата година в "Топаз" Ичимей често пращаше рисунки на Алма, но после те се разредиха, тъй като цензорите не смогваха да проверяват и се наложи да поставят ограничения в кореспонденцията на интернираните. Получените скици, които Алма ревностно пазеше, бяха най-доброто свидетелство за този етап от живота на семейство Фукуда – шестимата, свити на тясно в една барака; децата пишат домашни, коленичили на земята пред пейки вместо маси; опашки от хора пред тоалетните; мъже играят на карти; жени перат в големи корита. Фотоапаратите на интернираните бяха конфискувани, а малцината, които успяха да ги укрият, нямаше как да проявят негативите. Разрешени бяха само официалните оптимистични фотографии, които отразяваха човечното отношение и спокойната и весела обстановка в "Топаз" – деца играят на бейзбол; юноши танцуват модерни танци; всички пеят националния химн при издигането на знамето сутрин. На снимките никога не се появяваха бодливата тел, наблюдателните кули и въоръжените като за военна операция войници. Въпреки това един войник от американската охрана се съгласи да направи снимка на семейство Фукуда. Наричаше се Бойд Андерсън и се бе влюбил в Мегуми, щом я видя в болницата, където тя работеше като доброволка и където той се озова, след като нарани ръката си, докато отваряше консерва с кайма.

Андерсън беше на двайсет и три години, висок и русоляв като шведските си прадеди, с добродушен и благ характер; той бе един от малкото белокожи, които си бяха спечелили доверието на интернираните. Годеницата му с нетърпение го очакваше в Лос Анджелис, но когато той видя Мегуми в нейната белоснежна униформа, сърцето му трепна. Тя почисти раната му, лекарят я заши с девет шева, а тя го превърза съвсем професионално, без да го гледа в очите, докато той я наблюдаваше толкова заслепен, че дори не усети болка при процедурата. От този ден нататък започна да се върти предпазливо около нея, защото не искаше да се възползва от положението си, но най-вече защото смесването на раси бе забранено за белите и отблъскващо за японците. С кръглото си като луна лице и с изяществото, което излъчваше, Мегуми можеше да избира измежду най-желаните младежи в "Топаз", но тя също стана жертва на осъдително чувство – бе привлечена от американеца и напразно се мъчеше да се пребори със същите наченки на расизъм, молейки се на небесата войната да свърши, семейството ѝ да се завърне в Сан Франциско и тя да може да се изтръгне от това греховно изкушение в душата си.

В същото време обаче Бойд се молеше войната никога да не свършва.

На 4 юли в "Топаз" имаше честване по случай Деня на независимостта така, както преди шест месеца бяха празнували Нова година. Тогава празникът беше истински провал, защото лагерът още се намираше в етап на устройване и хората не се бяха примирили с положението си на затворници, но през 1943 година интернираните се постараха да проявят патриотизма си, а американците – благоразположението си, въпреки облаците прах и жегата, непоносима дори за гущерите. Смесиха се в любезно съжителство около печеното, знамената, питките и бирата за мъжете, които поне на този ден имаха възможност да забравят за отвратителната алкохолна напитка, нелегално приготвена от консерви с ферментирали праскови. На Бойд Андерсън, заедно с други войници, дадоха задачата да прави снимки, за да затворят устата на злонамерените репортери, които разобличаваха като нечовешко отношението към японското население. Той използва случая, за да накара семейство Фукуда да позират. След това даде копие от снимката на Такао и още едно, скришом, на Мегуми, а своето увеличи и в него изряза Мегуми от семейната група. Тази снимка щеше да го придружава завинаги: носеше я ламинирана в портфейла си и с нея щяха да го погребат петдесет години по-късно. На груповата снимка се виждаше семейството пред черна и безлична постройка – Такао, със сломени рамене и мрачно изражение; Хейдеко, дребничка и предизвикателна; Джеймс, полуизвърнат и сърдит; Мегуми, в разцвета на своите осемнайсет години; и Ичимей, единайсетгодишен, хърбав, с гъсти щръкнали коси и ожулени колене.

На тази семейна снимка от "Топаз" – единствената съществуваща – липсваше Чарлс. Същата година най-големият син на Такао и Хейдеко се беше записал във войската, защото, както всички доброволци, счете това за свой дълг, а не защото искаше да избегне затвора като други младежи, които отказваха да бъдат мобилизирани. Зачислен бе в Четиристотин четиресет и втори пехотен полк, съставен предимно от нисеи. Ичимей изпрати на Алма рисунка на брат си, козируващ пред знамето, с няколко реда, които не бяха цензурирани и в които ѝ обясняваше, че на рисунката нямало място за останалите седемнайсет младежи, които отиваха на война. Рисуването му се удаваше до такава степен, че с няколко щрихи той успя да предаде чувството на огромна гордост у Чарлс, гордост, която се коренеше в далечното минало, в предишните поколения на самураи в семейството му, които тръгваха за бойното поле, убедени, че няма да се върнат, готови да не се предават и да умрат с чест – това ги изпълваше със свръхчовешка храброст. Когато, както обикновено, разгледа рисунката на Ичимей, Исаак Беласко отбеляза пред Алма иронията във факта, че тези младежи рискуваха живота си, бранейки интересите на страната, която държеше семействата им интернирани в концентрационни лагери.

Джеймс Фукуда навърши седемнайсет години и още същия ден двама въоръжени войници го отведоха, без да дадат никакви обяснения на семейството му, но Такао и Хейдеко предчувстваха това нещастие, защото вторият им син вървеше труден още от раждането си и откакто ги интернираха, непрекъснато създаваше проблеми. Фукуда, както и останалите интернирани в страната, приеха положението си с философско примирение, но Джеймс и други нисеи, полуамериканци и полуяпонци, не спряха да протестират – първо, нарушавайки правилата, когато имаше възможност, а по-късно, призовавайки към бунт. В началото Такао и Хейдеко отдадоха това на невъздържания нрав на момчето, толкова различно от брат си Чарлс, по-късно – на приумиците на пубертета, и накрая – на неподходящите приятели. Директорът на лагера няколко пъти ги бе предупредил, че няма да търпи поведението на Джеймс; наказваше го в килия заради участие в пререкания, за дръзко поведение и нанасяне на дребни вреди на федералната собственост, но нито едно от деянията му не даваше основание да го пратят в затвор. Като се изключат изблиците на някои подобни на Джеймс юноши нисеи, в "Топаз" цареше образцов ред, никога не се извършиха големи престъпления; най-сериозното от всички бе, когато човек от охраната уби един старец, който се бе приближил прекалено много до бодливата тел и не чу заповедта да спре. Директорът отчиташе младостта на Джеймс и отстъпваше милостиво пред дискретните маневри на Бойд Андерсен в защита на момчето.

Правителството бе изработило въпросник, в който единственият приемлив отговор бе "да", и всички възрастни, навършили седемнайсет години, трябваше да го попълнят. В някои от подвеждащите въпроси се търсеше лоялност към Съединените щати под формата на съгласие за воюване във войската – там, където ги изпратеха, за мъжете, и в спомагателния корпус, за жените – и се отхвърляше подчинението пред японския император. За исеи като Такао това означаваше отказ от националността им, без право да получат американско гражданство, но почти всички се съгласиха с разпоредбите. Отказаха да подпишат само неколцина младежи нисеи, защото бяха американски граждани и се почувстваха обидени. Нарекоха ги нене и ги определиха като опасни за японската общност, която от незапомнени времена ненавиждаше скандалите. Джеймс бе един от въпросните нене. Дълбоко засрамен от арестуването на сина му, бащата се затвори в бараката и излизаше само до общите тоалетни. Ичимей му носеше храна и после се редеше втори път на опашка, за да се нахрани и той. Хейдеко и Мегуми, които също изпитваха срам от постъпката на Джеймс, се опитваха да продължат да живеят както обикновено, понасяйки с вдигната глава злонамерените шушукалия, укоризнените погледи на сънародниците си и враждебността на властите в лагера. Цялото семейство, включително и Ичимей, няколко пъти бяха разпитвани, но не им бяха отправени сериозни обвинения благодарение на Бойд Андерсън, който бе получил повишение и ги защитаваше колкото можеше.

– Какво ще стане е брат ми? – го попита Мегуми.

– Нямам представа, Мегуми. Може да са го изпратили в "Тюл Лейк" в Калифорния или във "Форт Левънуърт" в Канзас – това е работа на Федералния департамент на затворите. Предполагам, че няма да го пуснат до края на войната – отвърна Бойд.

– Тук се говори, че нене ще ги разстрелят като шпиони...

– Не вярвай на всичко, което чуеш, Мегуми.

Това събитие се отрази непоправимо върху душевното състояние на Такао. През първите месеци в "Топаз" той участваше в живота на общността и запълваше влачещите се часове, отглеждайки плодове и зеленчуци и изработвайки мебели от дървения амбалаж, който вземаше от кухнята. Когато в тясното помещение в бараката не остана повече място за нови мебели, Хейдеко го насърчи да започне да майстори за други семейства. Той поиска разрешение да обучава децата в джудо, но му отказаха; командирът в лагера се опасяваше от насаждане на подривни идеи у трениращите и от застрашаване сигурността на войниците. Тайно, Такао продължи да тренира със синовете си. Живееше с надеждата, че ще ги освободят, броеше дните, седмиците и месеците и ги отмяташе в календара. Непрекъснато мислеше за неосъществената, обща е Исаак Беласко, мечта за разсадник за цветя и растения, за парите, които бе спестил и загубил, за къщата, за която бе плащал години наред и която собственикът си искаше. Десетилетия на усилия, труд и изпълнени задължения, за да свърши затворен зад бодлива тел като престъпник, казваше с горчивина. Не беше общителен човек и затова множеството хора, неизбежните опашки, шумът, липсата на лично пространство, всичко го угнетяваше.

В замяна на това в "Топаз" Хейдеко разцъфна. В сравнение с други японски жени, тя беше непокорна съпруга, която се опълчваше на мъжа си с ръце на кръста, но дотогава бе живяла посветена изцяло на домашното огнище, на децата и на трудния земеделски занаят, без да подозира, че вътре в нея дреме геният на деятелността. В лагера тя нямаше време за отчаяние и за скука, във всеки момент бе заета с решаване на чужди проблеми и с борба с властите за постигане на неща, които привидно изглеждаха неосъществими. Децата ѝ бяха пленници и се намираха в безопасност зад оградата, нямаше защо да ги пази, с тази задача бяха натоварени осем хиляди чифта очи и цял контингент на Въоръжените сили. Най-голямото ѝ притеснение беше да подкрепя Такао, за да не се срине напълно; въображението ѝ не можеше да измисля повече задачи, които да го държат зает и да не му дават време за размисъл. Мъжът ѝ бе значително остарял, вече ясно личаха десетте години разлика във възрастта между тях двамата. Насилственото отнемане на личния живот в бараките бе сложило край на страстта, която преди смекчаваше трудностите в съвместното битие, обичта в него бе изместена от ожесточение, а в нея – от търпение. От свян пред децата си, с които споделяха стаичката, те се стараеха да не се докосват в тясното легло и така лесните им взаимоотношения взеха да линеят и изсъхнаха. Такао се затвори в озлоблението си, а Хейдеко откри призванието си да служи и да ръководи.

Мегуми Фукуда за по-малко от две години получи три предложения за женитба и за всички бе непонятно защо ги отхвърли. Изключение правеше само Ичимей, който служеше за куриер между сестра си и Бойд Андерсън. Момичето искаше две неща в живота си и непременно в следната последователност: да стане лекарка и да се омъжи за Бойд. В "Топаз" без никакви усилия завърши средното си образование и се дипломира с отличие, но висшето образование беше недостижимо за нея. В някои университети в източната част на страната приемаха малък брой студенти от японски произход, избрани сред най-блестящите в лагерите, и те се ползваха с финансова помощ от страна на правителството, но заради поведението на Джеймс, което петнеше цялото семейство, тя не можеше да кандидатства. Не можеше също така да изостави семейството си – в отсъствието на Чарлс тя се чувстваше отговорна за по-малкия си брат и за родителите си. Междувременно практикуваше в болницата заедно с лекарите и с медицинските сестри в лагера, набрани измежду затворниците. Неин учител бе един от белокожите лекари, на име Франк Делильо, прехвърлил петдесетте, който миришеше на пот, труд и уиски. Той не бе успял в личния си живот, но беше компетентен и отдаден на професията си; взе под крилото си Мегуми от първия ден, в който тя се яви в болницата е плисирана пола и колосана блуза и пожела да чиракува, както самата тя се изрази. И двамата току-що бяха пристигнали в "Топаз". Като начало Мегуми започна да изхвърля отпадъците от различни манипулации и да мие инструментите, но прояви толкова добра воля и способности, че много скоро Делильо я направи своя асистентка.

– Щом свърши войната, ще се запиша да уча медицина – съобщи му тя.

– Войната може да продължи повече, отколкото би могла да чакаш, Мегуми. Предупреждавам те, че ще е много трудно да станеш лекар. Ти си жена и освен това японка.

– Аз съм американка като вас – възрази тя.

– Добре, както и да е. Не се отделяй от мен и все ще научиш нещо.

Мегуми прие тези думи буквално. Неотменно следваше Франк Делильо и така се научи да шие рани, да гипсира кости, да лекува изгаряния и да помага при раждания – в не особено тежки случаи, защото тежките се изпращаха в Делта или в Солт Лейк Сити. Работата я поглъщаше по десет часа дневно, а понякога вечер се опитваше да се срещне е Бойд Андерсън за малко под защитния плащ на Франк Делильо – втория човек заедно с Ичимей, който беше посветен в тайната. Въпреки рисковете, двамата влюбени преживяха две години в нелегална любов е благоволението на съдбата. Пустинният характер на местността не предлагаше кътчета, където да се усамотят, при все че младите нисеи намираха начини и измисляха изобретателни причини, за да избягат от родителския контрол и да се скрият от недискретните погледи. Това обаче не важеше за Мегуми, защото Бойд нямаше как да се крие като заек в оскъдните храсти с униформа, каска и пушка. Казармите, офисите и жилищата на белокожите, където те можеха да се приютят, бяха отделени от лагера и тя не би имала достъп до тях без божията намеса на Франк Делильо, който не само ѝ осигури разрешително да преминава през охранителните постове, но и благородно напускаше стаята си, когато това бе необходимо. Там, сред безпорядъка и мръсотията, в които живееше Делильо, сред пепелници, препълнени с угарки, и сред празни бутилки, Мегуми загуби девствеността си, а Бойд литна в небесата.

Влечението на Ичимей по градинарството, възпитано у него от баща му, се засили в "Топаз". От самото начало мнозина от интернираните, които си бяха вадили хляба със земеделие, решиха да си направят зеленчукови и плодни градини и безплодният пейзаж и суровият климат не успяха да ги разубедят. Поливаха на ръка, броейки капките вода, покриваха растенията е хартия през лятото и палеха огньове в най-студените зимни дни. Така успяха да изтръгнат от пустинята плодове и зеленчуци. Храна никога не липсваше в стола, човек можеше да напълни чинията си и да повтори, но без твърдата решимост на тези селяни продуктите биха ги набавяли само от консерви. Нищо добро за здравето не расте в консерва, казваха те. Ичимей ходеше в училището за учебните часове, а останалата част от деня я посвещаваше на земеделие. Скоро прякорът му Зелени пръсти замести името му, защото до каквото се докоснеше, то връзваше и растеше. Вечер, след като два пъти чакаше на опашката в стола – веднъж за баща си и втори път за себе си – той старателно подвързваше книги и учебници, изпратени от далечни учители за подрастващите нисеи. Беше услужливо и мечтателно момче, можеше с часове да стои неподвижен, загледан в лилавите планини на фона на кристалното небе, зареян в мислите и чувствата си. Говореха за него, че има призвание за свещеник и че в Япония сигурно би бил послушник в някой дзен манастир. Въпреки че вярата оомото отхвърляше набирането на последователи, Такао проповядваше упорито своята религия пред Хейдеко и децата си, но единствено Ичимей я възприе с плам, защото тя прилягаше на характера му и на неговото схващане за света, още от малък. Практикуваше оомото е баща си и с още двама исеи от друга барака. В лагера имаше будистки служби и няколко християнски, но единствено той и баща му, заедно с другите двама исеи изповядваха оомото. Хейдеко ги придружаваше понякога, но без особена убеденост. Чарлс и Джеймс изобщо не проявяваха интерес към вярванията на баща си, а Мегуми, за ужас на Такао и за удивление на Хейдеко, се покръсти и стана християнка. Отдаде това на пророчески сън, в който сам Исус ѝ се явил.

– Как разбра, че е Исус? – скара ѝ се, пребледнял от гняв, Такао.

– Броди ли някой друг по тези места с трънен венец – отговори му тя.

Трябваше да присъства в часовете по вероучение, водени от един презвитериански пастор, и бе покръстена на кратка церемония в тесен кръг, на която дойдоха само Ичимей – от любопитство, и Бойд Андерсън, трогнат до дъното на душата си от това доказателство за любов. Естествено, пасторът прозря, че покръстването на девойката се дължи по-скоро на войника, отколкото на самата вяра в Христа, но не представи възражения. Даде им благословията си, питайки се вътрешно в кое ли кътче на света би могла да се установи тази двойка.