Японският любовник

САМУЕЛ МЕНДЕЛ

Алма и Самуел Мендел се срещнаха в Париж през пролетта на 1967 година. За Алма това бе предпоследният етап от едно двумесечно пътуване до Киото, където се упражняваше в изкуството гохуа – обсидианено мастило върху бяла хартия, под строгото ръководство на майстор калиграф, който я караше да повтаря един и същи щрих хиляда пъти, докато постигне съвършеното съчетание на ефирност и сила; едва тогава можеше да премине към друго движение. Бе посещавала Япония няколко пъти. Чувстваше се запленена от тази страна, най-вече от Киото и от някои планински селца, където навсякъде откриваше следи от Ичимей. Свободните и гладки щрихи на гохуа с отвесна четка ѝ позволяваха да се изразява много пестеливо и оригинал но; никакви детайли, само същественото, стил, който Вера Нойман бе развила вече в птички, пеперуди, цветя и абстрактни рисунки. По онова време Вера притежаваше международна индустрия, продажбите ѝ възлизаха на милиони, стотици художници работеха за нея, съществуваха художествени галерии на нейно име и двайсет хиляди магазина в целия свят предлагаха облекла с нейната модна линия и предмети за украса и за домашния бит; но Алма не се стремеше към подобно масово производство. Тя бе все така вярна на своето предпочитание към изключителност. След два месеца рисуване на черни шрихи, тя се готвеше да се върне в Сан Франциско, за да експериментира с цветове.

Брат ѝ Самуел стъпваше в Париж за пръв път след войната. В тежкия си багаж Алма носеше сандък със свитъците на собствените ѝ рисунки и стотици негативи на калиграфия и живопис, за да черпи идеи. Самуел пътуваше почти без багаж. Беше пристигнал от Израел с камуфлажен панталон и кожено яке, армейски ботуши и лека раница с два чифта бельо. На четиресет ѝ пет години, той все още живееше като войник, с обръсната глава и кожа, загоряла от слънцето като подметка. Тази среща щеше да бъде поклонение пред миналото и за двамата. Те бяха градили приятелството си с времето и обилна кореспонденция, пишеха си с вдъхновение. За Алма това бе заниманието от нейната младост, когато изливаше в дневници цялата си душа. Самуел, мълчалив и недоверчив към околните, ставаше словоохотлив и забавен при писане.

В Париж наеха кола и Самуел я закара до селото, където бе умрял за първи път, следвайки указанията на Алма, която не бе забравила пътя, изминат с чичо ѝ и леля ѝ през петдесетте години. Оттогава Европа се бе надигнала от пепелта и ѝ бе трудно да познае селището, което преди представляваше купчина развалини, отломки и поругани къщи, а сега бе наново построено, заобиколено от лозя и лавандулови полета, искрящо в най-светлия сезон на годината. Дори гробището се радваше на възход. Имаше мраморни надгробни плочи и ангели, кръстове и метални решетки, сенчести дървета, врабчета, гълъби, тишина. Младата и приветлива отговорничка ги поведе по тесните алеи между гробовете, търсейки табелата, поставена преди много години от семейство Беласко. Тя си стоеше непокътната: Самуел Мендел, 1922-1944, пилот от Кралските военновъздушни сили на Великобритания. Отдолу имаше друга, по-малка и също бронзова: Загинал в бой за Франция и за свободата. Самуел свали баретата и се почеса развеселен по главата.

– Металът изглежда прясно полиран – отбеляза.

– Моят дядо почиства и поддържа войнишките гробове. Той постави втората табела. Дядо е бил от Съпротивата, знаете ли?

– Не думайте! Как се казва?

– Клотер Мартино.

– Съжалявам, че не сме се срещали – каза Самуел.

– И вие ли сте били в Съпротивата?

– Да, за известно време.

– Тогава трябва да дойдете вкъщи да пийнете по чашка, дядо много ще се зарадва да ви види, господин...

– Самуел Мендел.

Младата жена се поколеба за миг, приближи се да прочете отново името на табелата и се обърна, изненадана.

– Да, това съм аз. Не съм съвсем умрял, както виждате – ухили се Самуел.

Не след дълго четиримата седяха в кухнята на една къща наблизо, пиеха перно и похапваха батета със салам. Клотер Мартино, нисичък и закръглен, с гръмогласен смях и дъх на чесън, ги прегърна поривисто, щастлив, че е отговорил на въпросите на Самуел, наричаше го топ геге[9] и не спираше да долива чашата му. Той не се оказа един от изфабрикуваните след примирието герои, както установи Самуел. Беше чул за сваления в селото им английски самолет и че единият от пилотите е оцелял, познаваше двама от мъжете, които го бяха скрили и имената на останалите. Старецът изслуша историята на Самуел, бършейки очи и секнейки се в същата кърпа, която връзваше на врата си и използваше, за да попива потта по челото и мазнината по ръцете си. "Дядо открай време много плаче", обясни внучката.

Самуел разказа на своя домакин, че името му в Еврейската съпротива било Жан Валжан и че е прекарал месеци с разстроено от травмите при падането на самолета съзнание, но постепенно започнал да възвръща някои от спомените си. В главата му се въртели мъгляви картини на голяма къща и прислужнички с черни престилки и бели шапчици, но нито един образ на близък роднина. Мислел, че ако след войната остане камък върху камък, ще отиде да потърси корените си в Полша, защото на този език събирал, изваждал, ругаел и сънувал; все някъде в тази страна трябвало да съществува къщата, запечатана в паметта му.

– Трябваше да изчакам войната да свърши, за да открия истинското си име и какво е сполетяло семейството ми. През 1944 година вече се очертаваше разгромът на германците, помните ли, мосю Мартино? Положението на Източния фронт започваше неочаквано да се обръща там, където британците и американците най-малко предполагаха. Те смятаха, че Червената армия е съставена от банди недисциплинирани, недохранени и зле въоръжени селяци, неспособни да се опълчат на Хитлер.

– Помня много добре, топ геге – каза Мартино. – След битката при Сталинград митът, че Хитлер е непобедим, взе да се пропуква и вече можехме да храним някаква надежда. Трябва да признаем, че точно руснаците пречупиха морала и гръбнака на германците през 1943 година.

– Поражението при Сталинград ги принуди да се изтеглят до Берлин – добави Самуел.

– После дойде десантът на съюзниците в Нормандия през юни 1944 година, а два месеца по-късно – освобождението на Париж. О! Какъв незабравим ден!

– Аз попаднах в плен. Моята група бе разбита от есесовците и оцелелите ми другари получили куршум в тила веднага щом се предали. Аз се спасих по една случайност – бях тръгнал да търся храна. По-точно обикалях фермите наоколо, за да видя кой ще ни се притече на помощ. Ядяхме дори кучета и котки, каквото паднеше.

Самуел му разказа за онези месеци, най-тежките от войната за него. Сам, дезориентиран, гладен, без връзка със Съпротивата, той живеел нощем, хранейки се с пръст, пълна с червеи, и каквото успеел да открадне, докато в края на септември не го заловили. Прекарал следващите четири месеца в принудителен труд първо в "Моновиц", после в "Аушвиц Биркенау", където вече били загинали един милион и двеста хиляди мъже, жени и деца. През януари, пред неминуемото настъпление на руснаците, нацистите получили заповед да заличат следите от случилото се там. Те заставили затворниците да тръгнат на поход през снега, без храна и връхни дрехи, към Германия. Тези, които оставали поради прекалена немощ, щели да бъдат екзекутирани, но в бързината да избягат от руснаците есесовците не смогнали да унищожат всичко и оставили живи седем хиляди затворници. Той бил един от тях.

– Не смятам, че руснаците дойдоха да ни спасяват – обясни Самуел. – Украинският фронт минаваше наблизо и отвори вратите на лагера. Тези от нас, които все още можеха да се движат, излязохме, лазейки. Никой не ни спря. Никой не ни помогна. Никой не ни предложи парче хляб. Пъдеха ни отвсякъде.

– Знам, топ геге. Тук, във Франция, никой не помагаше на евреите, казвам го с голям срам. Но помислете, времената бяха ужасни, всички гладувахме, а при тези обстоятелства човещината се загубва.

– Ционистите в Палестина също не искаха оцелелите от концентрационните лагери, ние бяхме ненужният отпадък от войната – каза Самуел.

Той обясни, че ционистите търсели млади, силни и здрави хора; смели бойци, които да се опълчат на арабите, и упорити труженици, за да обработват тази безплодна земя. Но едно от малкото неща, които помнел от предишния си живот, било да лети и това улеснило инмиграцията му. Станал войник, пилот и шпионин. Ескортирал Давид Бен-Гурион по време на създаването на държавата Израел през 1948 година, а година по-късно станал един от първите агенти на "Мосад".

Братът и сестрата прекараха нощта в един селски хан и на следващия ден се върнаха в Париж, за да отлетят за Варшава. В Полша напразно търсиха следи от своите родители; откриха само имената им в един списък на Еврейската агенция за жертвите от "Треблинка". Двамата обиколиха заедно останките от "Аушвиц", където Самуел направи опит да се сдобри е миналото, но това се оказа пътуване към най-страшните му кошмари, което само затвърди убеждението му, че хората са най-жестоките зверове на земята.

– Германците не са раса от психопати, Алма. Те са нормални хора, като теб и мен, но всеки безнаказан фанатик с власт може да се превърне в звяр, като есесовците в "Аушвиц" – каза той на сестра си.

– Мислиш ли, че при случай и ти би действал като звяр, Самуел?

– Не мисля, а го знам, Алма. Цял живот съм бил войник. Правил съм войната. Разпитвал съм затворници, много затворници. Но предполагам, че не искаш да научиш подробностите.