Японският любовник

СЕМЕЙСТВО ФУКУДА

Такао Фукуда живееше в Съединените щати от двайсетгодишна възраст, но не желаеше да свикне. Подобно на мнозина исеи – първо поколение японски имигранти – отказваше да се смеси с пъстрото американско население, както правеха това други раси, пристигнали тук от четирите краища на земята. Гордееше се със своята култура и със своя език, които поддържаше живи, но безуспешно се мъчеше да предаде на своите запленени от величието на Америка деца. Възхищаваше се на много неща в тази огромна страна, където хоризонтът се сливаше с небето, ала не можеше да не изпитва чувство на превъзходство, въпреки че никога не го проявяваше извън дома си, защото би било непростимо неуважение към страната, която го бе приела. С годините неумолимо се оставяше да го завладеят илюзиите на носталгията – избледняваха причините, заради които бе напуснал Япония, и в крайна сметка той започна да идеализира същите онези обичаи, които го бяха тласнали да емигрира. Шокираха го надменната мощ и материализмът на американците, които в неговите очи не представляваха могъщ потенциал и практически усет, а липса на възвишеност. Страдаше, като виждаше как децата му прегръщат индивидуалистичните ценности и колко е грубо поведението на белите хора. Четирите му деца бяха родени в Калифорния, но във вените им течеше японска кръв и по бащина, и по майчина линия и нищо не оправдаваше тяхното безразличие към прадедите и неуважението към йерархиите. Те не зачитаха мястото, отредено всекиму от съдбата; заразили се бяха с безсмислените амбиции на американците, за които нищо не изглеждаше невъзможно. Такао знаеше, че дори в ежедневните дреболии децата му му изменяха – пиеха бира, докато им се завъртеше главата, дъвчеха дъвка като преживни животни и танцуваха модерните буйни ритми с гел в косата и обувки в два цвята. Със сигурност Чарлс и Джеймс търсеха тъмни ъгълчета, за да опипват момичета със съмнителен морал, но той се надяваше, че поне Мегуми няма да върши подобни безобразия. Дъщеря му копираше смешната мода на американските девойки и скришом четеше списания с любовните истории на оная паплач от киното, които той ѝ забраняваше, но същевременно беше добра ученичка и поне привидно проявяваше уважение. Такао можеше да контролира единствено Ичимей, но скоро и той щеше да се изплъзне от ръцете му и да се превърне в чужденец като братята си. Такава беше цената за това, че живееше в Америка.

През 1912 година Такао Фукуда бе напуснал дома си в Япония и емигрирал по метафизични причини, но този фактор постепенно загуби значението си в спомените му и той често се питаше защо бе взел това толкова драстично решение. Япония се беше отворила към чуждестранни влияния и вече имаше много младежи, които се отправяха към други държави, за да търсят късмета си, но в семейство Фукуда да изоставиш родината се считаше за непоправимо предателство. Те произхождаха от род на военни, които в продължение на векове бяха проливали кръвта си за императора. Такао беше единствена мъжка рожба от четирите деца, които бяха оцелели след епидемиите и премеждията на детството, и затова се очакваше от него да брани честта на семейството, да поеме отговорност за родителите и сестрите си и да почита предците пред семейния олтар и на всеки религиозен празник. Но на петнайсетгодишна възраст той откри оомото, пътя на боговете – нова религия, произлязла от шинтоизма, която набираше сила в Япония, и усети, че най-сетне е открил компас, който да насочва стъпките му в живота. Според духовните му учители, почти винаги жени, можеше да съществуват много богове, но в същността си всички те бяха проявление на един-единствен и не беше важно с какви имена и ритуали се почитаха: богове, религии, пророци, вестители в курса на историята произлизаха от един и същи източник – Върховния бог на Вселената, Единния дух, с който е проникнато всичко. С помощта на човешки същества Бог се мъчи да пречисти и да възстанови хармонията в света и когато тази задача бъде изпълнена, Бог, човечеството и природата ще заживеят в мирно съжителство на земята и в духовния свят. Такао се отдаде изцяло на вярата си. Оомото проповядваше мир, достижим единствено чрез добродетелност, и младият човек осъзна, че съдбата му не може да бъде военна кариера, както се очакваше в неговото семейство. Да замине надалече, му се стори единственият изход, защото да остане и да се откаже от оръжието, би се изтълкувало като непростимо малодушие, най-лошото оскърбление за рода му. Опита се да обясни това на баща си, но успя само да разбие сърцето му. Изложи мотивите си обаче е такъв плам, че бащата се примири със загубата на сина си. Младежите, които заминаваха, не се връщаха. Безчестието се измива с кръв. Смърт от собствената ръка би била най-подходяща, но това противоречеше на принципите на оомото.

Такао пристигна на калифорнийския бряг с два ката дрехи, снимка на родителите си, оцветена на ръка, и самурайски меч, принадлежал на семейството му от седем поколения. Баща му му го даде на изпроводяк, защото не можеше да го пази за нито една от дъщерите си, и въпреки че младият мъж никога нямаше да го използва, мечът му принадлежеше по силата на естествения ред на нещата. Този катана беше единственото скъпоценно притежание на семейство Фукуда, изработен бе от най-висококачествена шестнайсеткратно огъната от древни майстори стомана, с ювелирна дръжка от сребро и бронз и с дървен калъф, украсен с лак и златно фолио. Катанът пропътува разстоянието завит в чували, които да го предпазват, но издължената му и закривена форма не оставяше никакви съмнения за природата на предмета вътре. Мъжете, които споделяха с Такао трюма на кораба, се отнасяха към него с дължимото уважение, защото оръжието показваше, че е потомък на славен род.

Щом пристигна, незабавно получи помощ от малобройната общност оомото в Сан Франциско и след няколко дни започна работа като градинар заедно със свой сънародник. Далече от укорителния поглед на баща си, за когото един воин не цапа ръцете си с пръст, а само с кръв, той започна да учи занаята със старание и не след дълго си спечели добро име сред исеи, които се прехранваха със земеделие. Беше неуморен в работата, живееше скромно и добродетелно, както повеляваше религията му, и за десет години спести регламентираните осемстотин долара за поръчка на съпруга от Япония. Предложиха му три кандидатки и той избра първата, защото му хареса името ѝ – Хейдеко. Такао я посрещна на кея с единствения си костюм трета ръка, лъщящ на лактите и на панталона отзад, но добре ушит, с лъснати обувки и панамена шапка, които бе купил в "Чайнатаун". Булката имигрантка се оказа селянка с десет години по-млада от него, набита, с добродушно лице, твърд характер и дързък език, съвсем не толкова покорна, колкото му бяха обещали, както стана ясно от самото начало. След като се окопити от изненадата, Такао реши, че силният характер е предимство.

Хейдеко пристигна в Калифорния с много малко илюзии. В кораба, където споделяше ограниченото пространство с дузина девойки като нея, тя чу сърцераздирателните истории на невинни девици, които се изложили на опасностите в океана с мисълта, че се омъжват за заможни млади мъже в Америка, но на кея ги очаквали бедни старчоци или в най-лошия случай сутеньори, които ги продавали по вертепи или като робини в незаконни фабрики. Това не се случи с нея, защото Такао Фукуда ѝ бе пратил скорошна снимка и не я измами относно положението си – даде ѝ да разбере, че може да ѝ предложи единствено живот в усилен труд, но почтен и не толкова труден, колкото в родното ѝ село в Япония. Родиха им се четири деца – Чарлс, Мегуми и Джеймс; години по-късно, когато Хейдеко бе решила, че вече не може да има деца, през 1932 година, на бял свят се появи Ичимей – недоносен и толкова слаб, че понеже не хранеха особени надежди, че ще живее дълго, през първите месеци не му дадоха име. С много грижи майката му помогна да укрепне с билкови запарки, акупунктура и студена вода и като по чудо той започна да дава признаци, че ще оживее. Тогава го нарекоха с японско име, за разлика от братята и сестра му, които бяха кръстени с английски, лесни за произнасяне в Америка имена. Нарекоха го Ичимей, което означава "живот", "светлина", "блясък" или "звезда", според канджи идеограмата, използвана за изписването му. От тригодишно момчето плуваше като риба – първо в местните басейни, а по-късно в ледените води на залива на Сан Франциско. Баща му кали характера му с физически труд и с любов към растенията и към бойните изкуства.

По времето, когато се роди Ичимей, семейство Фукуда с мъка се бореше да оцелее в най-трудните години на Голямата депресия. Обработваха земя под аренда в околностите на Сан Франциско, където отглеждаха зеленчуци и плодни дръвчета и снабдяваха местните пазари. Такао си докарваше допълнителни доходи, работейки за дома на Беласко – първото семейство, което му предложи работа, когато той се отдели от сънародника, посветил го в градинарството. Чул за доброто му име, Исаак Беласко го нае със задачата да създаде градина в един имот, където възнамеряваше да построи къща и там да даде подслон на потомците си за сто години напред, както на шега обясни на архитекта, без да подозира, че това ще се окаже истина. В адвокатската му кантора никога не липсваха средства, защото тя представляваше Западната железопътна и корабоплавателна компания в Калифорния, и Исаак беше сред малкото бизнесмени, които не пострадаха от икономическата криза. Държеше парите си в злато и ги инвестира в риболовни кораби, в една корабостроителница, в авторемонтни предприятия, в една обществена пералня и други подобни дейности. Намерението му бе да създаде работни места за някои от отчаяно нуждаещите се, които се редяха на опашка за паница супа в благотворителните столове, и да облекчи мизерията им, но алтруистичният му подтик му донесе неочаквани печалби. Докато строежът на къщата напредваше според хаотичните капризи на жена му, Исаак сподели с Такао мечтата си да възпроизведе природата на други географски ширини върху скалист хълм, изложен на мъглата и на вятъра. Докато разчертаваха на хартия това ексцентрично желание, Исаак Беласко и Такао Фукуда развиха взаимно уважение. Заедно разглеждаха каталозите, избраха и поръчаха в други континенти дърветата и растенията, които пристигнаха увити в мокри торби с оригиналната им пръст, залепнала за корените; заедно разшифроваха инструкциите от упътванията и сглобиха част по част, като главоблъсканица, стъкления парник, донесен от Лондон; също заедно щяха да поддържат живота на тази еклектична райска градина.

Безразличието на Исаак Беласко към социалния живот и към болшинството семейни въпроси, които поверяваше напълно в ръцете на Лилиан, се компенсираше от неудържима страст към ботаниката. Не пушеше, нито пиеше, не бе известно да има други пороци, нито неустоими изкушения; беше неспособен да оцени хубава музика или изискана трапеза и ако Лилиан му позволеше, би се хранил на крак в кухнята със същия груб хляб и бедняшка супа като безработните от Голямата депресия. Човек като него бе недосегаем за корупцията и суетата. Негови сфери бяха интелектуалните търсения, страстната защита на клиентите посредством изкусни съдебни битки и тайната му слабост да помага на хора в нужда; нито едно от тези удоволствия обаче не можеше да се сравни с градинарството. Една трета от библиотеката му бе посветена на ботаниката. Церемониалното му приятелство с Такао Фукуда, основано на взаимно възхищение и любов към природата, се превърна в жизнено необходимо условие за душевното му спокойствие, в необходимия балсам срещу разочарованията му от законите. В градината Исаак Беласко се превръщаше в смирен чирак на японския майстор, който му разкриваше тайните на растителния свят, които често книгите по ботаника не изясняваха. Лилиан обожаваше съпруга си и се грижеше за него със себеотрицанието на влюбена, но никога не го желаеше толкова, колкото, когато го видеше от балкона да работи рамо до рамо с градинаря. С работен костюм, ботуши и сламена шапка, запотен под яркото слънце или измокрен от дъжда, Исаак се подмладяваше и в очите на Лилиан отново се превръщаше в страстния годеник, който я прелъсти, когато тя беше на деветнайсет години, или в младоженеца, който я нападаше по стълбите още преди да са стигнали до спалнята.

Две години след като Алма дойде да живее в дома му, Исаак Беласко и Такао Фукуда, вече като съдружници, поставиха основите на разсадник за цветя и декоративни растения с мечтата той да се превърне в най-добрия в Калифорния. За начало купиха парцел на името на Исаак, като своеобразна реакция срещу приетия през 1913 година закон, който лишаваше исеи от правото да придобиват гражданство, да притежават земя или да купуват имоти. За Фукуда разсадникът бе уникална възможност, а за Беласко – разумна инвестиция, като предишните, осъществени през годините на Голямата депресия. Изобщо не го интересуваха върховете и спадовете в борсата за ценни книжа, предпочиташе да влага в източници на работни места. Двамата мъже се споразумяха, когато Чарлс, най-големият син на Такао, навърши пълнолетие и семейство Фукуда бъдат в състояние да откупят дела на Беласко по цените в момента, да прехвърлят разсадника на името на Чарлс и да разтурят съдружието. Като роден в Съединените щати, Чарлс имаше американско гражданство. Въпросното споразумение се основаваше на мъжка дума и бе скрепено само с едно ръкостискане.

До градината на Беласко не стигаха отгласи от клеветническата кампания срещу японците, обвинени от пропагандата в нелоялна конкуренция с американските земевладелци и рибари, в това, че заплашват добродетелността на белите жени с неутолимото си сластолюбие и разлагат обществото с ориенталските си антихристиянски навици. Алма узна за тези предразсъдъци едва две години след пристигането си в Сан Франциско, когато за една нощ семейство Фукуда се превърнаха в жълта опасност. По онова време двамата е Ичимей бяха станали неразделни приятели.

Изненадващото нападение на Япония над Пърл Харбър през декември 1941 година унищожи осемнайсет плавателни съда от флота, причини две хиляди и петстотин жертви и хиляда ранени и преобърна за по-малко от двайсет и четири часа изолационисткия манталитет на американците. Президентът Рузвелт обяви война на Япония и няколко дни по-късно Хитлер и Мусолини, съюзници на Империята на изгряващото слънце, от своя страна влязоха във война със Съединените щати. Америка се мобилизира за участие в тази война, която от осемнайсет месеца обливаше Европа в кръв. Масовото чувство за ужас, което японското нападение предизвика у американците, бе подклаждано от истерична кампания в печата, според която всеки момент можеха да очакват нашествие на "жълтите" по бреговете на Тихия океан. Изостри се омразата, която от повече от век съществуваше срещу азиатците. На японци, живеещи от много години в страната, както и на синовете и внуците им започна да се гледа с подозрение, като на вражески шпиони и сътрудници. Не след дълго бяха предприети хайки и арести. Достатъчно бе наличието на радиостанция на къси вълни в някоя лодка – единствено средство на рибарите да се свързват с брега, за да бъде задържан собственикът. Динамитът, използван от селяните за изтръгване на дънери и скали в земите за посев, вече се считаше за проява на тероризъм. Конфискуваха всичко – като се започне от ловни пушки за яребици и се стигне до кухненски ножове и сечива, бинокли, фотоапарати, религиозни статуетки, церемониални кимона и документи на чужд език. Два месеца по-късно, от съображения за военна сигурност, Рузвелт подписа заповед за интерниране на всяко лице с японски произход от Тихоокеанското крайбрежие – Калифорния, Орегон, Вашингтон – където жълтите войски можеше да предприемат очакваното с толкова страх нашествие. Аризона, Айдахо, Монтана, Невада и Юта бяха обявени за военни зони. Армията имаше на разположение три седмици, за да изгради необходимите съоръжения.

През март Сан Франциско осъмна облепен със съобщения за интерниране на японското население, чието съдържание Такао и Хейдеко не успяха да разберат, но Чарлс им го обясни. Като начало нямаха право да се отдалечават на повече от осем километра в радиус от домовете си без специално разрешение и трябваше да спазват вечерен час от осем вечерта до шест сутринта. Властите започнаха да обискират къщи и да конфискуват имущество, арестуваха влиятелните мъже, които биха могли да подстрекават към предателство, в това число председатели на общности, директори на фирми, преподаватели, свещеници, и ги откарваха неизвестно къде, оставяйки изплашени жени и деца след тях. Японците се видяха принудени да продадат набързо и на безценица притежанията си и да затворят магазини и работилници. Скоро откриха, че банковите им сметки са запорирани – бяха разорени. Разсадникът на Такао Фукуда и Исаак Беласко не можа да се материализира.

През август бяха изселили над сто и двайсет хиляди мъже, жени и деца; изтръгваха стари хора от болници, бебета от сиропиталища и психичноболни от клиники и ги интернираха в десет концентрационни лагера в изолирани райони във вътрешността на страната, а в градовете оставаха призрачни квартали е опустели улици и празни къщи, където се лутаха изоставени домашни любимци и обърканите духове на прадедите, пристигнали с имигрантите в Америка. Предприетата мярка имаше за цел да защити Тихоокеанското крайбрежие, както и японците, над които надвисваше опасност да станат жертва на гнева на останалото население; ставаше дума за временно решение и то се привеждаше в действие с човечност. Така гласяха официалните източници, но езикът на омразата се беше развързал. "Усойницата си е винаги усойница, независимо от това, къде снася яйцата си. Японец, роден в Америка от родители японци, възпитан в духа на японските традиции, живеещ в среда, пренесена от Япония, неизбежно и с много малки изключения отраства като японец, а не като американец. Всички са врагове." Достатъчно бе човек да има прадядо, роден в Япония, за да бъде включен в категорията на усойниците.

Веднага щом научи за интернирането, Исаак Беласко отиде в дома на Такао, за да му предложи помощ и да го увери, че отсъствието му няма да е задълго, тъй като интернирането противоречи на Конституцията и нарушава принципите на демокрацията. Японският съдружник отвърна с поклон до кръста, дълбоко трогнат от приятелството на този мъж, защото през последните дни семейството му бе понесло обиди, презрение и агресия от страна на други бели хора. Shikata ganai – какво да се прави, отвърна Такао. Това беше мотото на хората от неговата раса в превратни моменти. По настояване на Беласко, се осмели да му поиска една-единствена и доста странна услуга – да му позволи да зарови меча на рода Фукуда в градината в Сий Клиф. Бе успял да го скрие от агентите, които претърсиха дома му, но укрито по този начин, оръжието не беше на сигурно място. Мечът олицетворяваше храбростта на неговите деди и кръвта, пролята в името на императора, не можеше да стои изложен на каквато и да е проява на безчестие.

Същата вечер семейство Фукуда, облечени в белите кимона, характерни за религията оомото, отидоха в Сий Клиф, където Исаак и синът му Натаниел ги посрещнаха в тъмни костюми, с характерните еврейски ярмулки на главите си, които използваха в редките случаи, когато отиваха в синагогата. Ичимей донесе в кошница, покрита с платно, котката си и я връчи на Алма да се грижи за нея известно време.

– Как се казва? – попита го момичето.

– Неко. На японски това означава "котка".

С помощта на момичетата Лилиан сервира чай на Хейдеко и Мегуми в един от салоните на първия етаж, докато Алма, неразбираща какво става, но съзнаваща тържествеността на момента, последва мъжете, скрита в сянката на дърветата, с кошницата с котката в ръце. Спуснаха се надолу по терасите на градината, светейки си с парафинови лампи, и стигнаха до едно място край морето, където бяха изкопали яма. Начело вървеше Такао с меча в ръце, увит в бяла коприна; следваше го първородният му син Чарлс с металния калъф, който бяха поръчали, за да пази меча; след тях вървяха Джеймс и Ичимей, а най-отзад – Исаак и Натаниел Беласко. Без да скрива сълзите си, Такао се помоли за няколко минути, после постави меча в калъфа, който най-големият му син държеше, и коленичи, докосвайки земята с чело, в това време Чарлс и Джеймс спуснаха катана в ямата, а Ичимей го поръси с няколко шепи пръст. След това покриха ямата и загладиха земята с лопата. "Утре ще посадя бели хризантеми, за да отбележа мястото", каза Исаак Беласко с дрезгав от вълнение глас, помагайки на Такао да се изправи.

Алма не се осмели да изтича при Ичимей, защото отгатна, че поради някаква неотменима причина жените са изключени от церемонията. Изчака мъжете да се приберат в къщата, за да хване Ичимей и да го отведе на скрито място. Момчето ѝ обясни, че няма да дойде в събота, нито в който и да е друг ден за известно време, може би седмици или месеци, и че също така няма да може да разговарят по телефона. "Защо? Защо?", извика Алма, като го разтърси, но Ичимей не можа да ѝ отговори. И той не разбираше защо и закъде трябва да заминат.