Японският любовник

НАТАНИЕЛ

Коварната болест, която щеше да убие Натаниел Беласко, го дебнеше от години, без никой дори самият той, да подозира. Първите симптом ми съвпаднаха с грипа, който същата зима порази масово населението на Сан Франциско, и изчезнаха за две седмици. Появиха се отново едва след години и оставиха след себе си огромна умора; имаше дни, в които Натаниел ходеше, влачейки крака и прегърбен, сякаш бе метнал чувал с пясък на гърба си. Продължи да работи пак същия бройчасове на ден, но не му спореше, на бюрото му се трупаха документи, които нощем като че ли сами нарастваха и се рояха; той се объркваше, губеше връзката в случаите, които съвестно проучваше и които преди време щеше да разреши със затворени очи, внезапно забравяше какво е прочел току-що. Цял живот бе страдал от безсъние, но то се задълбочи с пристъпи на треска и потене. "И двамата са ни налегнали топлите вълни на менопаузата", шегуваше се той пред Алма, но на нея не ѝ беше до смях. Натаниел изостави спорта, а яхтата остана закотвена в пристанището, та чайките да вият гнездата си на нея. Преглъщаше трудно, почна да слабее, нямаше апетит. Алма му приготвяше шейкове с прахчета, богати на протеини, които той с мъка изпиваше, а после повръщаше скришом, за да не я тревожи. Когато по кожата му се появиха язви, семейният лекар – стара колкото някои от мебелите, закупени от Исаак Беласко през 1914 година реликва, който бе лекувал последователно симптомите като анемия, възпаление на червата, мигрена и депресия, го изпрати при специалист онколог.

Ужасена, Алма разбра колко обича и колко се нуждае от Натаниел и се приготви да се бори с болестта, със съдбата, с боговете и дяволите. Тя изостави почти всичко, за да се посвети на грижите за него. Престана да рисува, освободи работниците в ателието и ходеше там само веднъж месечно, за да наглежда фирмата за почистване. Огромното студио, озарено от дифузната светлина на матовите стъкла на прозорците, потъна в катедрално безмълвие. Движението секна отведнъж и ателието застина във времето като кинотрик, готово да възобнови дейността си отново в следващата секунда, застинаха дългите, застлани с платно маси, топовете плат, изправени като стройни пазачи, вече изрисуваните тъкани, опънати в рамки, мострите на десени и цветове по стените, керамичните и стъклените съдове, мечетата, тънките и дебелите четки, призрачното бръмчене на вентилационната уредба, разпръскваща неспирно всепроникващата миризма на боя и разтворител. Алма преустанови пътуванията, които дълги години и носеха вдъхновение и свобода. Далече от средата си, тя сваляше кожата си и отново се раждаше свежа, любознателна, готова за приключения, отворена за онова, което ще ѝ поднесе денят, без планове и страхове. Тази нова, блуждаеща Алма беше толкова реална, че понякога сама се изненадваше, като се зърнеше в огледалата на поредния хотел, защото не очакваше да види същото лице, което имаше в Сан Франциско. Престана да се вижда и е Ичимей.

Бяха се срещнали отново случайно седем години след погребението на Исаак Беласко и четиринайсет, преди болестта на Натаниел да се прояви напълно, на годишното изложение на Обществото на орхидеите, сред хилядите посетители. Ичимей я видя пръв и се приближи да я поздрави. Беше сам. Говориха за орхидеите – имаше два цвята от неговия разсадник на изложбата, а после отидоха да обядват в един ресторант наблизо. Започнаха да разговарят за това и онова: Алма – за скорошните си пътувания, за новите си десени и за сина си Лари; Ичимей – за своите растения и за децата си – двегодишния Мики и осеммесечното бебе Питър. Обядът продължи три часа без пауза, имаха да си казват толкова много неща и те го направиха неуверено и предпазливо, без да падат в миналото, плъзгайки се сякаш по чуплив лед, изучавайки се, забелязвайки промените, опитвайки се да отгатнат намеренията си, със съзнанието за пламенното привличане, останало непокътнато. Двамата бяха навършили трийсет и седем години, тя изглеждаше на повече, чертите ѝ се бяха изострили, беше по-слаба, ъгловата и самоуверена, докато Ичимей не се бе променил, имаше същия спокоен юношески вид, същия тих глас, същите деликатни маниери, същата способност да нахлува до последната ѝ клетка с ярко изявеното си присъствие. Алма можеше да види осемгодишното момче в парника на Сий Клиф, десетгодишното, което ѝ бе подарило котка, преди да изчезне, неуморния любовник от мотела с хлебарките, мъжа в черно на погребението на свекър ѝ, всичките еднакви, като образи върху прозрачна хартия, поставени един върху друг. Ичимей беше неизменим, вечен. Любовта и желанието към него изгаряха кожата ѝ, искаше ѝ се да протегне ръце през масата и да го докосне, да се приближи, да зарови нос във врата му и да се увери, че още мирише на земя и билки, да му каже, че без него живее като сомнамбул, че нищо и никой не може да запълни ужасната празнина от неговото отсъствие, че би дала всичко, за да се озове отново гола в обятията му, че освен него нищо друго няма значение. Взеха асансьора до третия етаж на паркинга, тя извади ключа си и му предложи да го закара до неговия автомобил, който беше само на една пресечка, и той прие. В интимния сумрак на колата се целунаха, разпознавайки се.

През следващите години щяха да държат любовта си в странично отделение, далече от останалия си живот, и щяха да я изживеят до дъно, без да я допускат да докосне Натаниел и Делфин. Когато бяха заедно, не съществуваше нищо друго, а когато се сбогуваха в хотела, където току-що се бяха любили до насита, и двамата знаеха, че до следващата среща ще общуват само с писма. Алма събираше тези писма, макар че в тях Ичимей се придържаше към присъщия за неговата раса сдържан тон, контрастиращ с нежните доказателства за любов и страстните му изблици, когато бяха заедно. Сантименталностите силно го смущаваха, той имаше свой начин на изразяване: подготвяше пикник за нея в красиви дървени кутии, пращаше ѝ гардении, защото тя харесваше аромата им, макар че никога не би го ползвала като одеколон, приготвяше ѝ церемониално чай, посвещаваше ѝ стихове и рисунки. Понякога, насаме, я наричаше "малката ми", но не го пишеше. На Алма не ѝ се налагаше да дава обяснения на мъжа си, защото всеки от тях водеше независим живот, и никога не попита Ичимей как успява да държи Делфин в неведение, след като двамата живееха и работеха плътно един до друг. Известно ѝ беше, че той обича жена си, че е добър баща и съпруг, че заема специално положение в японската общност, където го смятаха за майстор и го викаха да вкарва черните овци в пътя, да сдобрява враговете и да отсъжда справедливо при спорове. Мъжът с изпепеляващата любов, с еротичните хрумвания, смеха, шегите и игрите между чаршафите, с внезапните страстни пориви и радост, с признанията, прошепнати в затишието между две прегръдки, с безкрайните целувки и възбуждащата до полуда близост, този мъж съществуваше само за нея.

Писмата започнаха да пристигат след срещата им сред орхидеите и зачестиха, когато Натаниел се разболя. За известно време, което им се стори цяла вечност, тази кореспонденция замени нелегалните срещи. Писмата на Алма бяха открити и тъжни послания на жена, измъчена от раздялата; тези на Ичимей бяха като спокойна и бистра вода, но между редовете им трептеше споделената страст. За Алма тези писма разкриваха фината вътрешна нагласа на Ичимей, неговите чувства, мечти, копнежи и идеали; тези послания ѝ дадоха възможност да го опознае, обикне и пожелае много повече, отколкото любовните им схватки. Тя така се пристрасти към тях, че когато овдовя и остана свободна, когато можеха да разговарят по телефона, да се виждат често и дори да пътуват заедно, двамата продължиха да си пишат. Ичимей изпълни чинно договорката да унищожи писмата, но Алма запази неговите, за да ги препрочита непрекъснато.

18 юли 1984 г.

Знам колко страдаш и много съжалявам, че не мога да ти помогна. Пиша ти със съзнанието, че водиш мъчителни преговори с болестта на мъжа си. Това вече не е в твоите ръце, Алма, можеш само да бъдеш смела и да не се отделяш от него.

Раздялата ни е много болезнена. Двамата свикнахме с нашите свещени четвъртъци, с вечерите на четири очи, разходките в парка, кратките приключения в края на някоя седмица.

Защо светът ми се струва безцветен? Звуците идват до мен отдалече, като под сурдинка, храната има вкус на сапун. Толкова месеци, без да се видим! Купих твоя одеколон, за да усещам миризмата ти. Утешавам се, пишейки стихове, които един ден ще ти дам, защото са за теб.

А ти ме обвиняваш, че не съм романтичен!

За какво са ми били всичките години на духовна практика, след като не успявам да се освободя от желанието. Чакам писмата ти и гласа ти по телефона, представям си, че идваш тичешком… Понякога любовта боли.

Ичи

Натаниел и Алма заеха бившите стаи на Лилиан и Исаак, свързани е врата, която от толкова стоене отворена, вече не можеше да се затваря. Отново започнаха да споделят безсънието, както в първите години на брака си, плътно един до друг на дивана или на леглото, тя – четейки, е книгата в едната ръка, а с другата галейки Натаниел, докато той лежеше със затворени очи и дишаше е бълбукане в гърдите. През една от тези дълги нощи двамата се изненадаха взаимно, че плачат мълчаливо, за да не тревожат другия. Първо Алма усети влажните страни на мъжа си и той веднага след това забеляза нейните сълзи, нещо толкова рядко, че се надигна, за да установи дали са истински. Нямаше спомен да я е виждал да плаче дори в най-тежките моменти.

– Ти умираш, нали? – прошепна тя.

– Да, Алма, но не плачи за мен.

– Не плача само за теб, а и за себе си. И за нас, за всичко, което не съм ти казала, за пропуските и лъжите, за изневерите и за времето, което ти отнех.

– Какво говориш, за бога! Ти не си ми изневерила, защото обичаш Ичимей. Има необходими пропуски и лъжи, както има истини, които е по-добре да премълчаваш.

– Ти знаеш за Ичимей? Откога? – изненада се тя.

– Открай време. Сърцето е голямо, възможно е да обича повече от един човек.

– Разкажи ми за себе си, Нат. Никога не съм се задълбочавала в твоите тайни, за да не се налага да ти разкривам моите.

– Толкова много се обичахме, Алма! Човек винаги трябва да се жени за своята най-добра приятелка. Аз те познавам по-добре от всеки друг. Мога да отгатна това, което не си ми казвала, ти обаче не ме познаваш. Имаш право да знаеш кой съм аз в действителност.

И тогава той ѝ заговори за Лени Бийл. През остатъка от тази дълга безсънна нощ двамата си разказаха всичко, подтиквани от съзнанието, че няма да са още дълго време заедно.

Откакто се помнеше, Натаниел бе изпитвал някаква смесица от сляпо обожание, боязън и желание към хората от своя пол, първо към съучениците си, после към други мъже и накрая към Лени, с когото останаха заедно осем години. Беше се борил срещу тези чувства, разкъсван между поривите на сърцето и неумолимия глас на разума. В училище,когато още нямаше ясно съзнание какво чувства, другите деца интуитивно усещаха, че той е различен, и го наказваха с бой, подигравки и изолация.

Тези години, преследван от побойници, бяха най-тежките в живота му. Когато завърши училище, разкъсвайки се между скрупулите и неконтролируемите страсти на младостта, той разбра, че не е изключение, както си бе въобразявал; навсякъде се сблъскваше с мъже, които го гледаха право в очите с покана или молба. Посвещението дойде от друг възпитаник на „Харвард“. Тогава Натаниел откри, че хомосексуалността е паралелен свят, съществуващ съвместно с приетата действителност. Запозна се с хора от различни класи. В университета: преподаватели, интелектуалци, студенти, един равин и един футболист; на улицата: моряци, работници, чиновници, политици, търговци и престъпници. Това беше отворен, безразборен и все още потаен свят, защото срещаше категоричното осъждане от страна на обществото, морала и закона. Гейовете не се приемаха в хотели, клубове и църкви, не им се сервираше алкохол в баровете и можеше да бъдат гонени от обществени места с обвинението, справедливо или не, в разпуснатост; гей баровете и клубовете бяха в ръцете на мафията. При завръщането си в Сан Франциско, с дипломата за адвокат под мишница, Натаниел забеляза първите признаци на зараждаща се гей култура, която щеше да се прояви открито едва години по-късно. Когато се появиха социалните движения от шейсетте години, сред тях и гей освобождаването, той беше женен за Алма и синът му Лари беше десетгодишен. "Не се ожених за теб, за да прикрия моята хомосексуалност, а защото бяхме приятели и се обичахме", каза той на Алма през онази нощ. Бяха шизофренични години: безукорен и успешен обществен живот и друг, незаконен и таен. С Лени Бийл се запозна през 1976 година в една турска мъжка баня, най-подходящото място за крайности и най-неподходящото за начало на любов като тяхната.

Натаниел беше на прага на петдесетте, а Лени – с шест години по-голям, красив като мъжките божества от римските статуи, арогантен, екзалтиран и склонен към прегрешения, пълна противоположност по характер на Натаниел. Физическото привличане бе мигновено. Двамата се затвориха в една от кабинките и се отдадоха до зори на удоволствието, налитайки си един на друг като борци и джапайки заедно, преплели тела в делириум. Уговориха се да се срещнат на другия ден в един хотел, където пристигнаха поотделно. Лени донесе марихуана и кокаин, но Натаниел го помоли да не ги използват – той искаше да изживее срещата с незамъглено съзнание. Седмица по-късно двамата вече знаеха, че лумването на желанието е било само началото на една колосална любов, и отстъпиха без съпротива пред повелята да я изживеят пълноценно. Наеха студио в центъра на града, където поставиха минимален брой мебели и най-добрата музикална уредба, с уговорката, че само двамата ще стъпват там. Натаниел завърши започналото преди трийсет и пет години търсене, но в живота му привидно нищо не се промени: той продължи да бъде същият образцов гражданин; никой не заподозря какво се случва с него, нито забеляза, че часовете в кантората и за спорт претърпяха драстично съкращение. Лени от своя страна се преобрази под влиянието на своя любим. Той за пръв път преустанови разгулния живот и се осмели да замени шума и лудешката дейност със съзерцание на току-що откритото щастие. Ако не беше с Натаниел, той мислеше за него. Не стъпи повече в никакви бани и гей клубове; приятелите му рядко успяваха да го изкушат с някое тържество, не желаеше да се запознава с никого, защото Натаниел му стигаше, той беше слънцето, центърът на дните му. Лени се настани в спокойствието на тази любов с предаността на пуритан. Той прие музиката, храната и напитките, които Натаниел предпочиташе, неговите кашмирени пуловери, палтото от камилска вълна, лосиона за след бръснене. Натаниел поръча да монтират лична телефонна линия в кабинета му, чийто номер се ползваше само от Лени, и така общуваха; плаваха с яхтата, предприемаха екскурзии, срещаха се в далечни градове, където никой не ги познаваше.

Отначало необяснимата болест на Натаниел не се отрази на отношенията му с Лени; симптомите бяха различни и спорадични, появяваха се и изчезваха без видима причина и връзка. После, когато Натаниел взе да линее и да се превръща в призрак на предишния мъж, когато му се наложи да приеме ограниченията си и да потърси помощ, забавленията свършиха. Той загуби желание за живот, почувства, че всичко около него избледнява и отслабва, отдаде се на носталгията по миналото, като старец, разкаян за някои неща, които бе направил, и за много, които не бе успял да направи. Беше наясно, че животът му бързо се скъсява, и се боеше. Лени не го оставяше да изпада в депресия, поддържаше го с престорено добро настроение и със силата на любовта си, която в тези времена на изпитание непрекъснато растеше. Двамата се срещаха в малкия апартамент, за да се утешават взаимно. Натаниел нямаше сили и желание да се люби, но Лени не настояваше, той се задоволяваше с миговете на близост, когато можеше да го успокои, ако трепереше от треска, да му дава йогурт с бебешка лъжичка, да ляга до него да слушат музика, да маже язвите му с балсам, да го подкрепя в тоалетната. Накрая Натаниел вече не беше в състояние да излиза от дома си и Алма пое ролята на медицинска сестра със същата непреклонна нежност, както и Лени, но тя бе само приятелка и съпруга, докато Лени беше голямата му любов. Това разбра Алма в нощта на изповедите.

Призори, когато Натаниел най-сетне заспа, тя потърси номера на Лени Бийл в указателя и му се обади, за да го помоли да дойде да ѝ помага. Двамата заедно щяха да понесат по-леко мъката от тази агония, каза му тя. Лени пристигна след по-малко от четиресет минути. Алма, все още по пижама и халат, му отвори вратата. Той се озова пред жена, съсипана от безсънието, умората и мъката; тя видя красив мъж, с влажна от скорошния душ коса и най-сините очи на света, зачервени.

– Аз съм Лени Бийл, госпожо – прошепна смутено той.

– Наричайте ме Алма, моля ви. Чувствайте с като у дома си, Лени – отвърна тя.

Той понечи да ѝ подаде ръка, но не успя да до върши жеста и двамата се прегърнаха разтреперани.

Лени започна да идва в къщата в Сий Клиф всеки ден, след работата си в денталната клиника. Казаха на Лари и Дорис, на персонала, на приятелите и познатите, които идваха на посещение, че Лени е медицинско лице. Никой не зададе въпроси. Алма повика дърводелец, който поправи заялата врата на спалнята и ги оставяше насаме. Изпитваше огромно облекчение, когато очите на мъжа ѝ светваха при появата на Лени. Привечер тримата пиеха чай с кексчета, а понякога, ако Натаниел имаше желание, играеха на карти. По това време диагнозата му вече беше ясна, най-страшната от всички: СПИН. Само от няколко години болестта си имаше име, но вече се знаеше, че означава смъртна присъда; едни рухваха по-рано, други – по-късно, беше въпрос на време. Алма не пожела да проверява защо бе покосила Натаниел, а не Лени, но и да го беше направила, никой нямаше да може да ѝ даде категоричен отговор. Случаите се множаха с такава бързина, че вече се говореше за световна епидемия и за Божие възмездие заради хомосексуалната поквара. "Спин" се произнасяше шепнешком, присъствието му в семейството или в дадена общност беше неприемливо, защото означаваше признание за непростими извращения. Официалното обяснение, включително и за близките, беше, че Натаниел е болен от рак. Тъй като традиционната наука не можеше да предложи нищо, Лени отиде в Мексико да търси тайнствени билки, които не произведоха никакъв ефект, докато Алма се хващаше за всяко обещание на алтернативната медицина, за което чуеше, от акупунктура, треви и помади в "Чайнатаун" до бани с магическа кал от термите в Калистога. Едва сега тя проумя налудничавите средства на Лилиан при лечението на Исаак и съжали, че е изхвърлила на боклука статуетката на барон Самеди.

Девет месеца по-късно тялото на Натаниел бе заприличало на скелет, въздухът едва проникваше в задръстения лабиринт на дробовете му, измъчваха го неутолима жажда и рани по кожата, бе останал без глас, а съзнанието му блуждаеше в ужасни кошмари. Тогава, в една сънлива неделя, когато бяха сами в къщата, Алма и Лени, хванати за ръка в здрача на затворената стая, помолиха Натаниел да преустанови борбата и да си отиде спокоен. Не можеха да гледат повече това страдание. В миг на чудотворно просветление Натаниел отвори замъглените си от болка очи и помръдна устни в една-единствена няма дума: благодаря. Двамата я изтълкуваха като това, което в действителност беше: заповед. Лени го целуна по устните, преди да инжектира свръхдоза морфин в маркуча на интравенозния серум. Алма, коленичила от другата страна на леглото, тихо припомняше на мъжа си колко са го обичали и тя, и Лени и колко много им бе дал той на тях двамата, както и на много други хора, че ще го помнят винаги и че нищо не може да ги раздели...

Споделяйки чай от манго и спомени в "Ларк Хаус", Алма и Лени се запитаха защо бяха оставили да изминат три десетилетия, без да направят нито един опит отново да се свържат. След като склопи очите на Натаниел и помогна на Алма да оправи тялото така, че да го представят на Лари и Дорис във възможно най-добрия вид, и след като заличиха издайническите следи на случилото се, Лени се сбогува с Алма и си отиде. Те бяха прекарали месеци заедно в абсолютната близост на страданието и мъглявата надежда, не се бяха виждали никога на дневна светлина, само в тази спалня, която миришеше на ментол и смърт много преди смъртта да дойде за Натаниел. Бяха споделяли безсънни нощи с чаша разводнено уиски или цигара с марихуана в ръка за облекчаване на мъката, по време на които разказаха живота си един на друг, разкриха копнежи и тайни и се опознаха в подробности. В тази тиха агония нямаше място за каквито и да било претенции, двамата се разкриха такива, каквито бяха насаме със себе си, разголени. Въпреки това, или може би заради това, между двама им се зароди една бистра и отчаяна обич, която изискваше раздяла, защото нямаше да устои на непоправимото износване на ежедневието.

– Странно беше нашето приятелство – каза Алма.

– Натаниел беше толкова благодарен, че двамата сме до него, че веднъж ме помоли да се оженя за теб, когато овдовееш. Не искаше да те остави без опора.

– Каква гениална идея! Защо не ми предложи, Лени? Щяхме да бъдем прекрасна двойка. Щяхме да сме заедно и да си пазим взаимно гърбовете, както правехме с Натаниел.

– Аз съм гей, Алма.

– Натаниел също. Бракът ни щеше да бъде целомъдрен, без легло; ти с твоя любовен живот, аз с Ичимей. Много удобно, след като не можехме да покажем открито пристрастията си.

– Още не е късно. Искаш ли да се омъжиш за мен, Алма Беласко?

– Но нали ми каза, че скоро ще умреш? Не искам да овдовявам втори път.

Двамата се разсмяха от сърце и смехът ги подтикна да отидат в трапезарията, да видят дали менюто включва нещо примамливо. Лени предложи ръката си на Алма и двамата тръгнаха по стъкления коридор към централната сграда, бившата къща на шоколадовия магнат; чувстваха се остарели и доволни и се питаха защо толкова много се говори за тъгата и болежките, вместо за щастието. "Какво да правим с това щастие, което ни връхлита без специален повод, щастието, което не иска нищо, за да съществува?", попита Алма. Двамата вървяха с дребни и колебливи крачки, опирайки се един на друг, треперейки, понеже есента беше към края си, замаяни от потока упорити спомени, спомени за любов, и преизпълнени с това споделено щастие. Алма показа на Лени смътното видение на някакви розови воали в парка, но вече се стъмваше и може би това не беше Емили, вещаеща близка погибел, а мираж, като толкова други в "Ларк Хаус".