Японският любовник

ТИХУАНА

През блажените месеци на 1955 година, когато Алма и Ичимей имаха възможност свободно да се любят в мизерния мотел в Мартинес, тя му каза, че е стерилна. Това беше по-скоро желание, мечта, отколкото лъжа. Направи го, за да запази спонтанността сред чаршафите, защото разчиташе на една диафрагма да я спасява от изненади и защото менструацията ѝ бе винаги толкова нередовна, че гинекологът, при когото леля ѝ Лилиан я води няколко пъти, ѝ заяви, че имала кисти на яйчниците, които можели да доведат до безплодие. Както толкова пъти преди, Алма отложи операцията, защото майчинството беше последният ѝ приоритет. Науми си, че тя някак по чудо няма да забременее на този етап от младостта си. Такива инциденти се случваха на жени от друга класа, без образование и средства. Не си даде сметка за състоянието си до десетата седмица, защото не си отбелязваше циклите, и когато разбра, се довери на късмета си още две седмици. Може да е грешка в изчисленията, мислеше, но ако ставаше дума за най-страшното, със силови упражнения въпросът щеше да се реши от само себе си; почна да ходи навсякъде с велосипед, въртейки яростно педалите. Непрекъснато проверяваше за кръв по бельото си и с дните безпокойството ѝ растеше, но продължи да ходи на срещите с Ичимей и да се люби със същата неистова страст, с която въртеше педалите нагоре и надолу по хълма. Накрая, когато вече не можеше да се прави, че не забелязва набъбналите гърди, повдигането сутрин и пристъпите на тревожност, не се обърна към Ичимей, а към Натаниел, какъвто бе навикът ѝ от детските години. За да избегне риска чичо ѝ и леля ѝ да научат, тя отиде да го търси в юридическата кантора "Беласко и Беласко" на улица "Монтгомъри", същата кантора, която съществуваше от времето на патриарха, открита през 1920 година, с тежките мебели и рафтове с кодекси, подвързани в тъмнозелена кожа, мавзолей на закона, където персийските килими заглушаваха стъпките и разговорите се водеха полугласно.

Натаниел седеше зад бюрото си, разрошен, по риза, с разхлабена вратовръзка, заобиколен от купища документи и отворени книги, но като я видя, веднага стана да я прегърне. Алма зарови лице във врата му, дълбоко облекчена, че може да стовари драмата си върху този мъж, който никога не я бе предавал. "Бременна съм", успя само да промълви. Без да я пуска, Натаниел я заведе до дивана и двама седнаха един до друг. Алма му разказа за любовта, за мотела и за това, че вината за бременността не е на Ичимей, а нейна, че ако Ичимей разбере, със сигурност ще пожелае да се ожени и да поеме отговорността за детето, но след дълги размишления тя смяташе, че не би могла да се откаже от това, което винаги бе имала, и да се омъжи за Ичимей; да, обожаваше го, но знаеше, че неволите на бедността ще погубят любовта им. Изправена пред дилемата да избира между живот с икономически затруднения в японската общност, с която не я свързваше нищо, и да остане в сигурното убежище на своята среда, тя чувстваше как страхът от непознатото надделява; срамуваше се от своята слабост; Ичимей заслужаваше безусловна любов, той беше чудесен човек, мъдрец, светец, чиста душа, нежен и деликатен любовник, в чиито обятия се чувстваше щастлива, изстреля Алма поредица от объркани изречения, секнейки се, за да не плаче, и опитвайки се да запази поне малко достойнство. Добави, че Ичимей живее в духовен план, че винаги ще си остане прост градинар, вместо да развие огромния си художествен талант или да се постарае да превърне парника си с цветя в преуспяващо предприятие; напротив, той не се стремеше към нищо повече, стигаше му да печели достатъчно, за да се издържа, просперитетът или успехът не го вълнуваха, за него най-важни бяха медитацията и покоят, но това не се яде и тя нямаше да създаде семейство в дървена барака с покрив от гофрирана ламарина и да живее сред земеделци с лопата в ръка. "Знам това, Натаниел, прости ми, ти ме предупреждаваше хиляди пъти, а аз не ти обръщах внимание, ти беше прав, винаги си прав, сега виждам, че не мога да се омъжа за Ичимей, но не мога и да се откажа от любовта си, без него ще изсъхна като растение в пустинята, ще умра; от сега нататък ще внимавам повече, ще вземаме предпазни мерки, това няма да се повтори, обещавам ти, Натаниел, кълна ти се." Натаниел я слуша, без да я прекъсва, докато на нея ѝ се свърши въздухът, за да продължи да се вайка, а гласът ѝ изтъня до шепот.

– Да видим дали съм те разбрал, Алма. Бременна си, но не смяташ да казваш на Ичимей… – обобщи Натаниел.

– Не мога да родя дете, без да се омъжа, Нат. Трябва да ми помогнеш. Ти си единственият, към когото мога да се обърна.

– Аборт? Това е незаконно и опасно, Алма. Не разчитай на мен.

– Чуй ме, Нат. Проверила съм всичко, сигурно е, няма риск и ще струва само сто долара, но трябва да ме придружиш, защото е в Тихуана.

– Тихуана? Абортът е незаконен и в Мексико, Алма. Това е лудост!

– Тук е много по-опасно, Нат. Там има лекари, които го правят под носа на полицията, никой не се интересува.

Алма му показа късче хартия с телефонен номер и му обясни, че вече се е обадила и е потърсила някакъв Рамон от Тихуана. Отговорил ѝ мъж, който на ужасен английски я запитал кой я изпраща и известни ли са ѝ условията. Тя му казала името на връзката, уверила го, че ще носи парите в брой, и се разбрали след два дни той да мине да я вземе с колата си в три следобед от определен ъгъл в града.

– Ти каза ли на този Рамон, че ще отидеш, придружена от адвокат? – попита я Натаниел, приемайки мълчаливо ролята, която тя му бе отредила;

Заминаха на следващия ден в шест сутринта с черния семеен линкълн, който беше по-подходящ за петнайсетчасово пътуване от спортния автомобил на Натаниел. Отначало той, ядосан и приклещен натясно, мълчеше, стиснал враждебно устни и сбърчил вежди, вкопчил ръце във волана и вперил поглед в шосето, но още първия път, когато Алма го помоли да спре на една отбивка за камионджии, за да иде до тоалетната, омекна. Тя остана вътре половин час и когато той вече смяташе да тръгне да я търси, я видя да се връща, безсилна, към колата. "Сутрин повръщам, Нат, но после ми минава", обясни. През останалата част от пътя той се опитваше да я разсейва и накрая вече пееха най-прилепчивите песни на Пат Бун, единствените, които знаеха, докато тя, изтощена, се примъкна към него и опряла глава на рамото му, задряма. В Сан Диего спряха в един хотел да хапнат и да си починат. Рецепционистът реши, че са женени, и им даде стая със спалня, където си легнаха, хванати за ръце, като в детството. За пръв път от няколко седмици Алма спа без кошмари, докато Натаниел не мигна до зори, вдишваше мириса на шампоан от косата на братовчедка си, мислеше за рисковете, притеснен и нервен, сякаш той беше бащата на детето, представяше си последствията, съжалявайки, че се е съгласил на тази авантюра, вместо да подкупи някой лекар в Калифорния, където срещу подходящо заплащане можеше да се уреди всичко, също както в Тихуана. Когато през процепите на завесите взе да просветлява, умората го надви и той спа чак до девет часа, когато чу Алма да повръща в банята. Изчислиха колко време ще им е нужно, за да минат границата с евентуалните спънки и да стигнат навреме за срещата с Рамон.

Мексико ги посрещна с всичко познато. Не бяха идвали в Тихуана и очакваха да видят едно заспало село, обаче се озоваха в необятен, шумен и пъстър град, задръстен от народ и движение, където раздрънкани автобуси и модерни автомобили се разминаваха с каруци и магарета. Търговците предлагаха на едно и също място местни храни и американски електроуреди, обувки и музикални инструменти, резервни части и мебели, птици в клетки и тортиляс[5]. Въздухът миришеше на фританга[6] и боклук, трептеше от народната музика, евангелистките проповеди и футболните коментари по радиото в барове и павилиончета за тако. Ориентираха се трудно: много от улиците нямаха имена или номера и на всеки три-четири пресечки се налагаше да питат, само дето не разбираха указанията на испански, които почти винаги се свеждаха до мъгляво махване с ръка към някаква посока и едно "ей там, веднага зад ъгъла". Уморени, те паркираха линкълна пред една бензиностанция и продължиха пеш, докато най-сетне откриха ъгъла на срещата, който се оказа пресечка на четири оживени улици. Зачакаха, хванати за ръка, под нахалните погледи на едно самотно псе и тайфа парцаливи малки просяци. Единственото указание, което бяха получили, освен името на една от улиците, образуващи ъгъла, беше някакъв! Магазин за облекла за първо причастие и изображения на богородици и католически светци, с абсурдното име "Да живее Сапата[7]".

След двайсет минути чакане Натаниел реши, че са станали жертва на измама и трябва да се върнат, но Алма му напомни, че точността не е сред присъщите качества в тази страна, и влезе в "Да живее Сапата". С ръкомахане поиска да използва телефона и набра номера на Рамон, който иззвъня девет пъти, преди някаква жена да отговори на испански; не можаха да се разберат. Към четири следобед, когато Алма вече се бе съгласила да си тръгнат, на ъгъла спря описаният от Рамон граховозелен форд, модел от 1949 година, със затъмнени задни стъкла. На предните седалки се бяха разположили двама мъже: сипаничав младеж с опашка и гъсти бакенбарди, който седеше зад волана, и още един, който слезе, за да ги пусне да влязат, защото колата беше само с две врати. Той се представи като Рамон. Беше трийсет и няколко годишен, със зализани мустаци, коса, намазана с брилянтин и сресана назад, бяла риза, дънки и остри ботуши с ток. И двамата пушеха. "Парите", изсумтя мустакатият още щом влязоха в колата. Натаниел му ги подаде, той ги преброи и ги пъхна в джоба си. Не размениха нито дума по пътя, който на Алма и на Натаниел се стори дълъг; бяха сигурни, че правят кръгче след кръгче, за да ги заблудят – излишна предпазливост, тъй като и двамата не познаваха града. Алма се бе вкопчила в Натаниел и мислеше какво щеше да е, ако бе дошла сама, а Натаниел се страхуваше, че тези мъже, след като вече бяха взели парите, можеха спокойно да им пуснат по един куршум и да ги изхвърлят в някоя канавка. Не бяха споменали пред никого къде отиват и щяха да минат седмици, дори месеци, преди близките им да разберат какво ги е сполетяло.

Най-накрая фордът спря и им дадоха знак да чакат; младежът е бакенбардите влезе в къщата, а другият остана да пази колата. Намираха се пред евтина постройка, подобна на останалите на същата улица, в квартал, който на Натаниел се стори беден и мръсен, но не биваше да съди по параметрите на Сан Франциско. След две минути младежът се върна. Наредиха на Натаниел да слезе, пребъркаха го от глава до пети и понечиха да го поведат под ръка, но той рязко се дръпна и изруга на английски. Изненадан, Рамон махна помирително. "Спокойно, друже, нищо не е станало", и се засмя, при което лъснаха два златни зъба. Предложи му цигара, която Натаниел прие. Другият помогна на Алма да слезе от автомобила и влязоха в къщата, която не се оказа бандитска бърлога, както се опасяваше Натаниел, а скромен семеен дом с нисък таван и малки прозорци, горещ и мрачен. В дневната имаше две деца, които се въргаляха по пода и си играеха с оловни войничета, маса със столове, диван, покрит с найлон, претенциозен лампион с ресни и гръмогласен като мотор на лодка хладилник. От кухнята се носеше; миризма на пържен лук и се виждаше облечена в; черно жена, която бъркаше нещо в един тиган и също като децата не прояви никакво любопитство; към новодошлите. Мустакатият посочи един стол; на Натаниел и влезе в кухнята, а Рамон поведе Алма по къс коридор към друга стая, където на мястото на вратата висеше шарено сарапе[8].

– Почакайте! – спря го Натаниел. – Кой ще извърши манипулацията?

– Аз – отвърна Рамон, който очевидно беше единственият говорещ английски.

– Разбирате ли от медицина? – попита го Натаниел, втренчен в ръцете му с дълги, лакирани нокти.

Още веднъж симпатичният смях и златният блясък, нови успокоителни жестове, няколко трудно спретнати изречения, обясняващи колко опитен е той, че работата ще отнеме по-малко от петнайсет минути, че няма проблем. "Анестезия? Не, братле, тука нямаме такива работи, но ей това помага", и той подаде на Алма бутилка текила. Понеже тя се колебаеше, оглеждайки бутилката с недоверие, Рамон отпи една голяма глътка, забърса гърлото с ръкав и отново ѝ я подаде. Натаниел видя паниката, изписана на бледото лице на Алма, и в този миг взе най-важното решение в живота си.

– Ние се отказваме, Рамон. Ще се оженим и ще си родим бебето. Можете да задържите парите.

Алма щеше да има много години пред себе си, за да разнищва съвестно действията си от 1955 година. През същата година тя се приземи в действителността и напразно опитваше какво ли не, за да потисне непреодолимия срам, който я гнетеше, срам от това, че се е оставила да забременее, че обича повече себе си, отколкото Ичимей, че се ужасява от бедността, че се е поддала на обществения натиск и расовите предразсъдъци, че е приела саможертвата на Натаниел, че не се е оказала на висотата на модерната амазонка, за каквато се смяташе, че е малодушна еснафка и още половин дузина други епитети, с които се самобичуваше. Тя съзнаваше, че е избегнала аборта от страх, че ще я боли и че ще умре от кръвоизлив или инфекция, а не от уважение към съществото, което растеше в утробата ѝ. Огледа се отново в голямото огледало на гардероба си, но не видя предишната Алма, дръзкото и чувствено момиче, което би видял Ичимей, ако беше там, а една страхлива, капризна и себична жена. Оправданията бяха безполезни, нищо не смекчаваше усещането за загубено достойнство. Години по-късно, когато стана модерно да обичаш човек от друга раса или да родиш деца без брак, Алма щеше да приеме за себе си, че най-дълбоко вкорененият в нея предразсъдък е този на социалната класа, който така и не успя да превъзмогне. Въпреки потреса от това пътуване до Тихуана, което разби илюзията за любовта и я унижи до такава степен, че щеше да търси убежище в колосалната си гордост, тя никога не съжали за решението си да скрие истината от Ичимей. Да признае, щеше да означава да са покаже с цялото си малодушие.

Като се върнаха от Тихуана, Алма повика Ичимей на среща в мотела по-рано от обичайното. Пристигна високомерна и заредена е лъжи, но вътрешно ридаеше. Ичимей за първи път я изпревари. Той я чакаше в една от мръсните стаи, царство на хлебарките, които те озаряваха с пламъка на любовта. Не се бяха виждали от пет дни, а от няколко седмици нещо смътно нарушаваше съвършенството на техните срещи, нещо заплашително, което Ичимей усещаше, че ги обгръща с плътна мъгла, но което тя лекомислено отхвърляше, обвинявайки го, че бълнува от ревност. Ичимей забелязваше, че тя е различна, неспокойна, че говори много и прекалено бързо, че настроението ѝ се променя за минути и от кокетничене и глезотии преминава в мрачно мълчание или необяснимо раздразнение. За него бе вън от съмнение, че Алма се отдалечава емоционално, макар че буйната ѝ страст и напористото желание да стигне до оргазъм по няколко пъти сочеше обратното. Понякога, когато си почиваха прегърнати, след като се бяха любили, страните ѝ овлажняваха. "Това са сълзи от любов", казваше тя, но за Ичимей, който никога не я бе виждал да плаче, му приличаха на сълзи от отчаяние, така както сексуалните акробатики му приличаха на опит за отвличане на вниманието. С атавистичната си дискретност той се опита да разбере какво става с нея, но Алма посрещаше въпросите му с присмех или с пошли закачки, които, макар и на шега, не му бяха приятни. Алма се измъкваше като гущер. По време на петте дни раздяла, които тя оправда с принудително пътуване с роднините си до Лос Анджелис, Ичимей навлезе в един от своите периоди на вътрешно съзерцание. Тази седмица той продължи да обработва земята и да се грижи за цветята с обичайната всеотдайност, но движенията му бяха като на човек под хипноза. Майка му, която го познаваше по-добре от всеки, се въздържа от задаването на въпроси и сама разнесе реколтата по цветарниците на Сан Франциско. Мълчалив и спокоен, наведен над растенията, с огрян от слънцето гръб, Ичимей потъна в мислите си, които рядко го лъжеха.

Алма го видя на приглушената от оръфаните завеси светлина на тази стая под наем и отново я жегна жилото на раздираща вина. За един много кратък миг изпита омраза към този мъж, който я принуждаваше да се изправи пред най-срамната версия на самата себе си, но вълната от любов и желание, която винаги я заливаше в негово присъствие, веднага се завърна. Ичимей, застанал прав до прозореца, чакайки я, с непоклатимата си вътрешна устойчивост и липса на тщеславие, нежен, деликатен и с ведро лице; Ичимей, с неговото тяло от дърво, твърди коси, "зелени" пръсти, влюбени очи, смях, който бликаше от най-дълбоко място, е неговия начин да я люби, сякаш е за! Първи път. Не можа да го погледне в очите и изигра пристъп на кашлица, за да удави тревогата, която я изгаряше отвътре. "Какво става, Алма", попита я Ичимей, без да я докосва. Тогава тя изстреля подготвената е усърдие на юрист буквояд реч за това, колко го обича и ще го обича до края на дните си, но че тяхната връзка няма бъдеще, не е възможна, че семейството и приятелите започват да подозират и да задават въпроси, че двамата принадлежат към два съвсем различни свята и че всеки от тях трябва да приеме съдбата си, че е решила да продължи образованието си по изкуства в Лондон и че трябва да се разделят.

Ичимей посрещна залпа твърдо, като човек, подготвял се за него. Думите на Алма бяха последвани от дълго мълчание и тя си въобрази, че в тази пауза могат да се любят отчаяно още веднъж, нещо като пламенно сбогуване, последен дар за сетивата, преди да нанесат последния удар на илюзията, която бяха отглеждали още от непохватните ласки в градината на Сий Клиф през детството. Тя започна да разкопчава блузата си, но Ичимей я спря с жест.

– Разбирам, Алма – каза той.

– Прости ми, Ичимей. Измисляла съм хиляди безумни начини, за да останем заедно; например да намерим убежище, където да се любим, вместо този гаден хотел, но знам, че това е невъзможно. Не мога да издържам повече с тази тайна, тя съсипва нервите ми. Трябва да се разделим завинаги.

– Завинаги е много време, Алма. Мисля, че отново ще се срещнем при по-добри обстоятелства или в друг живот – каза Ичимей, опитвайки се да запази самообладание, но ледената тъга изпълни сърцето му и прекърши гласа му.

Прегърнаха се безутешно, осиротели от любов. Коленете на Алма се подкосиха и тя бе на ръба да рухне върху твърдата гръд на своя любим, да му признае всичко, дори най-съкровеното от своя срам, да го помоли да се оженят и да заживеят в колиба, да отгледат деца метиси, да му обещае, че ще бъде покорна съпруга и ще се откаже от рисуването върху коприна, от охолния живот в Сий Клиф и бляскавото бъдеще, което ѝ се полагаше по рождение, че ще се откаже от още много неща само заради него и заради невероятната любов, която ги свързваше. Може би Ичимей отгатна всичко това и има добрината да осуети смъртоносното изтезание, като затвори устата ѝ с кратка, целомъдрена целувка. Без да я пуска, той я заведе до вратата, а от там до колата ѝ. Целуна я още веднъж по челото и тръгна към градинарската си камионетка, без да се обърне за един последен поглед.

Нашата любов е неизбежна, Алма. Винаги съм го знаел, но с години се бунтувах срещу това и се опитвах да те изтръгна от мислите си, тъй като никога нямаше да мога да те изтръгна от сърцето си. Когато ти ме изостави, без да ми обясниш причините, не го разбирах. Почувствах се измамен. Но при първото ми пътуване до Япония имах време да се успокоя и накрая приех, че съм те загубил в този живот. Престанах да правя ненужни предположения за това, което се бе случило помежду ни. Не очаквах, че съдбата ще ни срещне отново. Сега, след четиринайсет години раздяла, след като съм мислил за теб всеки ден през тия четиринайсет години, осъзнавам, че никога няма да бъдем съпрузи, но не можем и да се откажем от силните си чувства. Каня те да изживеем нашето в едно мехурче, защитено от допира до света и съхранено непокътнато, до края на живота ни и оттатък смъртта. От нас зависи дали любовта ни ще е вечна.

Ичи