Японският любовник

ЕСЕН

Лени Бийл отиде да потърси Алма в апартамента ѝ в "Ларк Хаус" на втория ден, след като тя пропусна срещата им на тяхната пейка в парка. Отвори му Ирина, която се бе отбила да ѝ помогне да се облече, преди да застъпи на смяна и "Ларк Хаус".

– Чаках те, Алма. Ти закъсня – каза Лени.

– Животът е прекалено кратък, за да съм точна – отвърна тя с въздишка.

От няколко дни Ирина идваше рано, за да ѝ дава закуската, да я наблюдава под душа и да я облича, но нито една от двете не казваше и дума за това, защото щеше да е признание, че Алма вече не може да се оправя без чужда помощ и трябва да премине във второ ниво или да се върне в Сий Клиф при своите близки. Двете предпочитаха да смятат тази внезапна немощ за временно неразположение. Сет бе помолил Ирина да се откаже от работата си в "Ларк Хаус" и да напусне квартирата си, която наричаше "бърлогата", и окончателно да се пренесе при него, но тя стоеше с единия крак в Бъркли, за да избегне капана на зависимостта, който я плашеше толкова, колкото преминаването във второ ниво на "Ларк Хаус" плашеше Алма. Когато се опита да го обясни на Сет, той се обиди от сравнението.

Отсъствието на Неко бе поразило Алма като инфаркт: боляха я гърдите. Котаракът непрекъснато ѝ се привиждаше под формата на възглавничка на дивана, на прегънато ъгълче на килима, на зле закаченото ѝ палто, на сянката на дървото в прозореца. Неко бе неин довереник в продължение на осемнайсет години. За да не си говори сама, тя изливаше душата си пред него със спокойната увереност, че той няма да ѝ отговори, но разбира всичко със своята котешка мъдрост. Двамата си приличаха по темперамент: горделиви, лениви, самотни. Тя обичаше не само неговата грозота на улично животно, а и пораженията, които времето му бе нанесло: опадалата тук-там козина, кривата опашка, гуреливите очи, чревоугодническото шкембе. Имаше нужда от него в леглото: без тежестта на Неко върху хълбока или върху краката ѝ трудно заспиваше. С изключение на Кирстен това животно беше единственото същество, което я галеше. Ирина щеше да го прави е удоволствие, щеше да я масажира, да мие косата ѝ, да пили ноктите ѝ, е една дума да се опита да се доближи физически до Алма и да я накара да почувства, че не е сама, но възрастната жена не допускаше ничия близост. На Ирина този вид контакт с други старици от "Ларк Хаус" ѝ се струваше естествен и полекалека започна да го желае със Сет. Тя се опита да облекчи отсъствието на Неко с торба топла вода в леглото на Алма, но тъй като това абсурдно средство засилваше чувството за загуба, ѝ предложи да отиде в Дружеството за защита на животните и да вземе друга котка. Алма ѝ обясни, че не може да осинови животно, което ще я надживее. Неко бе последната ѝ котка.

Този ден София, кучето на Лени, чакаше на прага, както правеше, когато Неко беше жив и бранеше територията си, удряйки по пода с опашка пред перспективата да тръгнат на разходка, но Алма беше изтощена от усилието по обличането и не можа да стане от дивана. "Оставям ви в добри ръце, Алма", бе казала на сбогуване Ирина. Лени с тревога установи промените в нея и в апартамента, който не беше проветрен и миришеше на затворено и на увехнали гардении.

– Какво става с теб, приятелко?

– Нищо сериозно. Изглежда, нещо ми е влязло в ухото и затова губя равновесие. Понякога като че ли слон ме удря с хобота си по гърдите.

– Какво казва лекарят?

– Не желая никакви лекари, изследвания и болници. Изпадне ли човек в такова състояние, излизане няма. И никакви Беласко! Те обичат да драматизират и ще вдигнат голяма шумотевица.

– Да не си посмяла да умреш преди мен. Не забравяй уговорката ни, Алма. Дойдох тук, за да умра в ръцете ти, не обратното – пошегува се Лени.

– Не съм я забравила. Но ако не я спазя, можеш да се обърнеш към Кати.

Това късно открито приятелство, на което се наслаждаваха като на отлежало вино, придаваше цвят на една действителност, която постепенно и безвъзвратно губеше блясък и за двамата. Алма беше толкова самотна по характер, че никога не бе забелязвала самотата си. Бе живяла пришита към семейство Беласко, закриляна от леля си и чичо си, като гостенка в просторната къща в Сий Клиф, за която други се грижеха – свекърва ѝ, икономът, снаха ѝ. Навсякъде се чувстваше откъсната и различна, но това, вместо да е проблем, бе повод за известна гордост, защото допринасяше за мнението, което бе изградила за самата себе си като мълчалива и тайнствена художничка, стояща малко по-горе от останалите простосмъртни. Не ѝ се налагаше да се смесва е човечеството, най-общо казано, което смяташе по-скоро за глуповато, жестоко при възможност и сантиментално в най-добрия случай, становища, които се пазеше да изразява публично, но които на стари години се бяха затвърдили. Тя пресмяташе, че през своите повече от осемдесет години бе обичала много малко хора, но затова пък ги бе обичала силно, идеализирайки ги със свирепа романтичност, която се опълчваше на всеки удар на действителността. Не бе страдала от унищожителните влюбвания по време на детството и пубертета, годините в университета бе прекарала, странейки от другите, бе пътувала и работила сама, не бе имала съдружници или колеги, само подчинени; бе заместила всичко това е обсесивната любов към Ичимей Фукуда и неповторимото приятелство е Натаниел Беласко, когото не помнеше като съпруг, а като своя най-близък приятел. През последния етап от живота си Алма разчиташе на Ичимей, нейния легендарен любовник, на своя внук Сет и на Ирина, на Лени и Кати, които най-много се доближаваха до понятието, дългогодишни приятели"; те я бяха избавили от скуката, един от бичовете на старостта. Другата част от общността в "Ларк Хаус" бе като пейзажа към залива: наблюдаваше го отдалече, без да си мокри краката. В продължение на половин век се бе движила сред хайлайфа на Сан Франциско, появяваше се в операта, на благотворителни инициативи и задължителни светски събития, предпазвана от щита на непреодолимата дистанция, който вдигаше още е първия поздрав. Тя сподели с Лени Бийл, че не обича шума, баналните разговори и странностите на ближния; че само някакво размито съчувствие към страдащото човечество я спасяваше от това, да бъде психопат. Лесно бе да съчувстваш на непознати нещастници. Не обичаше хората, предпочиташе котките. Преглъщаше околните на малки дози, повече от трима затормозяваха храносмилането ѝ. Винаги бе избягвала групите, клубовете и политическите партии, не бе ратувала за нито една кауза, колкото и да я бе одобрявала в началото, като феминизма, гражданските права или мира. "Аз не излизам да защитавам китовете, за да не се смесвам с природозащитниците", казваше. Тя никога не се пожертва за другиго или за някой идеал, самоотрицанието не беше сред добродетелите ѝ. Освен за Натаниел по време на болестта му, не ѝ се бе налагало да се грижи за никого, дори за сина си. Майчинството не се оказа онзи ураган от обожание и тревога, който се предполага, че завладява майките, а една спокойна и трайна обич. Лари беше устойчиво и безусловно присъствие в живота ѝ, Алма го обичаше с някаква комбинация от абсолютно доверие и продължителен навик, удобно чувство, което изискваше много малко от нейна страна. Беше се възхищавала и бе обичала Исаак и Лилиан Беласко, които продължи да нарича "чичо" и "лельо" и след като станаха нейни свекър и свекърва, но не прихвана нищо от тяхната доброта и призвание да служат.

– За щастие, Фондация "Беласко" се занимава със засаждането на зелени площи вместо с подпомагането на просяци и сираци, така успях да сторя някое и друго добро, без да се доближавам до облагодетелстваните – каза тя на Лени.

– Млъкни, жено. Ако не те познавах, щях да помисля, че си самолюбиво чудовище.

– Ако не съм, то е благодарение на Ичимей и Натаниел, които ме научиха да давам и да получавам. Без тях щях да се отдам на безразличието.

– Много творци са затворени в себе си, Алма. Трябва да се абстрахират, за да творят – каза Лени.

– Не търси извинения. Истината е, че колкото повече остарявам, толкова повече харесвам недостатъците си. Старостта е най-добрият момент, за да бъдеш какъвто искаш и да вършиш каквото ти хрумне. Скоро вече никой няма да ме понася. Кажи ми, Лени, ти съжаляваш ли за нещо?

– Разбира се. За лудориите, които не извърших, за това, че зарязах цигарите и "Маргаритите", задето съм вегетарианец и съм се съсипвал от физически упражнения. Ще умра, така или иначе, но в добра форма – засмя се Лени.

– Не искам да умираш...

– Аз също, но нямам избор.

– Когато се запознахме, ти пиеше като казак.

– От трийсет години съм въздържател. Мисля, че пиех толкова, за да не мисля. Бях хиперактивен, едва успявах да седна, за да си изрежа ноктите на краката. Като млад бях стадно животно, винаги заобиколен от шумотевица и хора, но дори така се чувствах самотен. Страхът от самотата изгради характера ми, Алма. Аз изпитвах потребност да бъда приеман и обичан.

– Говориш в минало време. Вече не е ли така?

– Променил съм се. Младостта ми мина в лов на одобрение и приключения, докато не се влюбих наистина. После сърцето ми бе разбито и прекарах цяло десетилетие, опитвайки се да събера парчетата.

– Успя ли?

– Да речем, че съм успял. Благодарение на различни видове психология: индивидуална, групова, биодинамична, гещалт терапия, с една дума, всичко налично, включително терапия с викане.

– Това пък какво е, по дяволите?

– Затварях се с една психоложка, за да крещя като обсебен и да блъскам с юмруци четиресет и пет минути по една възглавница.

– Не ти вярвам.

– Честна дума. И плащах за това, представи си. Доста години прекарах на терапия. Пътят беше трънлив, Алма, но се опознах и свикнах да гледам самотата си в лицето. Тя вече не ме плаши.

– Нещо такова щеше много да помогне на двама ни с Натаниел, но не ни дойде на ума. В нашите среди не се използваше. Когато психологията излезе на мода, за нас вече беше късно.

Внезапно анонимните гардении, които Алма получаваше всеки понеделник, престанаха да пристигат точно, когато най-много щяха да я зарадват, но тя не даде знак, че е забелязала това. След последното си бягство излизаше рядко. Ако не бяха Ирина, Сет, Лени и Кати, които я измъкваха от неподвижността, щеше да се затвори като отшелник. Загуби интерес към четенето, телевизионните сериали, йогата, градината на Виктор Викашев и други занимания, които преди това запълваха времето ѝ. Хранеше се без желание и ако Ирина не я следеше внимателно, можеше да изкара няколко дни на ябълки и зелен чай. Не каза на никого, че сърцето ѝ често прескача, че зрението ѝ се замъглява и че се обърква дори при най-лесните задачи. Жилището ѝ, което преди прилягаше като ръкавица на потребностите ѝ, нарасна по размери, разположението на пространствата се промени и когато смяташе, че се намира пред банята, излизаше в коридора на сградата, която се бе удължила и оплела така, че трудно откриваше собствената си врата – всичките бяха еднакви; подът се огъваше и трябваше да се опира на стените, за да се задържи на крака; ключовете за осветлението сменяха местата си и не ги напипваше в тъмнината; изникваха нови чекмеджета и полици, където ежедневните предмети се губеха; снимките се разбъркваха в албумите без човешка намеса. Не намираше нищо, чистачката или Ирина криеха вещите ѝ.

Алма съзнаваше, че светът едва ли ѝ прави номера, най-вероятно не ѝ достигаше кислород в мозъка. Тя отваряше прозореца и правеше дихателните упражнения от учебника, който бе взела от библиотеката, но отлагаше препоръчания от Кати преглед при кардиолога, защото продължаваше да вярва, че като им се даде време, почти всички неразположения минават от само себе си.

Скоро щеше да навърши осемдесет и две, беше в напреднала възраст, но отказваше да прекрачи прага на старостта. Не възнамеряваше да седне йод сянката на годините, с поглед забоден в нищото и съзнание в хипотетичното минало. На два пъти пада, без други последствия освен синините; дошло бе време да приеме, че понякога ще трябва да я хващат под ръка, за да ѝ помогнат с придвижването, но подхранваше с трохи остатъците от суетата и се бореше с изкушението да се поддаде на лесното безделие. Ужасяваше я мисълта да премине във второ ниво, където нямаше да има лично пространство и наети гледачи щяха да стоят до нея при най-интимните ѝ нужди. "Добър вечер, Смърт", казваше, преди да заспи, със смътната надежда да не се събуди; това щеше да е най-елегантният начин да си отиде, сравним само с това, да заспи завинаги в обятията на Ичимей след любовен акт. Всъщност тя не смяташе, че заслужава този подарък, беше живяла добре, нямаше причина и краят ѝ да е такъв. Бе загубила страха от смъртта преди трийсет години, когато тя пристигна като приятелка, за да отведе със себе си Натаниел. Алма сама я бе повикала и ѝ го предаде в ръцете. Със Сет не говореше за това, защото я обвиняваше в нездравословни помисли, но с Лени често обсъждаха темата; двамата прекарваха доста време в предположения за възможностите в отвъдния свят, нетленността на духовете и безобидните призраци около тях. С Ирина можеше да говори за всичко, момичето умееше да слуша, но на нейната възраст още хранеше илюзията за безсмъртие и не можеше да вникне пълноценно в чувствата на тези, които бяха извървели почти целия си път. Тази девойка не можеше да си представи какъв кураж се иска, за да остарееш, без много да се страхуваш; нейните познания за възрастта бяха теоретични. Теоретични бяха и писанията за тъй наречената трета възраст, всички тези дълбокомъдрени книжки и наръчници за самопомощ от библиотеката, писани от хора, които не бяха стари. Дори двете психоложки в "Ларк Хаус" бяха млади. Какво знаеха те, колкото и дипломи да имаха, за всичко, което губи човек? Умения, енергия, независимост, места, хора. Макар че в интерес на истината на нея не и липсваха хората, с изключение на Натаниел. Близките си виждаше достатъчно и беше благодарна, че не я посещават прекалено често. Снаха ѝ смяташе, че "Ларк Хаус" е гнездо на стари комунисти и любители на марихуаната. Алма предпочиташе да общува с тях по телефона и да ги вижда на по-удобен терен, в Сий Клиф или на разходките, на които сметнеха за подходящо да я заведат. Не можеше да се оплаче, малобройното ѝ семейство, съставено само от Лари, Дорис, Полин и Сет никога не я бе подвеждало. Не можеше да се причисли към изоставените старци, като толкова други около нея в "Ларк Хаус".

Нямаше как да отлага повече решението да затвори художественото ателие, което поддържеше заради Кирстен. Тя обясни на Сет, че помощничката ѝ е с лека умствена изостаналост, но бе работила с нея дълги години, не се бе занимавала с нищо друго през целия си живот и винаги бе изпълнявала задълженията си безупречно. "Аз съм длъжна да я подсигуря, Сет, това е най-малкото, което мога да направя за нея, но нямам сили да се боря с подробностите, прехвърлям на теб тази задача, все за нещо си адвокат", каза тя. Кирстен имаше застраховка, пенсия и спестявания; Алма ѝ бе отворила сметка, където всяка година ѝ влагаше определена сума за извънредни случаи, но понеже такива не се бяха явили, тези средства бяха добро вложение. Сет се разбра с брата на Кирстен, че ще осигури финансово бъдещето ѝ, а с Ханс Войт да вземе Кирстен да помага на Катрин Хоуп в клиниката за болката. Колебанията на директора да назначи жена със синдром на Даун се разсеяха още щом се изясни, че няма да ѝ се плаща заплата; Кирстен щеше да бъде стипендиант на семейство Беласко в "Ларк Хаус".