Японският любовник

СВЕТЛИНА И СЯНКА

Системното упражнение да си припомня заради книгата на внука си се оказа полезно за Алма Беласко, която на тези години бе изложена на опасността от отслабване на паметта. Преди това тя се луташе в някакви лабиринти и често не успяваше да си спомни с точност даден факт, но за да дава на Сет задоволителни отговори, си постави за цел да възстановява миналото в известен ред, вместо да скача и да прави лупинги от събитие на събитие, както правеше с Лени Бийл, докато си почиваха в "Ларк Хаус". Тя си представяше кутии в различни цветове, по една за всяка година живот, и поставяше в тях преживяванията и чувствата си. Трупаше кутиите в големия троен гардероб, където на седемгодишна възраст се съсипваше от плач в дома на чичо си и леля си. Въображаемите кутии преливаха от тъжни спомени и някои угризения; там си стояха, добре съхранени, детските страхове и фантазии, младежките лудории, съкровените загуби, работата, страстите и любовта в зрелите години. С олекнало сърце, понеже се опитваше да опрости всичките си грешки, с изключение на онези, които бяха наранили други хора, тя лепеше откъслеците от своята биография и ги подправяше с малко въображение, като си позволяваше преувеличения и неточности, тъй като Сет не можеше да оспори съдържанието на личната ѝ памет. Правеше го повече като упражнение по въображение, отколкото от стремеж да излъже. Ичимей обаче пазеше за себе си, без да подозира, че зад гърба ѝ Ирина и Сет проучваха най-ценното и потайното от нейното съществуване, единственото нещо, което не можеше да разкрие, защото направеше ли го, Ичимей щеше да изчезне и тогава нямаше да има причина да продължи да живее.

Ирина беше нейният втори пилот в този полет към миналото. Снимките и други документи минаваха през нейните ръце, тя ги разпределяше, тя подреждаше албумите. Въпросите ѝ помагаха на Алма да намери посоката, когато кривнеше по задънена улица; така животът ѝ постепенно започна да се прояснява и да добива очертания. Ирина се потопи в преживяванията на Алма, двете бяха като героини от викториански роман: господарката от знатен род и нейната придворна дама, заклещени в отегчението на вечните чаши чай в далечно селско имение. Алма твърдеше, че всеки си има своя вътрешна градина, където да се прислони, но Ирина нямаше желание да надниква в своята; предпочиташе да я замества с тази на Алма, по-приятната. Тя познаваше тъжното момиченце, пристигнало от Полша, младата Алма в Бостън, художничката и съпругата, знаеше всичко за любимите ѝ дрехи и шапки, за първото художествено ателие, където работела сама, експериментирайки с четки и цветове, преди да се оформи стилът ѝ, за старите ѝ куфари от износена кожа, покрити с лепенки, които вече никой не използвал. Тези образи и премеждия бяха ясни и точни, сякаш самата Ирина бе изживяла ония години и бе съпровождала Алма навсякъде. Струваше ѝ се прекрасно, че са достатъчни само няколко думи или някоя снимка, за да добият те плът и да ги направи свои.

Алма Беласко, едновремешната енергична и поривиста жена, нетолерантна както към своите, така и към чуждите слабости, с годините бе по-омекнала, проявяваше по-голяма търпимост към ближния и към самата себе си. "Ако нищо не ме боли, като се събудя, значи, съм умряла", повтаряше тя всяка сутрин, когато трябваше да раздвижва мускулите си лека-полека, за да не получи крампи. Тялото ѝ не работеше както преди, трябваше да измисля стратегии, за да избягва стълбите, или да отгатва смисъла на недочуто изречение; всичко ѝ костваше повече усилие и време, имаше неща, които просто не можеше да прави, като да шофира по тъмно, да зарежда колата с бензин, да отваря бутилка с вода, да носи торбите от пазара. Затова имаше нужда от Ирина. Умът ѝ обаче беше бистър, спомняше си настоящето толкова добре, колкото и миналото, освен ако не се поддадеше на изкушението да разбърка всичко; не ѝ изневеряваха нито вниманието, нито мисълта. Все още можеше да рисува и имаше същия усет за цветовете; ходеше в ателието, но рисуваше малко, защото се уморяваше, предпочиташе да оставя работата на Кирстен и помощниците. Не отваряше дума за своите ограничения, посрещаше ги без много шум, но Ирина знаеше за тях. Ненавиждаше заслеплението, е което старите хора говореха за болестите и неразположенията си, тема, която не интересуваше никого, дори лекарите. "Широко разпространено е мнението, което никой не смее да изрече на висок глас, че ние, старците, сме излишни, че заемаме мястото и средствата, които се полагат на продуктивните хора", говореше тя. Не разпознаваше много от лицата на снимките – образи без значение от нейното минало, които можеше да бъдат зачеркнати. По другите, тези, които Ирина лепеше в албумите, можеше да проследява етапите от житейския си път, хода на годините, рождени дни, празници, ваканции, дипломирания и сватби. Това бяха щастливи мигове, никой не заснемаше нещастията. Тя самата рядко присъстваше на тях, но в началото на есента Ирина можа да прецени по-добре каква жена е била Алма благодарение на портретите, които ѝ бе направил Натаниел; те бяха част от наследството на Фондация "Беласко" и бяха открити от артистичните кръгове на Сан Франциско. Заради тях един вестник нарече Алма "най-красиво фотографираната жена в града".

Предишната година, по Коледа, едно италианско издателство бе публикувало луксозна брошура с избрани снимки на Натаниел Беласко; няколко месеца по-късно прозорлив американски агент организира една изложба в Ню Йорк и втора в най-престижната художествена галерия на улица "Гиъри" в Сан Франциско. Алма отказа да участва в тези проекти и да разговаря с пресата. Предпочитала да я виждат като едновремешния модел, а не като сегашната старица, обясняваше тя, но пред Ирина призна, че това не е суета, а благоразумие. Нямаше сили да преразглежда този аспект от миналото си, боеше се от онова невидимо за простото око нещо, което фотоапаратът би могъл да разкрие. Но упоритостта на Сет накрая сломи съпротивата ѝ. Внукът ѝ бе посетил няколко пъти галерията и бе останал очарован; нямаше да позволи на Алма да пропусне изложбата, смяташе го за обида към паметта на Натаниел Беласко.

– Направи го заради дядо, той ще се обърне в гроба, ако не отидеш. Утре ще мина да те взема. Кажи на Ирина да дойде с нас. Ще останете изненадани.

И се оказа прав. Ирина бе прелистила брошурата на италианското издателство, но не беше подготвена за впечатлението от огромните портрети. Сет ги закара с тежкия семеен мерцедес бенц, защото тримата не се побираха в колата на Алма, нито на неговия мотор, в мъртъв следобеден час, когато смятаха, че в галерията няма да има посетители. Срещнаха само един скитник, легнал на тротоара пред входа, и двама австралийски туристи, на които уредничката – китайска кукличка с порцеланово лице, се опитваше да продаде нещо и почти не обърна внимание на новодошлите.

Натаниел Беласко бе снимал жена си от 1977 до 1983 година с един от първите апарати "Полароид 20x24", способен да улови и най-дребните детайли с поразяваща точност. Беласко не фигурираше сред известните професионални фотографи от своето поколение, той самият се определяше като любител, но беше сред малцината с достатъчно средства, за да си позволи такъв апарат. От друга страна, бе разполагал с невероятен модел. Доверието на Алма в мъжа си трогна Ирина; като видя портретите, тя изпита чувство за срам, сякаш бе осквернила интимна ритуална голота. Между твореца и неговия модел нямаше разделителна линия, двамата бяха вплетени в сляп възел и от тази симбиоза се раждаха чувствени, но лишени от сексуален заряд фотографии. На голяма част от снимките Алма позираше гола и небрежно отпусната, без съзнанието, че някой я наблюдава. В ефирната, мека и прозрачна атмосфера на някои от образите женската фигура се сливаше с мечтата на мъжа зад фотообектива; в други, по-реалистични, тя стоеше пред Натаниел със спокойното любопитство на жена, усамотила се пред огледалото, доволна в своята кожа, без задръжки, с видими вени по краката, белег от цезарово сечение и лице, белязано от половинвековно съществуване. Ирина не беше в състояние да изрази своето смущение, но разбра нежеланието на Алма да се показва публично през клиничната леща на своя съпруг, с когото като че ли я бе свързвало много по-сложно и перверзно чувство от любовта между двама съпрузи. От белите стени на галерията Алма изпъкваше уголемена и покорна. Тази непозната жена малко уплаши Ирина. Гърлото ѝ се сви и Сет, който, изглежда, споделяше вълнението и, я хвана за ръката. За пръв път тя не я отдръпна.

Туристите си тръгнаха, без да купят нищо, и китайската кукличка се обърна стръвно към тях. Представи се като Мейли и започна да ги отегчава със заучена реч за фотоапарата "Полароид", за техниката и намеренията на Натаниел Беласко, за светлините и сенките, за влиянието на фламандската живопис, реч, която Алма изслуша развеселена, кимайки мълчаливо. Мейли не направи връзка между белокосата жена и модела от портретите.

Следващия понеделник, като приключи смяната си в "Ларк Хаус", Ирина отиде да вземе Алма, за да я заведе на кино да гледа отново "Линкълн". Лени Бийл бе отишъл за няколко дни в Санта Барбара и Ирина временно бе възстановила положението си на културен аташе, както я наричаше Алма, преди Лени да дойде в "Ларк Хаус" и да узурпира тази привилегия. Няколко дни преди това бяха излезли от киното по средата на филма, защото Алма бе усетила такава остра болка в гърдите, че чак бе извикала, и се наложи да напуснат залата. Тя категорично отхвърли предложението на управителя на киното, който настояваше да повика помощ, защото перспективата за линейка и болница ѝ се стори по-страшна, отколкото да умре още там. Ирина я закара обратно в "Ларк Хаус". От известно време Алма ѝ даваше ключа от смешното си автомобилче, за да я вози, защото Ирина просто отказваше да рискува живота си като пътничка: колкото повече отслабваше зрението на Алма и колкото по-силно трепереха ръцете ѝ, толкова по-дръзка ставаше тя в шофирането. По пътя болката отзвуча, но се прибра омаломощена, с посивяло лице и посинели нокти. Ирина ѝ помогна да си легне и без да иска разрешение, повика Катрин Хоуп, на която имаше повече доверие, отколкото на официалния лекар на дома. Кати долетя на инвалидната си количка, прегледа я с присъщото си внимание и грижовност и постанови, че Алма трябва да се посъветва с кардиолог час по-скоро. Тази нощ Ирина си приспособи легло на дивана в апартамента, който се оказа по-удобен от дюшека на пода в нейната стая в Бъркли, и остана там. Алма спа спокойно, с Неко в краката, но се събуди унила и за пръв път, откакто Ирина я познаваше, реши да прекара деня в леглото. "Утре ще ме заставиш да стана, Ирина, чуваш ли? Никакво лежане с чаша чай и хубава книга в ръка. Не искам да живея до края на дните си по пижама и пантофи. Легнат ли веднъж, старците никога повече не стават." Вярна на думите си, на следващия ден тя се насили да започне деня както обикновено, повече не продума за слабостта от тези двайсет и четири часа и скоро Ирина, която имаше други неща на главата, забрави за случката. Катрин Хоуп обаче си постави за цел да не оставя Алма на мира, докато не отиде на специалист, макар че тя все намираше начин да го отложи.

Изгледаха филма без инциденти и излязоха от киното запленени от Линкълн, както и от актьора, изпълняващ ролята, но Алма се чувстваше уморена и решиха да се върнат в апартамента, вместо да ходят на ресторант, както планираха. Когато пристигнаха, Алма обяви между две въздишки, че ѝ е студено, и си легна, докато Ирина приготвяше овесени ядки с мляко за вечеря. Облегната на възглавниците си, с бабешки шал на раменете, Алма изглеждаше с пет килограма по-лека и с десет години по-стара отпреди няколко часа. Ирина я смяташе за неуязвима, затова до тази вечер не бе забелязала колко много се е променила през последните месеци. Беше отслабнала, а с виолетовите кръгове под очите на набръчканото лице приличаше на енот. Вече не ходеше изправена и не стъпваше твърдо, едва се надигаше от стола, на улицата увисваше на ръката на Лени, понякога се будеше безпричинно уплашена или се чувстваше изгубена, сякаш се намираше в непозната страна. Ходеше толкова рядко в ателието, че реши да освободи помощниците, а на Кирстен купуваше комикси и бонбони, за да се утешава в нейно отсъствие. Емоционалната стабилност на Кирстен зависеше от обичайните ѝ дейности и любими занимания; ако нищо не се променяше, всичко беше наред. Тя живееше в стая над гаража на брат си и снаха си, а тримата ѝ племенници, в чието отглеждане бе участвала, я обграждаха е внимание. В работните дни вземаше по обед винаги един и същи автобус, който я оставяше на две преки от ателието. Отваряше със своя ключ, проветряваше, почистваше, сядаше на режисьорския стол с нейното име, подарък от племенниците за четиридесетия ѝ рожден ден, и изяждаше сандвича с пиле или риба тон, който носеше в раницата си. После приготвяше платната, четките и боите, кипваше вода за чая и чакаше, вперила поглед във вратата. Ако Алма не възнамеряваше да ходи, ѝ се обаждаше на мобилния телефон и след кратък разговор ѝ възлагаше някоя задача, с която да се занимава до пет часа, когато Кирстен затваряше ателието и отиваше на автобусната спирка, за да се прибере вкъщи.

Година преди това Алма изчисляваше, че ще живее без промени до деветдесет, но вече не беше толкова сигурна; подозираше, че смъртта вече се примъква към нея. Преди я усещаше да броди из квартала, после я чуваше да мърмори из ъглите на "Ларк Хаус", а сега вече надничаше в апартамента ѝ. На шейсет Алма мислеше за смъртта като за нещо абстрактно, което не я засяга; на седемдесет я смяташе за далечен роднина, лесен за забравяне, понеже не се споменаваше, но който неминуемо идваше на гости. Като мина осемдесетте обаче, почна да се опознава със смъртта и да говори с Ирина за нея. Виждаше я тук и там, ту като повалено дърво в парка, ту като жена е гола от рака глава, ту да пресича улицата в образа на баща ѝ и майка ѝ – разпознаваше ги, защото бяха досущ като на снимката от Гданск. Понякога ѝ се явяваше като брат ѝ Самуел, починал за втори път кротко в леглото си. Чичо ѝ Исаак Беласко ѝ се привиждаше жизнен, какъвто беше, преди сърцето да му изневери, докато леля ѝ Лилиан минаваше понякога да я поздрави призори, в просъница, такава каквато я помнеше в края на живота ѝ – дребна старица, облечена в лилаво, сляпа, глуха и щастлива, защото вярваше, че съпругът ѝ я води за ръката. "Погледни тази сянка на стената, Ирина, не ти ли прилича на мъжки силует? Трябва да е Натаниел. Не се тревожи, моето момиче, не съм си изгубила ума, знам, че това е само плод на въображението ми." Тя ѝ разказваше за Натаниел, за неговата доброта, за таланта му да решава проблеми и да посреща трудности, за това, че е бил и продължаваше да бъде нейният ангел хранител.

– То само така се казва, Ирина, лични ангели не съществуват.

– Разбира се, че съществуват! Ако аз нямах двама ангели хранители, вече щях да съм мъртва или щях да съм извършила престъпление и да съм в затвора.

– Какви ги измисляш, Ирина! В еврейската традиция ангелите са Божи вестители, а не телохранители на хората, но аз разчитам на моя телохранител: Натаниел. Той винаги се е грижел за мен, първо като по-голям брат, после като идеален съпруг. Никога няма да мога да му се отплатя за всичко, което е направил за мен.

– Били сте женени трийсет години, Алма, имали сте син и внуци, работили сте заедно във Фондация "Беласко", грижили сте се за него, когато се е разболял, и сте го подкрепяли до края. Сигурно и той е мислел същото: че няма да може да ви се отплати за всичко, което сте направили за него.

– Натаниел заслужаваше много повече любов от тази, която му дадох, Ирина.

– Искате да кажете, че сте го обичали повече като брат, отколкото като съпруг?

– Като приятел, братовчед, брат, съпруг… Не знам разликата. Когато се венчахме, много се шушукаше, понеже бяхме братовчеди, това се смяташе за кръвосмешение и мисля, че още е. Предполагам, че любовта ни винаги е била кръвосмесителна.