Японският любовник

ИРИНА, АЛМА И ЛЕНИ

Двете жени обядваха на "Юниън Скуеър", в ротондата на Нийман Маркус, обляна в златистата светлина на старинния купол с витражи; там ходеха най-вече заради топлия, пухкав и лек хляб, който сервираха прясно изваден от фурната, и за шампанското розе, което Алма обичаше. Ирина си поръчваше лимонада и двете вдигаха наздравица за хубавия живот. Мълком, за да не обиди Алма, Ирина пиеше и за парите на Беласко, които ѝ позволяваха този моментен лукс с приятна музика, с обслужване от отзивчиви келнери със зелени вратовръзки и с компанията на елегантни дами по магазините и на стройни модели, които дефилираха, облечени в тоалети на велики дизайнери, за да изкушават клиентелата. Това беше един рафиниран свят, пълна противоположност на родното ѝ село в Молдова, на недоимъка от нейното детство и на ужаса през годините на пубертета. Хранеха се спокойно, вкусваха с наслада ястията с азиатски привкус и си поръчваха допълнително хляб. На втората чаша шампанско спомените на Алма се отприщваха – този път тя отново заговори за Натаниел, съпруга си, който присъстваше в много от историите ѝ; беше съумяла да го съхрани жив в паметта си в продължение на три десетилетия. Сет смътно си спомняше за своя дядо, който като безжизнен скелет лежеше с трескав поглед сред пухени възглавници. Беше едва на четири години, когато угасна завинаги измъченият поглед на дядо му, но той никога не забрави мириса на лекарства и на евкалиптови изпарения в стаята му. Алма разказа на Ирина, че Натаниел бил също толкова добър, колкото баща си, Исаак Беласко, и че когато издъхнал, тя намерила сред книжата му стотици разписки с изтекъл срок, които така и не му били изплатени и за които той дал категорични указания да бъдат опростени на длъжниците. Тя не била подготвена да се нагърби с всичко онова, което той пренебрегвал по време на унищожителната си болест.

– През целия си живот никога не съм се занимавала с пари. Странно, нали?

– Имали сте късмет. Почти всички хора, които познавам, се тревожат за пари. Обитателите на "Ларк Хаус" разполагат със средства само за най-необходимото, а някои дори нямат пари за лекарства.

– Нямат ли здравни осигуровки? – попита Алма, учудена.

– Осигуровката покрива една част, не всичко. Когато близките им не ги подпомагат, се налага господин Войт да прибягва до едни специални фондове в "Ларк Хаус".

– Ще говоря с него. Защо не си ми казала, Ирина?

– Вие не може да решите всички проблеми, Алма.

– Не, но Фондация "Беласко" може да поеме грижата за парка в "Ларк Хаус". Войт би спестил внушителна сума пари, с които да подпомага най-нуждаещите се пациенти.

– Господин Войт ще припадне в ръцете ви, ако му предложите това, Алма.

– Какъв ужас! Надявам се, че не.

– Продължете разказа си. Какво направихте, когато почина мъжът ви?

– Бях на път да се удавя в книжа, но изведнъж забелязах Лари. Синът ми дотогава беше живял разумно и в сянка и неусетно се бе превърнал в сериозен и отговорен господин.

Лари Беласко се оженил млад, набързо и без много шум, заради болестта на баща си и защото годеницата му Дорис била бременна и вече доста ѝ личало. Алма призна, че по онова време била заета с грижи около мъжа си и не ѝ останало време да опознае снаха си, въпреки че живеели под един покрив; обичаше я обаче много, защото, освен другите си добродетели, снахата обожаваше Лари и беше майка на Сет – този палав хлапак, който подскачал като кенгуру и прогонвал тъгата в къщата – и на Полин – кротко момиче, което се занимавало само и като че ли нямало нужда от нищо.

– Така както никога не ми се наложи да се грижа за пари, така и никога не съм се занимавала с домакинство. Въпреки слепотата си, свекърва ми до последния си дъх ръководеше къщата в Сий Клиф, а след това назначихме иконом. Приличаше на карикатура на тези известни от английските филми персонажи. Беше толкова надменен, че всички в семейството подозираме, че ни се е подигравал.

Разказа ѝ, че икономът прекарал единайсет години в Сий Клиф и си тръгнал, когато Дорис се осмелила да го посъветва за нещо в работата му. "Тя или аз", притиснал той Натаниел, който вече не ставал от леглото и бил прекалено немощен, за да се бори с подобни проблеми, но все още отговарял за наемане на прислугата. При този ултиматум Натаниел предпочел новопристигналата си снаха, която въпреки младостта си и седеммесечната си бременност се изявила като умела домакиня. При Лилиан къщата се ръководела с добра воля и импровизации, а при иконома единствените забележими промени били бавното сервиране на ястията и лошото настроение на готвача, който имал непоносимост към него. Под безмилостната диригентска палка на Дорис домакинството се превърнало в образец на педантичност – среда, в която никой не се чувстваше особено добре. Ирина беше видяла резултата от ефективното ѝ управление – кухнята представляваше стерилна лаборатория, децата не припарваха в салоните, шкафовете ухаеха на лавандула, чаршафите се колосваха, ежедневната храна се състоеше от микроскопични порции от превзети ястия, а цветята се сменяха веднъж седмично от професионална флористка, но не придаваха радостна атмосфера на дома, а му налагаха погребална тържественост. Вълшебната пръчица на домакинята бе пощадила единствено празната стая на Алма, към която Дорис изпитваше страхопочитание.

– Когато Натаниел заболя, Лари оглави семейната кантора – продължи Алма. – От самото начало се справи чудесно. След като Натаниел почина, аз спокойно му поверих финансите на семейството и се отдадох на задачата да вдъхна нов живот на Фондация "Беласко", която агонизираше. Обществените паркове съхнеха, препълнени с отпадъци, игли и изхвърлени кондоми. Бяха ги окупирали бездомници със своите препълнени с противни вързопи колички с картонени покриви. Нищо не разбирам от растения, но се отдадох на градините от любов към свекъра и към съпруга ми. За тях те бяха свещена мисия.

– Изглежда, че всички мъже в семейството са имали добро сърце, Алма. Малцина са хората като тях по света.

– Има много добри хора, Ирина, но не вдигат шум. В замяна на това лошите хора не престават да шумят около себе си и затова повече се забелязват. Ти малко познаваш Лари, но ако някой ден се нуждаеш от нещо, а аз не съм ти подръка, не се колебай и се обърни към него. Синът ми е много добър човек и няма да ти откаже.

– Доста е сериозен и мисля, че не бих го безпокоила.

– Винаги е бил сериозен. Когато беше двайсетгодишен, изглеждаше на петдесет, но като че ли се замрази на тази възраст и не остарява. Загледай се как на всички снимки е с едно и също притеснено изражение и с увиснали рамене.

Ханс Войт бе установил една проста система, по силата, на която клиентите в "Ларк Хаус" оценяваха работата на персонала, и беше заинтригуван от факта, че Ирина винаги получаваше отлична оценка. Предположи, че тайната ѝ се състои в това, че като че ли винаги чуваше за пръв път историите, разказвани хиляди пъти от старите хора, които те повтаряха, за да моделират миналото и да изградят един приемлив образ на самите себе си, изтривайки угризенията си и възвеличавайки своите реални или измислени добродетели. Никой не иска да завърши живота си с банално минало. Всъщност формулата на Ирина беше по-сложна – за нея всеки старец в "Ларк Хаус" беше реплика на нейните баба и дядо – Костеа и Петрута, които викаше в паметта си, преди да заспи, молейки ги да седят до нея в мрака, както в детството ѝ. Беше отраснала при тях, на парче неблагодарна земя в едно забутано молдовско селце, където не достигаше пламъкът на прогреса. По-голямата част от населението там все още се изхранваше с полски труд и обработваше земята по същия начин както прадедите му преди един век. Ирина беше на две години, когато падна Берлинската стена през 1989-а, и на четири, когато напълно се разпадна Съветският съюз и нейната страна стана независима република. Тези две събития не означаваха нищо за нея, но баба ѝ и дядо ѝ се вайкаха в един глас със съседите си. Всички бяха единодушни, че при комунизма беднотията си е била същата, но е имало храна и сигурност, докато независимостта им донесла единствено разруха и разпад. Който имаше възможност да замине надалече, го направи, включително и Радмила, майката на Ирина; останаха само старците и децата, чиито родители не бяха успели да ги вземат със себе си. Ирина помнеше как баба ѝ и дядо ѝ бяха изгърбени от усилния труд по отглеждане на картофи, сбръчкани от августовското слънце и януарския мраз, уморени до смърт, останали почти без сили и без капка надежда. Тя стигна до извода, че полската работа представлява смъртна опасност за здравето. Само заради нея баба ѝ и дядо ѝ продължаваха да се борят, тя беше единствената им радост, заедно с домашното червено вино – остро като разредител за боя, което им помагаше да превъзмогват за кратко самотата и сивотата.

В зори, преди да тръгне пеш за училище, Ирина носеше с кофи вода от кладенеца, а привечер, преди вечерята, състояща се от супа и хляб, сечеше дърва за печката.

Сега тежеше петдесет килограма със зимните си дрехи и ботушите, но беше силна като войник и вдигаше като новородено Кати, нейната любимка сред клиентите, за да я премести от инвалидната количка на дивана или в леглото. Дължеше мускулите си на кофите и на брадвата така, както дължеше късмета си, че е още жива, на света Параскева, закрилница на Молдова и посредничка между земята и доброжелателните духове на небето. В детските си вечери се молеше на колене с баба си и дядо си пред иконата на светицата; молеха се за картофите и за здравето на кокошките, молеха се за закрила срещу злосторници и военни, молеха се за крехката си република и за Радмила. За момичето светицата със син плащ, златен ореол и кръст в ръка беше по-осезаема, отколкото образът на майка ѝ на една избеляла снимка. Ирина не тъгуваше за нея, но ѝ беше приятно да си представя как един ден тя се връща с торба, пълна с подаръци. Не дойде никаква вест от нея до осемгодишната ѝ възраст, когато баба ѝ и дядо ѝ получиха малко пари, изпратени от далечната дъщеря, и ги похарчиха предпазливо, за да не събудят завист. Ирина се почувства ограбена, защото майка ѝ не ѝ изпрати нищо специално, нито дори кратко писъмце – пликът съдържаше единствено парите и две снимки на изрусена жена със сурово изражение, много различна от девойката на снимката, която баба ѝ и дядо ѝ държаха до иконата на света Параскева. После последваха пратки с пари два-три пъти годишно и те облекчаваха донякъде мизерията на двамата старци.

Драмата на Радмила не се различаваше особено от тази на хиляди други молдовски девойки. На шестнайсет години забременяла от руски войник, който минал през селото с полка си и за когото повече не чула, родила Ирина, защото опитите за аборт завършили неуспешно, и щом се открила възможност, избягала надалече. Години по-късно, за да предпази дъщеря си от опасностите в света, Радмила щеше да ѝ разкаже одисеята си с чаша ; водка в ръка и с още две в стомаха.

Един ден в селото пристигнала някаква жена от града да набира момичета от провинцията за работа като сервитьорки в чужбина. Предложила на Радмила бляскава възможност, която се представя веднъж в живота – паспорт с билет, лека работа и добра заплата. Уверила я, че само с бакшишите за по-малко от три години ще може да спести достатъчно, за да си купи къща. Радмила не обърнала внимание на отчаяните предупреждения на родителите си и се натоварила на влака със сводницата, без да подозира, че ще се озове в лапите на турски сутеньори в един вертеп в "Аксарай" в Истанбул. Две години я държали като затворничка и я карали да обслужва между трийсет и четиресет мъже на ден, за да изплати дълга си за билета, но той изобщо не намалявал, защото ѝ удържали за покрива над главата, за храната, душа и кондомите. Момичетата, които се съпротивлявали, бивали белязани с бой и нож, с изгаряния или пък осъмвали убити в някоя улица. Да избягат без пари и документи, било невъзможно, живеели затворени, не познавали езика, нито квартала и още по-малко града; ако все пак успеели да избегнат сводниците, налитали на полицаите, които били сред най-редовните клиенти и на всичко отгоре трябвало да им доставят удоволствие гратис. "Едно момиче скочи през прозореца от третия етаж и остана полупарализирана, но това не я спаси от работата – разказа Радмила на Ирина с онзи мелодраматичен и поучителен тон, с който говореше за въпросния печален етап от живота си. – Тъй като не можеше вече да контролира сфинктера си и затъваше в мръсотия до шия, мъжете я ползваха на половин цена. Друга пък забременя и обслужваше клиентите върху дюшек с дупка в средата, за да намества там издутия си корем; в нейния случай клиентите плащаха повече, защото твърдо вярваха, че чукането с бременна жена лекува от гонорея. Омръзнехме ли им на сводниците, ни продаваха в други вертепи и така слизахме все по-надолу, докато стигнахме до дъното на ада. Мен ме спаси пожарът и някакъв мъж, който се смили над мен. Една нощ стана пожар, който обхвана няколко къщи в квартала. Дотичаха журналисти с камери и полицията нямаше как да си затвори очите – арестуваха нас, момичетата, които треперехме на улицата, но не пипнаха нито един от проклетите сутеньори, нито клиентите. Дадоха ни по телевизията, обвиниха ни в разврат и обявиха, че сме виновни за гадостите, които се случваха в "Аксарай". Щяха да ни депортират, но един полицай, който ме познаваше, ми помогна да избягам и ми достави паспорт." С много превратности, Радмила пристигнала в Италия, където отначало чистела офиси, а после започнала работа във фабрика. Разболяла се от бъбреци, чувствала се изхабена от лошия живот, дрогата и алкохола, но все още била млада и все още блестяла прозрачнобялата ѝ кожа, която дъщеря ѝ щяла да наследи. Един американски техник я харесал, оженили се и той я отвел в Тексас, където един ден дъщеря ѝ също щеше да отиде.

В онази сутрин на 1999 година, когато Ирина за последен път видяла баба си и дядо си, които я изпратили на влака за Чистинау, първи етап от дългото пътуване към Тексас, Костеа бил на шейсет и две години, а Петрута – с една година по-млада от него. Изглеждали много по-съсипани, отколкото всички деветдесет и две годишни обитатели на "Ларк Хаус", които остаряваха бавно, с достойнство и с всичките си зъби – собствени или изкуствени – но Ирина бе установила, че процесът беше един и същ – стъпка по стъпка човек напредва към края – някои по-бързо, други по-бавно, и по пътя постепенно изгубва всичко. Не може нищо да отнесе отвъд. Няколко месеца по-късно Петрута отпуснала глава над яхнията от картофи и лук, която току-що била сервирала, и не се събудила повече. Костеа, живял с нея четиресет години, решил, че не си струва да се мъчи и да живее в самота. Обесил се на гредата в плевнята, където съседите го открили след три дни, привлечени от лая на кучето и от врещенето на козата, която не била издоена. Ирина узнала това след няколко години от устата на един съдия в съда за непълнолетни в Далас. Но за това тя никога не говореше.

В началото на пролетта Лени Бийл се настани в един от самостоятелните апартаменти в "Ларк Хаус". Новият гост дойде придружен от София – бяло женско куче с черно петно на едното око, което му придаваше вид на пират. Появата му се оказа паметна, защото нито един от оскъдните кавалери в дома не можеше да се сравни е него. Някои от старците живееха по двойки, други, на третия етаж, ходеха е памперси и бяха готови да прекрачат в рая, а малобройните свободни вдовци не предизвикваха особен интерес у нито една от дамите. Лени Бийл беше на осемдесет години, но никой не би му дал повече от седемдесет – беше най-желаният екземпляр, виждан по тези места от десетилетия насам, е посивялата си буйна коса, достатъчно дълга за къса опашка на тила, е невероятните си сини като лазурит очи и със своя младежки стил с измачкани ленени панталони и кецове без чорапи. Замалко да предизвика бунт сред дамите – изпълни пространството като тигър, пуснат в женска клетка, пропита е копнеж. Дори Ханс Войт е неговия огромен опит като директор се запита какво ли прави Лени Бийл там. Зрелите и добре запазени господа като него винаги разполагат е по-млада жена – втора или трета съпруга – която да се грижи за тях. Посрещна го е целия ентусиазъм, който успя да прояви между две последователни пробождащи болки от хемороидите, които не преставаха да го измъчват. Катрин Хоуп правеше опити да го облекчи е акупунктура в своята клиника за лечение на болката, където три пъти седмично идваше китайски лекар, но подобрението се бавеше. Директорът прецени, че дори най-онеправданите дами, тези, които прекарваха дните с поглед, блуждаещ в нищото, и в спомени за миналото – понеже настоящето им убягваше или пък преминаваше толкова бързо, че не го разбираха – ще се събудят за нов живот покрай Лени Бийл. И не сгреши. За една нощ се появиха небесносини перуки, перли и лакирани нокти – новост сред това общество на дами с будистки и екологични наклонности, които презираха фалша. "Брей, заприличахме на старчески дом в Маями!", възкликна директорът пред Кати. Сключваха се облози с предположения за професията на новопристигналия – актьор, моден дизайнер, вносител на предмети на изкуството от Изтока, професионален тенисист. Алма Беласко сложи край на спекулациите, като информира Ирина, за да го разпространи, че Лени Бийл е бил зъболекар, но никой не повярва, че е посветил живота си на дълбаене на зъби.

Лени Бийл и Алма Беласко се бяха запознали преди трийсет години. Като се видяха, се прегърнаха точно пред рецепцията и дълго не се пуснаха, а когато най-сетне се отлепиха един от друг, очите и на двамата бяха навлажнени. Ирина не бе виждала такава проява на вълнение у Алма и ако подозренията ѝ относно японския любовник не бяха толкова силни, би повярвала, че Лени е мъжът от тайните срещи.

Веднага се обади на Сет, за да му съобщи новината.

– Казваш, че е приятел на баба ми? Никога не съм чувал името му. Ще проверя кой е.

– Как?

– Имам си следователи.

Следователите на Сет Беласко бяха двама яки реабилитирани престъпници – единият белокож, а другият чернокож – и двамата доволно грозни.

Те събираха информация, преди да бъдат представени случаите пред съда. Сет обясни по-ясно на Ирина с един пресен пример. Някакъв моряк подал иск срещу Корабоплавателната компания заради трудова злополука, вследствие на която, съгласно твърденията му, се парализирал. Сет не му повярвал. Двамата грубияни поканили инвалида в клуб със съмнителна репутация, напили го и заснели видео, на което той танцувал салса с някаква нарочно наета за целта жена. С това доказателство Сет затворил устата на адвоката на ищеца, постигнали споразумение и си спестили цялата досада на един съдебен процес. Сет призна пред Ирина, че тази мисия била окачествена като почтена в моралната скала на следователите му, други задачи биха могли да се смятат за не толкова чисти.

Два дни по-късно Сет ѝ се обади и ѝ определи среща в една пицария, където често ходеха, но Ирина беше изкъпала пет кучета през уикенда и се чувстваше богата. Предложи му този път да идат в порядъчен ресторант – Алма ѝ беше вкарала в главата взискателност към някои дребни детайли от рода на бяла покривка. "Аз плащам", му каза. Сет я взе с мотора си и я заведе, промушвайки се на зигзаг в трафика с превишена скорост, в италианския квартал, където пристигнаха със сплескани от каските коси и мокри носове. Ирина осъзна, че облеклото ѝ не е на висотата на заведението – никога не беше – и високомерният поглед на метрдотела потвърди това. Когато видя цените в менюто, едва не се срина.

– Не се бой, ще плати кантората – успокои я Сет.

– Но това ще ни струва по-скъпо и от инвалидна количка!

– За какво ти е инвалидна количка?

– Просто за сравнение, Сет. Две старици в "Ларк Хаус" не могат да си купят, а им е нужна.

– Това е много тъжно, Ирина. Препоръчвам ти стриди с трюфели. С хубаво бяло вино, естествено.

– За мен кока-кола.

– Със стридите трябва да е "Шабли". Тук не сервират кока-кола.

– Тогава минерална вода с резенче лимон.

– Да не си покаяла се алкохоличка, Ирина? Можеш да ми кажеш, няма защо да се срамуваш, това си е болест като диабета.

– Не съм алкохоличка, но от виното ме боли глава – отвърна Ирина, която не възнамеряваше да споделя с него най-мъчителните си спомени.

Преди първото ястие им сервираха една лъжица с някаква черна пяна, като че ли повърната от змей – специално внимание от страна на готвача – която тя погълна с недоверие, докато Сет ѝ обясняваше, че Лени Бийл е неженен, няма деца и е специализирал ортодонтство в клиника за дентална медицина в Санта Барбара. Нямало нищо забележително в живота му, като се изключи това, че бил запален спортист и няколко пъти участвал в "Айрънмен" – амбициозно състезание по плуване, колоездене и бягане, което, честно казано, нямало вид на особено приятно. Сет споменал името му пред баща си, който имал чувството, че бил приятел на Алма и Натаниел, но не бил сигурен; смътно си спомнял, че го виждал в Сий Клиф, когато Натаниел вече бил болен. По онова време много верни приятели идвали в Сий Клиф, за да поседят при баща му, и Лени Бийл може да е бил един от тях, казал Лари. За момента Сет не разполагаше с повече информация за Лени, но открил нещо за Ичимей.

– Семейство Фукуда са прекарали три години и половина в концентрационен лагер по време на Втората световна война – ѝ каза.

– Къде?

– В "Топаз", в сърцето на пустинята в Юта.

Ирина бе слушала само за концентрационните лагери на германците в Европа, но Сет я просвети и ѝ показа фотокопие от Японоамериканския национален музей. Текстът под оригиналната снимка сочеше, че това са семейство Фукуда. Каза ѝ, че асистентът му потърсил имената и възрастта на всеки член на семейство Фукуда в списъците на интернираните в "Топаз".