Японският любовник

ТАЙНИ

След многократните молби от страна на Ирина и съответните колебания, Алма се съгласи да оглави групата за освобождаване, която на Ирина ѝ хрумна да създаде, забелязвайки колко са тъжни обитателите на "Ларк Хаус", които живееха вкопчени в своите притежания, и колко по-спокойни са онези, които имаха по-малко. Ирина бе видяла Алма да се отървава от толкова много принадлежности, че се побоя да не би да ѝ поиска назаем четката за зъби, затова реши, че тя най-добре ще вдъхне живот на групата. Бяха се записали петима, сред тях и Лени Бийл, и всички дойдоха точно навреме; Алма обаче не се появи. Чакаха я петнайсет минути, преди Ирина да отиде да я повика. Завари апартамента празен и бележка от Алма, в която ѝ съобщаваше, че ще отсъства няколко дни, и я молеше да се грижи за Неко. Котаракът бе прекарал поредната болест и не биваше да остава сам. В жилището на Ирина беше забранено да се вкарват животни и тя трябваше да го вмъкне тайно в пазарска торба.

Същата нощ Сет ѝ се обади по джиесема да пита за баба си, защото бе минал привечер да я види и като не я заварил, се разтревожил; той смяташе, че Алма не се е съвзела напълно след епизода в киното. Ирина му каза, че е заминала за поредната си любовна среща и е забравила за поетия ангажимент; и нея бе поставила в неприятно положение с групата за освобождаване. Сет имаше среща с клиент на пристанището в Оукланд и понеже беше близо до Бъркли, покани Ирина на суши – най-подходящата според него храна, за да говорят за японския любовник. Тя беше вече в леглото с Неко и играеше на "Елдър Скролс V", любимата ѝ видео игра, но се облече и излезе. Ресторантът беше оазис на източно спокойствие, целият в светло дърво, със сепарета с паравани от оризова хартия, осветяван от червени глобуси, чиято топла светлина приканваше към отпускане.

– Къде според теб ходи Алма, когато изчезне? – попита я Сет, след като поръчаха храната.

Ирина напълни със саке керамичната му купичка. Алма ѝ бе казала, че в Япония по правило се сервира на сътрапезника и се чака някой да те обслужи.

– В един мотелски комплекс в Пойнт Рейес, на около час и четвърт от Сан Франциско – бунгала до водата, доста усамотени, с хубава риба и морски дарове, сауна, красив изглед и романтични стаи. По това време е студено, но във всяка стая има камина.

– Откъде знаеш всичко това?

– От извлеченията по кредитната карта на Алма. Потърсих мотела в интернет. Предполагам, че е там с Ичимей. Нали няма да идеш да я притесняваш, Сет!

– Как ти дойде на ума! Тя никога не би ми го простила. Но мога да пратя някой детектив да хвърли едно око.

– Недей!

– Няма, разбира се. Но признай, че това е тревожно, Ирина. Баба отслабна, може да получи пристъп като в киното.

– Тя все още е господар на живота си, Сет. Разбра ли нещо повече за семейство Фукуда?

– Да. Сетих се да попитам баща ми и се оказа, че той помни Ичимей.

Лари Беласко беше на дванайсет през 1970 година, когато родителите му обновиха къщата в Сий Клиф и купиха съседния парцел, за да разширят и без това просторната градина, която така и не се бе възстановила напълно след опустошителната пролетна слана, когато почина Исаак Беласко, и от последвалата немара. Според Лари един ден се появил някакъв мъж с азиатски черти, работни дрехи и бейзболна шапка, който отказал да влезе в къщата под предлог, че ботушите му са кални. Това бил Ичимей Фукуда, собственик на парника за цветя и растения, който преди това притежавал в съдружие с Исаак Беласко, но сега бил негова собственост. Лари усетил, че майка му и този човек се познават. Баща му казал на Фукуда, че той не разбира нищо от градини и че решенията ще взема Алма, което учудило момчето, защото Натаниел ръководел Фондация "Беласко" и поне на теория разбирал доста от градини. Предвид мащабите на имота и грандиозните планове на Алма, били нужни няколко месеца за завършване на проекта. Ичимей измерил парцела, проучил качествата на почвата, температурата и посоката на вятъра, рисувал черти и номера в един скицник, следван по петите от заинтригувания Лари. Малко след това дошъл с екип от шестима работници, всичките от неговата раса, и първия камион с материали. Ичимей бил спокоен човек с пестеливи движения, наблюдавал внимателно, никога не изглеждал забързан, говорел малко и в тези случаи гласът му бил толкова тих, че Лари трябвало да се приближава, за да чува. Рядко подхващал разговор или отговарял на въпроси за себе си, но забелязвайки неговия интерес, му разказвал за природата.

– Татко ми каза нещо много любопитно, Ирина. Увери ме, че Ичимей имал аура – добави Сет.

– Какво?

– Аура, невидимо сияние. Кръгъл ореол зад главата, като на светците по иконите. Този на Ичимей бил видим. Татко обясни, че невинаги се забелязвал, само понякога, в зависимост от светлината.

– Шегуваш се, Сет...

– Баща ми не се шегува, Ирина. А! Още нещо: този човек трябва да е нещо като факир, защото умеел да контролира пулса и температурата си, можел да затопли едната си ръка, все едно гори в треска, и да вледени другата. Ичимей го показал па баща ми няколко пъти.

– Това Лари ли ти го каза, или ти си го измисляш?

– Каза ми го, честна дума. Баща ми е скептик, Ирина, не вярва в нищо, което не може сам да провери.

Ичимей Фукуда завършил проекта и добавил като подарък малка японска градина, която подредил за Алма, а след това оставил работата на другите градинари. Лари го виждал само когато идвал от време на време да ги наглежда. Забелязал, че никога не разговаря с Натаниел, само с Алма, към която се отнасял официално, поне пред него. Ичимей идвал на входа за прислугата с букет цветя, събувал обувките си и влизал, поздравявайки с кратък поклон. Алма винаги го чакала в кухнята и отговаряла на поздрава му по същия начин. Слагала цветята във ваза, той приемал чаша чай и за кратко се отдавали на бавния и мълчалив ритуал, пауза в живота и на двамата. След две години, когато Ичимей престанал да идва в Сий Клиф, Лари научил от майка си, че бил заминал за Япония.

– Дали са били любовници по онова време, Сет? – запита Ирина.

– Не мога да задам такъв въпрос на баща ми, Ирина. А и едва ли ще знае. Ние не знаем почти нищо за родителите си. Но да предположим, че през 1955 година са били любовници, както баба ми е споменала пред Лени Бийл, разделили са се, когато Алма се е омъжила за Натаниел, срещнали се отново през 1962 година и оттогава са заедно.

– Защо през 1962 година? – попита Ирина.

– Предполагам, Ирина, не съм сигурен. Тогава умря прадядо ми Исаак.

Той ѝ разказа за двете погребения на Исаак Беласко и как тогава близките му узнали за добрините, които бе направил патриархът през живота си, за хората, които бе защитавал безплатно като адвокат, за парите, които бе дарил или заел на нуждаещи се, за чуждите деца, които бе изучил, и за благородните каузи, които бе подкрепил. Сет бе открил, че семейство. Фукуда дължали много услуги на Исаак Беласко, те го уважавали и обичали, и смяташе, че със сигурност са присъствали на едно от двете погребения. Според семейното предание, малко преди Исаак да почине, семейство Фукуда си взели обратно старинния меч, който били заровили в Сий Клиф. В градината все още стояла паметната плоча, с която Исаак наредил да обозначат мястото. Най-вероятно е Алма и Ичимей да са се срещнали тогава.

– От 1955 до 2013 година са петдесет и няколко години, горе-долу толкова, колкото Алма каза на Лени – пресметна Ирина.

– Дори да е подозирал, че жена му си има любовник, дядо ми Натаниел се е правел, че не знае. В моето семейство привидностите са по-важни от истината.

– Това и за теб ли важи?

– Не. Аз съм черната овца. Достатъчно е да ти кажа, че съм влюбен в едно бледо като вампир момиче от Молдова.

– Вампирите са от Трансилвания, Сет.

През тези дни често мислех за господин Исаак Беласко, защото синът ми Майк навърши четиресет години и реших да му предам семейния катана на Фукуда; вече е негов ред да го пази. Чичо ти Исаак ме повика един ден, в началото на 1962 година, за да ми каже, че може би вече е време да си вземем меча, заровен преди двайсет години в градината на Сий Клиф. Сигурно вече е подозирал, че е тежко болен и че краят му наближава. Отидохме всички оцелели от нашето семейство, майка ми, сестра ми и аз. Придружаваше ни Кеми Морита, духовната учителка по оомото. В деня на церемонията в градината ти беше на пътешествие със съпруга си. Може би чичо ти е избрал точно тази дата, за да избегне нашата среща. Какво ли е знаел той за нас? Най-вероятно почти нищо, но той беше много досетлив човек.

Ичи

Докато Ирина прокарваше сушито със зелен чай, Сет изпи повече горещо саке, отколкото можеше да носи. Съдържанието в паничката изчезваше на една глътка и Ирина, увлечена в разговора, отново му я пълнеше. Никой от двамата не бе забелязал кога сервитьорът, облечен в синьо кимоно и с лента на главата, им е донесъл нова бутилка. Като дойде ред за десерта – сладолед с карамел, Ирина видя умолителния и замъглен от алкохола поглед на Сет, знак, че е време да се сбогуват, преди да изпаднат в неудобно положение, но не можеше да го изостави в това състояние. Сервитьорът предложи да му повика такси, но той отказа. Излезе е препъване, опирайки се на Ирина, но студеният въздух навън засили ефекта от сакето.

– Мисля, че не бива да карам… Може ли да прекарам нощта при теб? – изфъфли той е надебелял език.

– Какво ще правиш е мотора? Тук може да ти го откраднат.

– Майната му на мотора.

Извървяха пеш десетте пресечки до квартирата на Ирина, което им отне почти час, защото Сет напредваше е рачешка стъпка. Тя беше живяла и на по-лоши места, но в компанията на Сет се засрами от разнебитената и мръсна сграда, която споделяше с още четиринайсет други наематели, натъпкани в стаи със стени от шперплат, част от тях без прозорец или вентилация. Това беше един от блокове с нормиран наем в Бъркли, който собствениците му не си даваха труда да поддържат, защото нямаха право да повишават наема. От външната мазилка бяха останали само петна, капаците на прозорците висяха на пантите, а в двора имаше камари от ненужни вехтории: спукани гуми, части от велосипеди, пожълтяла тоалетна чиния, която се въргаляше там от петнайсет години. Вътре миришеше на нещо средно между тамян от пачули и вкисната супа от карфиол. Никой не чистеше коридорите и общите бани. Ирина се къпеше в "Ларк Хаус".

– Защо живееш в тая кочина? – попита я, смаян, Сет.

– Защото е евтино.

– Тогава си много по-бедна, отколкото мислех, Ирина.

– Не знам какво си мислел, Сет. Почти всички хора са по-бедни от семейство Беласко.

Тя му помогна да събуе обувките си и го бутна върху матрака на пода, който играеше ролята на легло. Чаршафите бяха чисти, както всичко в стаята, защото баба ѝ и дядо ѝ бяха научили Ирина, че беднотията не е извинение за мръсотията.

– Какво е това? – попита Сет, сочейки камбанката на стената, завързана с връв, която минаваше през една дупка към съседната стая.

– Нищо, не се притеснявай.

– Как нищо? Кой живее от другата страна.

– Тим, моят приятел от кафенето, съдружникът ми във фирмата за къпане на кучета. Понякога имам кошмари и ако почна да викам, той дръпва връвта, камбанката звънва и аз се събуждам. Така сме се уговорили.

– Ти имаш кошмари, Ирина?

– Разбира се. Ти нямаш ли?

– Не. Но виж, еротични сънища имам. Да ти разкажа ли някой от тях?

– Заспивай, Сет.

След по-малко от две минути Сет бе изпълнил нареждането. Ирина даде лекарството на Неко, изми се в легена с вода от каната, облече една стара тениска и се сви, залепена за стената, като сложи котката между себе си и Сет. Заспа много трудно, смущавана от присъствието на мъжа до нея, от шумовете в сградата и вонята на карфиол. Единственото прозорче към външния свят беше толкова нависоко, че се виждаше само малък правоъгълник небе. Понякога луната минаваше за кратък поздрав, преди да продължи по пътя си, но това не беше една от тези благословени нощи.

Ирина се събуди от слабата утринна светлина, която влизаше в стаята, и установи, че Сет вече го няма. Беше девет часът и тя трябваше да е излязла преди час и половина за работа. Боляха я главата и всички кости, сякаш махмурлукът от сакето бе преминал в нея чрез осмоза.