Японският любовник

СЛЕДИ ОТ МИНАЛОТО

Отначало Алма Беласко и Лени Бийл, новопостъпилият в "Ларк Хаус" приятел, решиха да се порадват на културния живот в Сан Франциско и Бъркли. Те ходеха на кино, на театър, на концерти и изложби, експериментираха с екзотични ресторанти и се разхождаха с кучето му. За първи път от три години Алма влезе отново в семейната ложа в операта, но нейният приятел се оплете в сложната интрига на първо действие и във второ заспа, преди Тоска да забие ножа за писма в сърцето на Скарпия. Отказаха се от операта. Автомобилът на Лени беше по-удобен от този на Алма и двамата често отскачаха до Напа, за да се любуват на пасторалната картина на лозята и да опитват различни вина, или до Болинас, за да дишат солен въздух и да похапнат стриди, но накрая се умориха от напрежението да се поддържат млади и жизнени с усилие на волята си и постепенно започнаха да се поддават на изкушението да си почиват повече. Така те замениха честите излизания, които налагаха преместване, търсене на паркинг и стоене на крак, с гледане на филми по телевизията, слушане на музика в апартаментите си или ходене на гости при Кати с бутилка розово шампанско като допълнение към сивия хайвер, който нейната дъщеря, стюардеса в "Луфтханза", носеше от пътуванията си. Лени помагаше в клиниката за божата, където учеше пациентите да изработват маски от мокра хартия и зъболекарски цимент за театралните представления на Алма. Следобедите прекарваха в четене в библиотеката, единственото що-годе тихо общо помещение – шумът беше едно от неудобствата на живота в колектив. Ако нямаха избор, вечеряха в трапезарията на "Ларк Хаус" под втренчените погледи на други жени, завиждащи на късмета на Алма. Ирина се чувстваше изместена, макар че понякога я включваха в техните набези; тя вече не беше незаменима за Алма. "Въобразяваш си, Ирина. Лени изобщо не се състезава с теб", успокояваше я Сет, но и той се тревожеше, защото ако баба му намалеше работните часове на Ирина през седмицата, това щеше да ограничи и неговите възможности да я вижда.

Този следобед Алма и Лени седяха в градината и както често правеха, си говореха за миналото, докато Ирина къпеше наблизо София е маркуча. Преди две години Лени бе открил в интернет организация, която се бе посветила на спасяването на бездомни кучета от Румъния, където те бродели на глутници из улиците, докарваше ги в Сан Франциско и ги даваше за осиновяване на хора, склонни към подобен вид милосърдие. Муцунката на София с черното петно на окото бе запленила Лени и той без много да му мисли, попълни формуляра онлайн, изпрати исканите пет долара и на другия ден отиде да я вземе. В описанието бяха забравили да споменат, че кученцето е без един крак. То живееше нормално и с три лапи, единствената последица от инцидента бе, че унищожаваше един от крайниците на всяко нещо, което имаше по четири, като например столове и маси, но Лени решаваше проблема с неизчерпаем запас от пластмасови кукли; щом София откъснеше ръката или крака на някоя от тях, Лени ѝ подаваше друга и въпросът се решаваше. Животното имаше само един недостатък на характера – беше нелоялно към своя господар. То се залепи за Катрин Хоуп и при най-малкото невнимание изхвърчаше като куршум да я търси и скачаше в скута ѝ – много обичаше разходките с инвалидната количка.

1 София стоеше мирно под водната струя, докато Ирина ѝ говореше на румънски за заблуда, наострила уши за разговора между Алма и Лени, с намерението да го предаде на Сет. Не ѝ беше приятно, че ги подслушва, но разкриването на тайната на тази жена се бе превърнало в зависимост, която Ирина споделяше със Сет. Тя знаеше, защото Алма ѝ бе разказала, че приятелството ѝ с Лени е започнало през 1984 година, когато починал Натаниел Беласко, и продължило само няколко месеца, но обстоятелствата го бяха направили толкова силно, че когато отново се срещнаха в "Ларк Хаус", то се възроди, сякаш никога не се бяха разделяли. В момента Алма обясняваше на Лени, че на седемдесет и осем години се бе отказала от ролята си на матриарх в семейство Беласко, уморена да се съобразява с хората и правилата, както правела от малка. От три години живеела в "Ларк Хаус" и тук все повече ѝ харесвало. Била си го наложила като наказание, каза, като начин да плати за преимуществата в живота си, за суетата и материализма. Идеалното би било да прекара остатъка от дните си в някой дзен манастир, само че не била вегетарианка, а от медитацията я заболявала главата, затова избрала "Ларк Хаус" за ужас на сина си и снаха си, които предпочитали да я видят с обръсната глава в Дарамсала[4]. В "Ларк Хаус" ѝ било добре, не се бе отказала от нищо съществено, а при нужда Сий Клиф бил на трийсет минути; във фамилния палат обаче се връщала само за семейните празненства – никога не го била чувствала свой, понеже най-напред принадлежал на свекър ѝ и свекърва ѝ, а после на сина ѝ и снахата. Отначало в "Ларк Хаус" не разговаряла с никого, все едно била сама в хотел втора категория, но с времето завързала някои приятелства, а откакто Лени бе пристигнал, вече не се чувствала самотна.

– Можеше да избереш по-свястно място, Алма.

– Не ми трябва нищо повече. Липсва ми само камината през зимата. Обичам да гледам огъня, напомня ми за морското вълнение.

– Познавам една вдовица, прекарала последните шест години по круизи. Щом корабът хвърлел котва в последното пристанище, близките ѝ връчвали билет за следващото околосветско пътешествие.

– Как на сина ми и снаха ми не им е хрумнало такова решение? – засмя се тя.

– Предимството е, че ако умреш в открито море, капитанът изхвърля трупа през борда и семейството ти си спестява разноските по погребението – добави Лени.

– Тук ми е добре, Лени. Откривам коя съм, след като съм свалила труфилата и доспехите си; това е доста бавен, но много полезен процес. Всеки би трябвало да го направи в края на живота си. Ако бях дисциплинирана, щях да се опитам да изпреваря внука си и сама да напиша мемоарите си. Разполагам с време, свобода и тишина, каквито никога не съм имала в предишния си объркан живот. Готвя се да умирам.

– Имаш много време дотогава, Алма. Изглеждаш великолепно.

– Благодаря. Сигурно е заради любовта.

– Любовта ли?

– Да речем, че си имам някого. Ти знаеш кого имам предвид: Ичимей.

– Невероятно! От колко години сте заедно?

– Чакай да пресметна… Обичам го, откакто двамата бяхме някъде към осемгодишни, но сме любовници от петдесет и осем години, от 1955 година, с няколко продължителни прекъсвания.

– Защо се омъжи за Натаниел? – попита я Лени.

– Защото той пожела да ме закриля, а в този момент се нуждаех от закрилата му. Спомни си колко благороден беше. Нат ми помогна да разбера, че съществуват сили, по-могъщи от моята воля, сили, по-могъщи дори от любовта.

– Бих искал да се запозная с Ичимей, Алма. Викни ме, когато дойде да те види.

– Ние все още го пазим в тайна – отвърна тя и се изчерви.

– Защо? Твоето семейство би го разбрало.

– Не заради моето, а заради семейството на Ичимей. От уважение към жена му, децата и внуците му.

– След толкова години жена му със сигурност знае, Алма.

– Никога не го е показвала. Не искам да я наранявам, Ичимей не би ми го простил. А и това си има своите предимства.

– Какви?

– Първо, никога не се е налагало да се борим с домашни неуредици, с деца, пари и цял куп други трудности, с които се сблъскват семейните двойки. Срещаме се само за да се любим. Освен това, Лени, една тайна връзка следва да бъде защитавана, тя е уязвима и ценна. Ти го знаеш по-добре от всички.

– Родили сме се е половин век закъснение, Алма. Двамата сме специалисти по забранени връзки.

– С Ичимей имахме една възможност, когато бяхме много млади, но аз не се осмелих. Не можах да се откажа от сигурността и останах закотвена в условностите. Беше през петдесетте години, светът беше съвършено различен. Помниш ли?

– Как да не помня? Подобна връзка беше почти невъзможна, щеше да се разкайваш, Алма. Предразсъдъците щяха да ви унищожат и да убият любовта.

– Ичимей го знаеше и никога не поиска от мен да го направя.

След дълга пауза, през която двамата наблюдаваха съсредоточено усърдното пърхане на колибритата върху близкия храст фуксия, а Ирина съзнателно протакаше изсушаването на София е хавлия и четкането на козината ѝ, Лени каза на Алма, че съжалява, задето не я е виждал почти трийсет години.

– Научих, че живееш в "Ларк Хаус". Това съвпадение ме кара да вярвам в съдбата, Алма, защото аз се включих в списъка на чакащите преди години, много преди ти да дойдеш. Отлагах решението да те посетя, защото не исках да разравям мъртви истории – добави той.

– Не са мъртви, Лени. Сега са по-живи от всякога. Така става е възрастта: историите от миналото възкръсват и се лепват за кожата ни. Радвам се, че ще прекараме заедно следващите години.

– Няма да са години, а месеци, Алма. Имам мозъчен тумор, който не може да се оперира, остава ми малко време, преди да се появят по-явните симптоми.

– Боже господи, колко съжалявам, Лени!

– Защо? Живял съм достатъчно, Алма. С интензивна терапия бих могъл да изкарам още малко, но не си заслужава да се подлагам на това. Аз съм страхлив, боя се от болката.

– Учудвам се, че са те приели в "Ларк Хаус".

– Никой не знае какво ми е и не е нужно да го разгласявам, защото няма да заемам мястото тук задълго. Ще си тръгна, щом състоянието ми се влоши.

– Как ще разбереш?

– Засега усещам главоболие, слабост, лека непохватност. Вече не смея да карам колело, предишното ми най-любимо занимание, понеже няколко пъти падах. Ти знаеш ли, че съм прекосил Щатите на велосипед три пъти от Тихия океан до Атлантика? Мисля да се порадвам на времето, което ми остава. После ще дойдат повръщането, затрудненията с ходенето и говора, зрението ще започне да ми изневерява, ще изпадам в гърчове… Но аз няма да чакам толкова. Трябва да действам, докато умът ми е бистър.

– Колко бързо си отива животът ни, Лени!

Ирина не се изненада от признанието на Лени.

Обитателите на "Ларк Хаус", които все още не бяха с помрачено съзнание, разговаряха съвсем естествено за доброволната смърт. Според Алма на планетата имаше прекалено много старци, които живееха доста повече от необходимото за биологията и от възможното за икономиката, нямаше смисъл да ги принуждават да бъдат пленници на едно болно тяло или на отчаяно съзнание. "Малко старци са доволни, Ирина. Повечето са бедни, болни и самотни. Това е най-уязвимият и труден период в живота, по-труден от детството, защото се влошава с времето и няма друго бъдеще освен смъртта." Ирина бе отворила дума за това пред Кати; според нея скоро щяло да може да се прибягва до евтаназията, тя щяла да стане право, а не престъпление. Кати знаеше, че неколцина души в "Ларк Хаус" разполагат с необходимото, за да си отидат с достойнство, но макар да разбираше причините за подобно решение, тя самата не възнамеряваше да свърши по този начин. "Живея с непрестанна болка, Ирина, но ако се разсейвам, тя е търпима. Най-страшна беше рехабилитацията след операциите. Дори морфинът не помагаше; единствената утеха беше съзнанието, че няма да трае вечно. Всичко е временно." Ирина предположи, че Лени покрай професията си разполага с по-скоротечни наркотици от тези, които идваха от Тайланд, увити в кафява хартия и без надпис.

– Аз съм спокоен, Алма – продължаваше Лени. – Радвам се на живота, най-вече на времето, прекарано с теб. Подготвям се отдавна, това няма да ме свари неподготвен. Научил съм се да слушам тялото си. То ни казва всичко, въпросът е да го чуваш. Знаех за болестта си още преди да ми поставят диагнозата и съм наясно, че всяко лечение би било напразно.

– Страхуваш ли се? – попита го Алма.

– Не. Предполагам, че след смъртта е същото както преди раждането. А ти?

– Малко… Предполагам, че след смъртта връзката с този свят прекъсва, няма страдание, самоличност, памет, все едно тази Алма Беласко никога не е съществувала. Може би все пак нещо остава: духът, есенцията на живота. Но признавам, че ме е страх да се отделя от тялото, надявам се, че тогава Ичимей ще бъде до мен или че Натаниел ще дойде да ме вземе.

– Ако се прекъсва връзката с този свят, както ти каза, не виждам как ще дойде Натаниел да те вземе – възрази той.

– Прав си. Това е противоречие – засмя се Алма. – Толкова здраво сме се вкопчили в живота, Лени! Казваш, че си страхлив, но за да се сбогуваме с всичко и да пристъпим прага, който не знаем накъде води, се изисква смелост.

– Затова дойдох тук, Алма. Не мисля, че ще бъда в състояние да го направя сам. Реших, че ти си единственият човек, който би ми помогнал, единственият, когото мога да помоля да бъде до мен, когато настъпи часът на смъртта. Много ли искам от теб?

Вчера, Алма, когато най-сетне успяхме да се срещнем, за да отпразнуваме рождените си дни, ми се стори, че не си в настроение. Ти каза, че изведнъж, без да се усетим, сме станали на седемдесет. Боиш се, че тялото ще ни изневери, страх те е от това, което наричаш грозотата на старостта, въпреки че сега си по-красива, отколкото когато беше на двайсет и три. Не сме стари, защото сме навършили седемдесет. Започваме да стареем още в момента на раждането си, променяме се ден след ден, животът е едно неспирно течение. Ние се развиваме. Единствената разлика е, че сега сме по-близо до смъртта. Но какво лошо има в това? Любовта и приятелството не остаряват.

Ичи