Японският любовник

ЛЮБОВТА

не беше само година на усилен труд за Ичимей. Тя бе и годината на тяхната 1955 любов. Алма заряза плановете си да се върне в Бостън, да стане втора Вера Нойман и да обикаля света. Единствената цел в живота ѝ бе да бъде с Ичимей. Срещаха се почти всеки ден привечер, когато той приключваше работата на полето, в един крайпътен хотел на девет километра от Мартинес. Алма винаги пристигаше първа и плащаше стаята на обслужващия рецепцията – пакистанец, който я оглеждаше от главата до петите с дълбоко презрение. Тя го гледаше в очите гордо и нагло, докато мъжът не сведеше поглед и не ѝ връчеше ключа. Сцената се повтаряше по един и същи начин от понеделник до петък.

Вкъщи Алма обяви, че се е записала на вечерни курсове в университета в Бъркли. Исаак Беласко, който имаше себе си за човек с напредничави идеи и беше в състояние да прави бизнес или да другарува със своя градинар, щеше да намери за неприемливо някой от близките му да поддържа интимни отношения с човек от семейство Фукуда. А според Лилиан, Алма щеше да се омъжи за някой менш от еврейската колония, както бяха направили Марта и Сара, и по този въпрос не се спореше. Само Натаниел знаеше тайната на Алма, но също не я одобряваше. Алма не му беше разказала за хотела, но и той не я бе попитал, защото предпочиташе да не знае подробности. Не можеше да продължи да омаловажава Ичимей като прищявка на братовчедка си, от която тя щеше да се излекува още на втората среща, но се надяваше в даден момент Алма да осъзнае, че двамата нямат нищо общо. Той самият не помнеше какви са били отношенията му с Ичимей в детството, спомняше си само уроците по бойни изкуства на улица "Пайн". След като Натаниел постъпи в интерната и театралните постановки на тавана приключиха, двамата рядко се срещаха, въпреки че Ичимей често ходеше в Сий Клиф, за да си играе с Алма. След завръщането на семейство Фукуда в Сан Франциско, Натаниел се бе видял с японеца два-три пъти, когато баща му го пращаше да му предава парите за разсадника. Не можеше да проумее какво, по дяволите, намираше братовчедка му в Ичимей: та той не блестеше с нищо, минаваше, без да остави следа, точно обратното на един силен и самоуверен мъж, който би се справял с такава сложна личност като Алма. Не се съмняваше, че мнението му за Ичимей щеше да е същото, дори да не беше японец; тук расата нямаше нищо общо, ставаше дума за характер. На Ичимей му липсваха необходимите за всеки мъж дози амбиция и агресивност, които самият Натаниел се бе видял принуден да развие със силата на волята си. Той не бе забравил ни най-малко годините на страх и мъчения в училището, нечовешкото усилие да изучи една професия, която изискваше злина, каквато той не притежаваше. Беше благодарен на баща си, че го е накарал да тръгне по неговите стъпки, защото като адвокат се бе обиграл и бе придобил кожа на кайман, за да може сам да се справя и да преуспее. "Ти така си мислиш, Нат, защото не познаваш Ичимей, както не познаваш и себе си", отговаряше му Алма, когато той ѝ излагаше теорията си за мъжествеността.

Споменът за блажените месеци, през които се срещаха е Ичимей в онзи мотел, където не можеха да загасят лампите заради ордите хлебарки, които на тъмно излизаха от ъглите, поддържаше Алма през идните години, когато с върховно усилие тя се постара да изтръгне от себе си любовта и желанието и да ги замести е наказанието на верността. С Ичимей тя бе открила тънкостите на любовта и насладата, от необузданата и задъхана страст до свещените мигове, в които чувството ги извисяваше и двамата застиваха неподвижни на леглото един срещу друг и се гледаха дълго, благодарни за късмета си, смирени, защото бяха докоснали най-дълбокото в душите си, пречистени, защото се бяха освободили от всякакъв фалш, и лежаха прегърнати, напълно уязвими, в такъв екстаз, че вече не можеха да направят разлика между наслада и тъга, между възторг от живота и сладкото изкушение да умрат още там, за да не се разделят никога. Откъсната от света заради любовната магия, Алма успяваше да пренебрегва вътрешните гласове, които я призоваваха към ред и настояваха за благоразумие, предупреждавайки я за последствията. Те живееха само за срещата си за деня, нямаше утре, нито вчера, важна бе само тази мръсна стая със зазидан прозорец, дъх на мухъл, износени чаршафи и непрестанно бръмчаща вентилационна уредба. Съществуваха само те двамата, първата жадна целувка още на прага, преди да заключат вратата, милувките, докато още стояха прави, събличането на дрехите, които оставаха захвърлени където паднеха, голите, тръпнещи тела, усещането за топлината, вкусът и миризмата на другия, плътността на кожата и косата, прекрасното чувство да се отдават на желанието до премала, да се унасят, прегърнати, за миг и отново да се върнат към възродената страст, към шегите, смеха и откровенията, към неповторимата вселена на близостта. "Зелените" пръсти на Ичимей, способни да върнат живота на агонизиращо растение или да оправят слепешком часовник, разкриха на Алма собствената ѝ поривиста и ненаситна природа. Тя се забавляваше да го изненадва и предизвиква, да го гледа как се изчервява, развеселен от смущение. Тя беше дръзка, а той – предпазлив, тя беше шумна при оргазъм, той запушваше устата ѝ. Тя измисляше поредица от любовни и страстни ласкателства и неприлични думи, които шепнеше в ухото му или му пишеше в нетърпящи отлагане послания; той запазваше присъщата за характера и културата си сдържаност.

Алма се отдаде на безразсъдната радост на любовта. Питаше се как така никой не забелязва сияещата ѝ кожа, бездънната тъмнота в очите ѝ, олекналата походка, леността в гласа ѝ, пламтящата енергия, която не можеше, а и не искаше да овладява. По това време тя написа в дневника си, че не стъпва, а плува, че усеща мехурчета от минерална вода по кожата си, от които космите ѝ настръхват от удоволствие; че сърцето ѝ се е надуло като балон и всеки момент ще се пръсне, но в това огромно раздуто сърце има място само за Ичимей, останалата част от човечеството се е размила; че сама се изучава гола пред огледалото, представяйки си, че е Ичимей, който я наблюдава от другата страна на стъклото и се възхищава на дългите ѝ крака, силните ръце, твърдите гърди с тъмни зърна, на гладкия ѝ корем с тънка линия от черни косми от пъпа до пубиса, на червените ѝ устни и бедуинската кожа; че заспива, заровила глава във фланелката му, миришеща на градина, пръст и пот; че запушва уши, за да си спомня бавния му и тих глас, колебливия му смях, съвсем различен от нейния – лудешки и шумен, призивите му за предпазливост, обясненията му за растенията, любовните му слова на японски, защото на английски му се струваха кухи, възторжените му възклицания пред рисунките, които тя му показваше, и пред намеренията ѝ да стане като Вера Нойман, без да спира дори за миг, за да се оплаче, че той самият, истински талантливият, едва смогваше да рисува, ако откраднеше някой и друг час от оскотяващата полска работа, преди тя да се появи в живота му и да си присвои всичкото му свободно време, и да погълне всичкия му въздух. Потребността на Алма да се чувства обичана беше неутолима.