Японският любовник

АГЕНТ УИЛКИНС

Във втория петък на октомври агент Уилкинс се появи в "Ларк Хаус" да търси Ирина Базили. Той беше агент от ФБР, афроамериканец, шейсет и пет годишен, снажен, с посивяла коса и изразителни ръце. Изненадана, Ирина го попита как я е открил и Уилкинс ѝ напомни, че добрата осведоменост е задължителна в неговия занаят. Не се бяха виждали от три години, но често разговаряха по телефона. Уилкинс ѝ се обаждаше понякога да я пита как е.,Добре съм, не се притеснявайте. Миналото остана назад, вече дори не си спомням за тия неща", неизменно отговаряше тя, но и двамата знаеха, че това не е вярно. Когато се запознаха, Уилкинс изглеждаше така, сякаш всеки момент ще пръсне костюма с мускулите си на щангист; единайсет години по-късно мускулите се бяха превърнали в мас, но той все още създаваше впечатлението за солидност и жизненост като на младини. Разказа ѝ, че е станал дядо, показа ѝ снимка на внука си, двегодишно момченце, много по-светлокожо от дядо си. "Бащата е холандец", обясни Уилкинс, въпреки че Ирина не го бе попитала. Добави, че му е време да се пенсионира, всъщност вече практически се бе превърнал в реквизит на Агенцията, обаче стоеше като завинтен за стола си. Не можеше да се оттегли, все още вървеше по следите на престъплението, на което бе посветил по-голямата част от професионалния си живот.

Агентът пристигна в "Ларк Хаус" по обед. Двамата седнаха на една дървена пейка в градината да пият от воднистото кафе, което винаги беше на разположение в библиотеката и не се харесваше на никого. От овлажнялата от нощната роса земя се издигаше лека пара, а бледото есенно слънце започваше да затопля атмосферата. Можеха да говорят спокойно, бяха сами. Някои от обитателите на дома бяха започнали вече сутрешните си занимания, но повечето ставаха късно. Само Виктор Викашев, началникът на градинарите, руснак с вид на татарски воин, който работеше в "Ларк Хаус" от деветнайсет години, си тананикаше в градината, а Кати профуча с електрическата си количка на път за клиниката за болката.

– Нося ти добри новини, Елисавета – обърна се Уилкинс към Ирина.

– Никой не ме е наричал Елисавета от години.

– Естествено. Извинявай.

– Спомнете си, че сега съм Ирина Базили. Вие сам ми помогнахте да избера това име.

– Разказвай, моето момиче. Как я караш? Ходиш ли на терапия?

– Нека бъдем реалисти, агент Уилкинс. Знаете ли колко печеля? Не е достатъчно, за да ходя на психолог. Общината плаща само по три сеанса, които вече съм използвала, но както виждате, не съм се самоубила. Живея нормално, работя и смятам да започна обучение по интернет. Искам да уча терапевтичен масаж, добра професия за човек със силни ръце като мен.

– Ходиш ли на лекар?

– Да. Вземам един антидепресант.

– Къде живееш?

– В Бъркли, в сравнително голяма и евтина стая.

– Тази работа е добра за теб, Ирина. Тук си на спокойствие, никой не те тормози, на сигурно място си. Казаха ми много хубави неща за теб. Говорих е директора и той подчерта, че си най-примерната му служителка. Имаш ли си приятел?

– Имах, но почина.

– Какво говориш! Боже господи! Само това ти липсваше, момиче, много съжалявам. От какво почина?

– От старост, предполагам; беше минал деветдесетте. Но тук има и други възрастни господа, готови да се сгодят за мен.

Уилкинс не се засмя. Помълчаха известно време, духайки и сърбайки кафето от картонените чаши. Изведнъж Ирина почувства как я налягат тъга и самота, сякаш мислите на този свестен човек бяха нахлули в нея, смесвайки се с нейните, и гърлото ѝ се сви. В отговор на телепатична връзка, Рон Уилкинс я прегърна през рамо и я привлече към едрите си гърди. Сладникавият му одеколон беше несъвместим с мъжете като него.

Ирина усети топлината, която агентът излъчваше! Като печка, грапавата повърхност на сакото му под бузата си, успокояващата тежест на ръката? Му и притихна за няколко минути така, на топло, вдишвайки миризмата му на куртизанка, докато той я потупваше лекичко по гърба, както би потупвал внука си, за да го успокои.

– Какви новини ми носите? – попита го Ирина, като се посъвзе.

– Компенсация, Ирина. Съществува един стар закон, за който никой не се сеща, даващ правото на жертви като теб да получат компенсация. С нея би могла да плащаш за лечението, от което наистина се нуждаеш, да учиш, а ако извадим късмет, ще можеш да направиш дори първата вноска за малък апартамент.

– Това е теория, агент Уилкинс.

– Има хора, които вече са получили компенсация.

Той ѝ обясни, че в нейния случай, макар и отдавнашен, един добър адвокат би могъл да докаже, че е понесла сериозни щети вследствие на случилото се, че страда от посттравматичен синдром и се нуждае от психологическа помощ и от лечение. Ирина му напомни, че виновникът не разполага със средства, които да бъдат конфискувани за нейната компенсация.

– Арестувани са други хора от мрежата, Ирина. Хора с власт и пари.

– Тези хора не са ми направили нищо. Има само един виновник, агент Уилкинс.

– Виж какво, моето момиче. На теб ти се наложи да смениш самоличността и адреса си, загуби майка си, съучениците си и останалите си познати, на практика живееш под прикритие в друг щат. Случилото се не принадлежи на миналото, може да се каже, че то продължава да се случва и че има много виновници.

– Така мислех преди, господин Уилкинс, но реших, че няма вечно да бъда жертва, за мен тази страница е затворена. Сега съм Ирина Базили и имам друг живот.

– Съжалявам, че ти го напомням, но ти продължаваш да бъдеш жертва. Някои от обвиняемите с радост биха ти платили обезщетение, за да избегнат скандала. Ще ми разрешиш ли да дам името ти на адвокат, специалист по подобни дела?

– Не. За какво да ровим пак?

– Помисли си, моето момиче. Помисли си добре и ми се обади на този номер – каза агентът и ѝ подаде визитната си картичка.

Ирина изпрати Рон Уилкинс до входа и прибра визитката без намерението да я използва; беше се справила сама, нямаше нужда от тези пари, смяташе ги за мръсни, а и това означаваше да изтърпи отново същите разпити и да подписва декларации с най-срамните подробности, не искаше да разравя жарта на миналото по съдилищата, беше пълнолетна и никой съдия нямаше да ѝ спести срещата с обвиняемите. Ами пресата? Тя се ужасяваше, че хората, на които държеше, малцината ѝ приятели, старците от "Ларк Хаус", Алма и най-вече Сет Беласко ще научат.

В шест часа вечерта Кати се обади на Ирина по джиесема и я покани на чай в библиотеката. Настаниха се в един отдалечен ъгъл, близо до прозореца и далече от преминаващите. Кати не обичаше да пие чай от презервативи, както наричаше торбичките в "Ларк Хаус", и си имаше собствен чайник, порцеланови чаши и неизчерпаеми запаси от насипен чай, френска марка, и маслени бисквити. Ирина отиде в кухнята, за да налее гореща вода в чайника, но не понечи да помогне за останалото, защото ритуалът беше важен за Кати и тя го изпълняваше, въпреки треперещите си ръце. Не можеше да поднесе фината чаша към устните си, трябваше да използва друга, пластмасова, и сламка, но се радваше да гледа наследения от баба ѝ порцелан в ръцете на своята гостенка.

– Кой беше онзи негър, който те прегръщаше в градината сутринта? – попита я Кати, след като обсъдиха последния епизод от телевизионния сериал за жени затворнички, който двете редовно следяха.

– Един приятел, когото не бях виждала от доста време… – измърмори Ирина, докато ѝ сипваше още чай, за да прикрие изненадата си.

– Не ти вярвам, Ирина. Отдавна те наблюдавам и знам, че нещо те яде отвътре.

– Мен? Въобразявате си, Кати! Нали ви казвам, просто приятел.

– Рон Уилкинс. На рецепцията ми казаха името му. Отидох да питам кой е дошъл да те види, защото ми се стори, че този мъж те разстрои.

Годините неподвижност и огромното усилие да оцелее бяха смалили Кати и тя приличаше на малко момиче в обемистата електрическа количка, но от нея струеше голяма сила, смекчавана от добротата, с която винаги се бе отличавала и която инцидентът бе засилил многократно. Неизменната и усмивка и съвсем късата коса ѝ придаваха палав вид, контрастиращ с мъдростта ѝ на хилядолетен монах. Физическите страдания я бяха освободили от неизбежните тегоби на личността и бяха издялали духа ѝ като диамант. Кръвоизливите в мозъка не бяха засегнали ума ѝ, но бяха разменили жиците, както тя самата казваше, и вследствие на това се била събудила интуицията ѝ и тя можеше да вижда невидимото.

– Приближи се, Ирина – каза.

Пръстите на Кати – малки, студени и деформирани от счупванията, се впиха в ръката на младата жена.

– Знаеш ли кое помага най-много в беда, Ирина? Споделянето. Никой не крачи сам през света. Защо според теб отворих клиниката за болката? Защото споделената болка е по-поносима. Клиниката помага на пациентите, но още повече помага на мен. Всички имаме демони в тъмните кътчета на душата си, но ако ги извадим на светло, демоните се смаляват, изнемощяват, замлъкват и накрая ни оставят на мира.

Ирина се опита да се освободи от тези клещоподобни пръсти, но не ѝ се удаде. Сивите очи на Кати се впериха задълго в нейните с такова състрадание и обич, че тя не можа да я отблъсне. Клекна на пода, опря глава върху възлестите колене на Кати и се остави на ласките на тези изстрадали ръце. Никой не я бе докосвал по този начин след раздялата с баба ѝ и дядо ѝ.

Кати ѝ каза, че най-важната задача в живота е да изчистиш делата си, да се обвържеш изцяло с действителността, да вложиш всичката си енергия в настоящето, и то сега, незабавно. Не бива да се чака, това го била научила след инцидента. В нейното положение имала време да наблюдава мислите си, да се опознае по-добре. Да живее, да присъства, да обича слънчевата светлина, хората, птиците. Болката идвала и си отивала, повръщането идвало и си отивало, стомашните разстройства идвали и си отивали, но по някаква причина те не ѝ отнемали много време. В замяна на това можела да се радва на всяка капчица вода под душа, да усеща приятелските ръце, докато мият косата ѝ с шампоан, прекрасния вкус на студената лимонада през лятото. Не мислела за бъдещето, само за настоящия ден.

– Това, което се опитвам да ти кажа, Ирина, е че не бива да стоиш закотвена в миналото, нито да се плашиш от бъдещето. Имаш само един живот, но изживееш ли го добре, той е достатъчен. Какво чакаш, за да започнеш да бъдеш щастлива? Всеки ден е от значение. Питай мен!

– Щастието не е за всички, Кати.

– Напротив. Всички се раждаме щастливи. По пътя животът ни се зацапва, но можем да го изчистим. Щастието не е бляскаво и шумно като удоволствието или радостта. То е тихо, кротко и нежно, вътрешно състояние на задоволство, което започва, когато обикнеш себе си. Ти трябва да се обичаш така, както те обичам аз и както те обичат всички, които те познават, особено внукът на Алма.

– Сет не ме познава.

– Вината не е твоя, той горкият от години се опитва да се доближи до теб, това е видно за всеки. Ако не го е постигнал, то е, защото ти се криеш. Разкажи ми за този Уилкинс, Ирина.

Ирина Базили имаше официална версия за своето минало, която бе съставила с помощта на Рон Уилкинс и която използваше в отговор на чуждото любопитство, когато не беше възможно да го избегне. Тя съдържаше истината, но не цялата, само поносимата част. Беше на петнайсет години, когато съдът ѝ назначи психоложка, при която ходи няколко месеца, докато отказа да говори за случилото се и реши да приеме друго име, да замине за друг щат и да сменя адреса си толкова пъти, колкото беше необходимо, за да започне отначало. Психоложката ѝ повтаряше, че травмите не изчезват, като не им обръщаш внимание; те са упорита Медуза, която дебне в сенките и при първа възможност напада със змийската си грива. Вместо да се бори, Ирина избяга; оттогава животът ѝ се бе превърнал в непрекъснато бягство до идването ѝ в "Ларк Хаус". Намираше убежище в работата и виртуалните светове на видео игрите и фантастичните романи, в които не беше Ирина Базили, а храбра героиня с магически умения. Появата на Уилкинс обаче за пореден път срина тази крехка вселена от химери. Кошмарите ѝ от миналото бяха като праха по пътя, достатъчен бе и най-лек полъх, за да го вдигне на вихрушка. Сломена, Ирина осъзна, че само Катрин Хоуп, с нейния златен щит, може да ѝ помогне.

Беше на десет през 1997 година, когато баба ѝ и дядо ѝ получиха писмото на Радмила, което промени съдбата ѝ. В едно предаване за сексуален трафик по телевизията майка ѝ чула, че страни като Молдова снабдяват с млада плът арабските емирства и бордеите в Европа. Тя си спомнила с ужас за времето, прекарано в ръцете на брутални сводници в Турция, и твърдо решена да спести на дъщеря си подобна участ, убедила мъжа си – американския електротехник, когото бе срещнала в Италия и който я бе отвел в Тексас, да помогне на момичето да емигрира в Съединените щати. Ирина щяла да има каквото поиска, най-доброто образование, хамбургери и пържени картофки, сладоледи, щели да я заведат дори в Дисниленд, обещаваше писмото. Бабата и дядото посъветваха Ирина да не разказва за това на никого, за да избегне завистта и уроките, които обикновено застигат самохвалците, и подадоха документи за виза. Процесът отне две години. Когато най-сетне пристигнаха билетите и паспортът, Ирина вече бе навършила дванайсет години, но изглеждаше като недохранено осемгодишно дете, защото беше ниска, много слаба, със сламеноруса непокорна коса. От толкова мечти по Америка постепенно бе започнала да осъзнава нищетата и грозотата около себе си, за които преди не си бе давала сметка, тъй като нямаше с какво да сравнява. Родното ѝ село изглеждаше като след бомбардировка, половината къщи бяха заковани с дъски или порутени, глутници гладни кучета бродеха из калните улици, кокошки ровеха из боклуците, а старците седяха на прага пред своите колиби, пушеха черен тютюн и мълчаха, понеже вече всичко бе казано. През тези две години Ирина се сбогува поред с дърветата, хълмовете, земята и небето, които според баба ѝ и дядо ѝ били същите и по времето на комунизма и такива щели да си останат винаги. Сбогува се безмълвно със съседите и съучениците си, сбогува се е магарето, козата, котките и кучето, с които бе израснала. Накрая се сбогува с Костеа и Петрута.

Дядо ѝ и баба ѝ приготвиха картонен кашон, овързан с канап, и поставиха в него дрехите на Ирина и новата иконка на света Параскева, която бяха купили от пазара за светци в най-близкото село. Може би и тримата подозираха, че няма да се видят повече. Оттогава Ирина придоби навика, където и да отседнеше, дори да е само за една нощ, да подрежда малък олтар, в който поставяше светицата и единствената снимка, която имаше на баба си и дядо си. Ретуширана на ръка, тя бе правена в деня на тяхната сватба в традиционните им носии – Петрута с бродирана пола и дантелена шапчица, Костеа с панталон до коленете, къса жилетка и широк пояс, изправени като истукани, неразпознаваеми, защото усилната работа още не бе прекършила гърбовете им. Не минаваше и ден, без Ирина да се помоли пред тях, тъй като двамата бяха по-големи чудотворци от света Параскева, те бяха нейните ангели хранители, както бе казала на Алма.

Малката стигна някак сама от Чистинау до Далас. Преди това бе пътувала един-единствен път, с влака и баба си, за да посетят Костеа в болницата на най-близкия град, когато оперираха жлъчката му. Никога не бе виждала самолет отблизо, само във въздуха, а на английски знаеше само текстовете на модерните песни, които бе наизустила по слух, без да разбира значението им. Авиокомпанията окачи на шията ѝ найлонов плик с личните ѝ данни, паспорта и билета ѝ. Ирина не хапна и не пийна нищо по време на единайсетчасовия полет, защото не знаеше, че храната в самолета е безплатна, а стюардесата не ѝ обясни, както и през четирите часа, които прекара без пари на летището в Далас. Входът към американската мечта бе това огромно и смущаващо място. Майка ѝ и пастрокът ѝ бяха объркали часа на пристигане на самолета, както казаха, когато най-сетне дойдоха да я потърсят. Ирина не ги познаваше, но те видяха сламенорусото момиченце, седнало на една пейка с картонен кашон в краката, и я познаха, защото имаха нейна снимка. От тази среща Ирина щеше да запомни само, че двамата воняха на алкохол – кисела миризма, която тя добре познаваше, защото баба ѝ и дядо ѝ, както и останалите жители на селото давеха разочарованията си в домашно вино.

Радмила и нейният съпруг, Джим Робинс, заведоха малката в дома си, който на нея ѝ се стори луксозен, макар да беше най-обикновена дървена и доста занемарена къща в един от работническите квартали в южния край на града. Майка ѝ бе направила лек опит да разкраси една от двете стаи с възглавнички във формата на сърца и плюшено мече с розов балон, завързан е конец за лапата му. Тя посъветва Ирина да седне пред телевизора и да прекарва там колкото часове можеше да издържи; това бил най-добрият начин да научи английски, знаела го от личен опит. Четиридесет и осем часа по-късно я записа в близкото общинско училище, където повечето ученици бяха негри и латиноамериканци, непознати за момиченцето раси. След месец Ирина вече знаеше няколко изречения на английски, но имаше добър слух и скоро вече можеше да следи уроците. След година щеше да говори без акцент.

Джим Робинс беше електротехник и членуваше в профсъюза, вземаше възможния максимум на час и беше осигурен в случай на злополука и други беди, само дето невинаги имаше работа. Поръчките се раздаваха по ред, по списъка на членовете, като се започнеше от първото име, после следваше вторият в списъка, третият и така нататък. Който завършеше дадена поръчка, отиваше на опашката на списъка и понякога чакаше с месеци, преди отново да го повикат, освен ако не беше близък със синдикалните шефове. Радмила работеше на щанда за детско облекло в един магазин; отиването до там ѝ отнемаше час и четвърт и връщането – още толкова. Когато Джим Робинс имаше работа, двете го виждаха съвсем рядко, защото той използваше случая, за да работи до изнемога – за извънредните часове му плащаха двойно или тройно. В тези периоди не пиеше и не се дрогираше, понеже при най-малкото невнимание токът можеше да го убие, но през дългите месеци на безделие се наливаше с алкохол и използваше такава смесица от наркотици, че беше учудващо как успява да си стои на краката. "Моят Джим е държелив като бик, нищо не може да го повали", хвалеше се Радмила. Тя му правеше компания в запоите, доколкото тялото ѝ позволяваше, но нямаше неговия капацитет и скоро рухваше.

Още в първите ѝ дни в Америка пастрокът представи на Ирина своите правила, както сам той ги наричаше. Майка ѝ не узна за това или се преструваше, че не знае, в продължение на две години, докато на прага им не застана Рон Уилкинс и ѝ показа значката на ФБР.