Японският любовник

ИЗПОВЕД

Алма не се прибра в "Ларк Хаус" този ден, нито на следващия; не се обади и по телефона да попита за Неко. Котаракът не беше ял три дни и едва преглъщаше водата, която Ирина му вкарваше в муцунката със спринцовка; лекарството не му беше повлияло. Тя тъкмо се готвеше да помоли Лени Бийл да го заведе при ветеринаря, когато Сет Беласко се появи в "Ларк Хаус" свеж, избръснат, с чисти дрехи и разкаян вид, засрамен от епизода през предишната нощ.

– Току-що научих, че в сакето имало седемнайсет процента алкохол – обяви той.

– С мотора ли си? – прекъсна го Ирина.

– Да. Заварих го невредим там, където го оставихме.

– Тогава ме закарай до ветеринаря.

Прие ги доктор Калет, същият, който преди години беше ампутирал лапата на София. Не беше съвпадение: лекарят работеше като доброволец в организацията, където се даваха за осиновяване румънските кучета, и Лени го бе препоръчал на Алма. Доктор Калет постави диагноза "чревен блокаж"; котаракът трябваше да бъде опериран незабавно, но Ирина не можеше да вземе това решение, а мобилният на Алма не отговаряше. Сет пое нещата в свои ръце, плати депозита от седемстотин долара, който му поискаха, и подаде котарака на медицинската сестра. Малко след това отидоха с Ирина в кафенето, където тя беше работила, преди да започне при Алма. Посрещна ги Тим, който за три години не бе напреднал ни най-малко.

Сет все още усещаше стомаха си разбъркан, но умът му се бе прояснил и бе стигнал до заключението, че дългът му да се грижи за Ирина не бива повече да се отлага. Не беше влюбен по същия начин, както преди в други жени, с обсебваща страст, без пространство за нежност. Желаеше я и чакаше тя да поеме по тесния път на еротиката, но търпението му се бе оказало напразно; време беше да премине към преки действия или да се откаже окончателно от нея. Нещо в миналото на Ирина я възпираше, нямаше друго обяснение за непреодолимия ѝ страх от интимност. Блазнеше го идеята да прибегне до своите детективи, но беше решил, че Ирина не заслужава такова недостойно отношение. Предположи, че загадката ще се изясни в даден момент, и преглътна въпросите, но вече му беше дошло до гуша от толкова задръжки. Най-напред трябваше да я измъкне от мръсната дупка, в която живееше. Беше подготвил доводите си, както за явяване пред съда, но когато я видя пред себе си, с унесеното ѝ лице и грозната шапка, забрави речта си и направо ѝ предложи да се премести да живее при него.

– Апартаментът ми е удобен, квадратни метри – дал Господ, ще си имаш своя стая и отделна баня. Безплатно.

– Срещу какво? – попита тя недоверчиво.

– Срещу това, да работиш за мен.

– Какво точно?

– По книгата на семейство Беласко. Изискват се много проверки, а аз нямам време.

– Работя четиресет часа седмично в "Ларк Хаус" и още дванайсет за баба ти, освен това къпя кучета в края на седмицата и се готвя да започна да уча вечерно. Имам по-малко време от теб, Сет.

– Би могла да оставиш всичко, освен баба ми, и да се посветиш на моята книга. Ще имаш жилище и добра заплата. Искам да видя какво е да живееш с жена, никога не съм опитвал и е добре да попрактикувам малко.

– Стаята ми явно те е изненадала. Не искам да ме съжаляваш.

– Не те съжалявам. В момента съм ти ядосан.

– Искаш да оставя работата си, сигурните си доходи, квартирата е нормиран наем в Бъркли, която толкова трудно си уредих, да се настаня в твоя апартамент и да остана на улицата, когато ти омръзна. Много изгодно, няма що.

– Ти нищо не разбираш, Ирина!

– Напротив, разбирам те, Сет. Искаш секретарка с право на легло.

– Боже мой! Няма да те моля, Ирина, но те предупреждавам, че съм на път да се обърна и да изчезна от живота ти. Знаеш какво изпитвам към теб, дори баба ми го забеляза.

– Алма? Какво общо има баба ти е това?

– Идеята беше нейна. Аз исках да ти предложа да се оженим и готово, но тя каза, че е по-добре първо да опитаме да поживеем заедно година-две. Така ще имаш време да свикнеш с мен, а родителите ми ще имат време да свикнат е факта, че не си еврейка и си бедна.

Ирина не се помъчи да спре сълзите. Зарови лице в скръстените си върху масата ръце, замаяна от болката в главата, която се бе засилила през последните часове, и от лавината от противоречиви чувства: обич и благодарност към Сет, срам от собствените си ограничения, отчаяние пред бъдещето. Този мъж ѝ предлагаше любов като в романите, но това не беше за нея. Тя можеше да обича старците от "Ларк Хаус", Алма Беласко, неколцина приятели, като съдружника си Тим, който сега я наблюдаваше загрижено от бара, баба си и дядо си, седнали върху дънера на една секвоя, Неко, София и другите домашни любимци от старческия дом; можеше да обича Сет повече от всеки друг на света, но не достатъчно.

– Какво ти е, Ирина? – попита, объркан, Сет.

– Няма нищо общо е теб. Минали работи.

– Разкажи ми за тях.

– За какво? Няма смисъл – отвърна тя и се изсекна в една книжна салфетка.

– Напротив, има смисъл, Ирина. Снощи понечих да те хвана за ръката, а ти едва не ме удари.

Права беше, разбира се, бях пиян като свиня. Извинявай. Няма да се повтори, обещавам. Обичам те от три години, ти много добре знаеш. Какво чакаш, за да ме обикнеш и ти? Внимавай, може да си намеря друго момиче от Молдова, стотици от тях са готови на брак срещу американска виза.

– Добра идея, Сет.

– С мен ще бъдеш щастлива, Ирина. Аз съм най-добрият човек на света, напълно безобиден.

– Нито един американски адвокат на мотоциклет не е безобиден, Сет. Но признавам, че си прекрасен човек.

– Тогава приемаш ли?

– Не мога. Ако знаеше причините ми, щеше да избягаш презглава.

– Да видим дали ще позная: трафик на застрашен вид екзотични животни? Няма значение. Ела да видиш апартамента ми, пък после решавай.

Апартаментът, в модерна сграда в "Ел Ембаркадеро", с портиер и фасетирани огледала в асансьора, беше толкова безупречно чист, че създаваше впечатлението за необитаемост. Освен кожен диван с цвят на спанак, огромен телевизор, стъклена маса с купчини списания и книги отгоре и няколко кълбовидни лампи, в тази Сахара с огромни витрини и тъмен паркет нямаше нищо друго. Никакви килими, картини, украшения или растения. В кухнята изпъкваше масата от черен гранит и лъскавия комплект от неизползвани тенджери и медни тигани, висящи на куки от тавана. От любопитство Ирина надникна в хладилника и видя портокалов сок, бяло вино и обезмаслено мляко.

– Някой път хапваш ли нещо твърдо, Сет?

– Да, при нашите или на ресторант. Тук липсва женска ръка, както казва майка ми. Ти умееш ли да готвиш, Ирина?

– Картофи и зеле.

Стаята, която според Сет я очаквала, беше асептична и мъжка, като останалата част от апартамента, в нея имаше само широко легло с кувертюра от суров лен и възглавници в три тона на кафявото, които не успяваха да развеселят обстановката, нощно шкафче и метален стол. На стената с пясъчен цвят висеше една от чернобелите снимки на Алма, дело на Натаниел Беласко, но за разлика от другите, които на Ирина се бяха сторили така издайнически, на тази се виждаше само половината от заспалото ѝ лице във фантастични замъглена атмосфера. Това беше единственото украшение, което Ирина видя в пустинята на Сет.

– От колко време живееш тук? – попита го тя.

– От пет години. Харесва ли ти?

– Гледката е впечатляваща.

– Но апартаментът ти се струва прекалено студен – заключи Сет. – Добре, ако искаш да правиш промени, ще трябва да се уговорим за подробностите. Никакви ресни, нито пастелни цветове, те не подхождат на личността ми, но в обзавеждането съм готов на леки отстъпки. Не веднага, по-нататък, когато ме помолиш да се оженя за теб.

– Благодаря, но засега ме закарай до метрото, трябва да се върна в моето жилище. Мисля, че съм хванала грип, цялото тяло ме боли.

– Дума да не става, госпожице. Ще поръчаме китайско, ще гледаме някой филм и ще чакаме обаждането на доктор Калет. Ще ти дам аспирин и чай, това помага. Жалко, че нямам пилешки бульон, той лекува безотказно.

– Извинявай, но ще мога ли да взема една вана? Не съм го правила от години, използвам душовете за персонала в "Ларк Хаус".

Беше ясна вечер и от широкия прозорец на банята се виждаха като на длан шумният град, движението, яхтите в залива, тълпите по улиците, пеша, на велосипед, на ролери, клиентите по масите под оранжевите навеси на тротоарите, часовниковата кула на гарата. Тракайки със зъби, Ирина се потопи до ушите в горещата вода и усети как схванатите ѝ мускули се отпускат, а болката в костите намалява, и за пореден път благослови парите и щедростта на семейство Беласко. Малко по-късно Сет ѝ съобщи от другата страна на вратата, че храната е пристигнала, но тя остана да се кисне още половин час. Накрая се облече неохотно, сънлива и замаяна. От миризмата от картонените кутии със свинско в сладкокисел сос, спагети и патица по пекински почна да ѝ се повдига. Тя се сви на дивана, заспа и се събуди едва след няколко часа, когато зад прозорците бе паднал мрак. Сет бе нагласил една възглавница под главата ѝ, беше я завил с одеяло и седнал в един ъгъл на дивана, гледаше втория си филм за вечерта – шпиони, международни престъпления и бандити от руската мафия, взел краката ѝ върху коленете си.

– Не исках да те будя. Калет се обади и каза, че Неко понесъл добре операцията, но има голям тумор на далака и това е началото на края – обяви той.

– Горкият, дано не страда много...

– Калет няма да го остави да страда, Ирина. Как е главоболието?

– Не знам. Много ми се спи. Да не си сложил дрога в чая, Сет?

– Да, сипах кетамин вътре. Защо не си легнеш и не поспиш като хората?

Той я заведе в стаята със снимката на Алма, събу обувките ѝ, помогна ѝ да си легне, зави я и отиде да си догледа филма. На другия ден Ирина се събуди късно, надвила треската с потене и сън; чувстваше се по-добре, но все още усещаше слабост в краката. Върху черната маса в кухнята завари бележка от Сет: "Кафето е сложено, включи кафеварката. Баба ми се е върнала в "Ларк Хаус", казах ѝ за Неко. Тя ще предупреди Войт, че си болна и няма да ходиш на работа. Почивай си. Ще ти се обадя по-късно. Целувки. Твоят бъдещ съпруг". Имаше и картонена чаша с пилешка супа с фиде, кутийка с малини и хартиен плик със сладък хляб от близката сладкарница.

Сет се прибра преди шест следобед, веднага след като излезе от съда, изгарящ от нетърпение да види Ирина. Беше звънял няколко пъти по телефона, за да провери дали не си е отишла, но се боеше да не би в последния момент да ѝ е щукнало да изчезне. Когато мислеше за нея, първият образ, който се появяваше в съзнанието му, бе на заек, готов да хукне, а вторият – на бледото ѝ внимателно лице, полуотворената уста, окръглените от почуда очи, когато слушаше историите на Алма, попивайки ги. Още щом отвори вратата, усети присъствието на Ирина. Преди да я види, разбра, че не си е отишла, апартаментът беше обитаем, пясъкът на стените изглеждаше по-топъл, подът имаше матов блясък, който никога не бе забелязвал, самият въздух бе станал по-приятен. Тя излезе да го посрещне с колеблива стъпка, с подути от сън очи и разрошена коса, подобна на белезникава перука. Сет разтвори ръце и тя за пръв път се приюти в тях. Постояха прегърнати известно време, което на нея ѝ се стори цяла вечност, а на него – кратка въздишка; после тя го заведе за ръка до дивана. "Трябва да поговорим", каза.

Катрин Хоуп я бе накарала да обещае, след като бе изслушала изповедта ѝ, че ще разкаже всичко на Сет, не само за да изтръгне от себе си зловредното растение, което я тровеше, а и защото той заслужаваше да знае истината.

В края на 2000 година агент Рон Уилкинс бе сътрудничил на двама канадски детективи в разследването им за произхода на стотици снимки, разпространявани в интернет, на около деветтодишно момиченце, което бе станало жертва на такива порочни издевателства и насилие, че едва ли беше оживяло. Бяха сред предпочитаните от колекционерите, специализирани в детска порнография, които купуваха снимките и видео записите тайно чрез международна мрежа. Сексуалната експлоатация на деца не беше нищо ново, съществуваше от векове напълно безнаказано, но агентите разчитаха на закон, приет през 1978 година, който я обявяваше за незаконна в Съединените щати. Оттам насетне производството и разпространението на снимки и филми бе намаляло, защото печалбите не оправдаваха законовите рискове. Тогава се появи интернет и пазарът се разрасна неконтролируемо. Според изчисленията съществуваха стотици хиляди уеб страници, посветени на детската порнография, и над двайсет милиона потребители, половината от които в Съединените щати. Предизвикателството се състоеше в това, да открият клиентите, но най-важното бе да пипнат продуцентите. Кодовото име, което поставиха на случая със сламенорусото момиченце с остри уши и трапчинка на брадичката, беше Алис. Материалът беше скорошен. Те подозираха, че Алис може да е по-голяма, отколкото изглеждаше, защото продуцентите се стараеха жертвите им да са възможно най-млади на вид, за да отговарят на изискванията на потребителите. След петнайсет месеца усилено сътрудничество, Уилкинс и канадците попаднаха на следите на един от колекционерите – пластичен хирург от Монреал. Нахлуха в дома му и в клиниката му, конфискуваха компютрите му и откриха повече от шестстотин снимки, сред които две снимки и едно видео на Алис. Хирургът бе арестуван и се съгласи да сътрудничи на властите в замяна на по-лека присъда. С получените сведения и имена Уилкинс се залови за работа. Снажният агент се самоопределяше като хрътка, казваше, че надуши ли веднъж следата, нищо не може да го отклони да върви по нея докрай и да не спира, докато не пипне злодея. Той се престорил на любител и свалил няколко снимки на Алис, обработил ги дигитално, за да изглеждат оригинални и лицето ѝ да не се вижда, макар че всеки познавач щял да я познае, и чрез тях получил достъп до мрежата, използвана от монреалския колекционер. Скоро се явили неколцина заинтересувани. Вече имал първата следа, останалото щяло да е въпрос на нюх.

Една нощ, през ноември 2002 година, Рон Уилкинс натисна звънеца на една къща в скромен квартал южно от Далас и Алис му отвори. Позна я от пръв поглед, не можеше да бъде сбъркана. "Идвам да говоря с родителите ти", каза ѝ той с въздишка на облекчение, защото не беше сигурен, че момиченцето е живо. Това беше един от щастливите периоди, през които Джим Робинс работеше в друг град и малката беше сама с майка си. Агентът показа значката си от ФБР и не дочака да го поканят, бутна вратата и влезе в къщата, направо в хола. Ирина щеше да помни винаги този миг, все едно току-що го е преживяла: черният гигант, сладникавата му миризма на цветя, дълбокия му и бавен глас, големите, но нежни ръце с розови длани. "На колко си години?", попита я той. Радмила беше на втората водка и третата бутилка бира, но все още се смяташе за трезва и се опита да се намеси с аргумента, че дъщеря ѝ била малолетна и въпросите трябвало да бъдат отправяни към нея. Уилкинс е жест я накара да млъкне. "Скоро ще навърша петнайсет", отговори Алис едва чуто, като хваната в грешка, и мъжът потрепери, защото единствената му дъщеря, светлината в живота му, беше на същата възраст. Алис бе прекарала детството си в лишения, с недостатъчно белтъчини, беше се развила късно и с ниския си ръст и тънки кости лесно можеше да мине за много по-малка. Уилкинс пресметна, че ако в момента Алис изглеждаше на дванайсет, на първите снимки, разпространени в интернет, със сигурност бе изглеждала на девет-десетгодишна. "Остави ме да поговоря насаме с майка ти", помоли я Уилкинс, засрамен. Но през това време Радмила беше навлязла в агресивния си етап на пиянство и се разкрещя, че дъщеря ѝ можела да чуе всичко, което агентът имал да ѝ казва. "Нали, Елисавета?" Малката кимна като хипнотизирана, забила поглед в стената. "Много съжалявам, моето момиче", каза Уилкинс и постави върху масата шест снимки. Така Радмила се изправи пред онова, което бе ставало в собствения ѝ дом в продължение на повече от две години и което бе отказвала да види, а Алис научи, че милиони мъже по целия свят са гледали скришните игри с нейния пастрок. От години се усещаше мръсна, лоша и виновна, но след като видя снимките на масата, ѝ се прииска да умре. Нямаше възможно изкупление за нея.

Джим Робинс я бе уверил, че подобни игри с бащата или с чичковци били нормални, че много момичета и момчета участвали в тях доброволно и с благодарност. Тези деца били специални. Само че никой не говорел за това, било строго пазена тайна и тя не бивало да го споменава никога пред никого, нито пред приятелките, нито пред учителките, а още по-малко пред доктора, понеже хората щели да я сметнат за грешница и мръсница, щяла да остане сама и без приятели; дори майка ѝ щяла да се откаже от нея, Радмила била много ревнива. Защо се опъвала? Искала подаръци, така ли? Добре, тогава щял да ѝ плаща като на голяма жена, но не на нея, а на баба ѝ и дядо ѝ. Той лично щял да изпраща пари в Молдова от името на тяхната внучка; тя щяла да напише картичка, която да придружава парите, но без да казва на Радмила – това също щяло да бъде тяхна тайна. Понякога старците се нуждаеха от допълнителни средства за ремонт на покрива или да купят друга коза. Няма проблем, той бил с добро сърце, разбирал, че животът в Молдова е труден, добре, че поне Елисавета извадила късмета да дойде в Америка; но не бивало да се установява прецедент с пари, получени гратис, редно било да си ги спечели, нали така? Трябвало да се усмихва, това нищо не ѝ струвало, да се облича така, както той ѝ каже, да се подлага на въжетата и железата, да пие джин, за да се отпусне, с ябълков сок, та да не изгори гърлото ѝ, скоро щяла да свикне с вкуса, искала ли още захар? Въпреки алкохола, наркотиците и страха, в даден момент тя си даде сметка, че има камери в бараката с инструментите, тяхната "къщичка", където никой, дори майка ѝ нямаше право да влиза. Робинс ѝ се закле, че снимките и видео записите са само за него, за лично ползване, че никой никога нямало да ги види, той щял да ги пази за спомен за следващите години, когато тя се запишела в колеж.

Ах, колко щяла да му липсва!

Присъствието на непознатия негър с неговите големи ръце и тъжни очи и нейните снимки доказваше, че пастрокът ѝ я бе излъгал. Всичко случило се в бараката се бе разпространявало в интернет и щеше да продължи да се разпространява, нямаше начин да бъде изтеглено или унищожено, щеше винаги да съществува. Всяка минута някъде по света някой щеше да я изнасилва, някой щеше да мастурбира пред нейното страдание. До края на живота си, където и да отидеше, някой би могъл да я познае. Нямаше къде да избяга. Ужасът никога нямаше да свърши. Миризмата на алкохол и вкусът на ябълка щяха вечно да я връщат в бараката, вечно щеше да ходи, оглеждайки се през рамо, крадешком; вечно щеше да изпитва отвращение, когато някой я докоснеше.

Онази вечер, след като Рон Уилкинс си тръгна, малката се затвори в стаята си, вцепенена от ужас и погнуса, убедена, че пастрокът ѝ ще я убие, когато се върне, както я бе предупредил, че ще направи, ако кажеше и една думичка за техните забавления. Смъртта беше единственият ѝ изход, но не от неговите ръце, не по бавния и мъчителен начин, който той често описваше, винаги с нови подробности.

Междувременно Радмила изсипа в гърлото си остатъка от бутилката водка, падна в несвяст и прекара десетте следващи часа просната на пода в кухнята. Когато се посъвзе от махмурлука, се нахвърли с шамари върху дъщеря си, съблазнителката, курвата, която бе покварила мъжа ѝ. Сцената трая кратко, защото точно тогава пристигна патрулката с двама полицаи и социалната работничка, изпратени от Уилкинс. Те арестуваха Радмила, а детето отведоха в детска психиатрична клиника, докато Съдът за малолетни реши какво да прави с него. Ирина никога повече нямаше да види майка си и пастрока си.

Радмила успя да съобщи на Джим Робинс, че го издирват, и той избяга от страната, но не беше предполагал, че през следващите четири години Рон Уилкинс ще обърне света, за да го търси, че ще го открие в Ямайка и ще го върне с белезници в Съединените щати. Не се наложи жертвата му да присъства на процеса, защото адвокатите взеха показанията ѝ на четири очи и съдийката я освободи от явяването пред съда. От нея момичето научи, че баба ѝ и дядо ѝ са починали и че пари никога не са им били изпращани. Джим Робинс получи ефективна присъда от десет години затвор.

– Остават му три години и два месеца. Като го пуснат, ще ме потърси и аз няма да имам къде да се скрия – заключи Ирина.

– Няма да е нужно да се криеш. Ще му наложат ограничителна заповед. Доближи ли те, отива пак в затвора. Аз ще бъда с теб и ще наблюдавам спазването на заповедта – отвърна Сет.

– Не виждаш ли, че е невъзможно, Сет? Всеки миг някой около теб, съдружник, приятел, клиент, дори баща ти може да ме разпознае. В този момент съм на хиляди и хиляди екрани.

– Не, Ирина. Ти си жена на двайсет и шест години, а тази, която се вижда в интернет, е Алис, малко момиченце, което вече не съществува. Педофилите вече не се интересуват от теб.

– Грешиш. Налагало ми се е да бягам няколко пъти от различни места, защото някой нещастник ме преследва. Дори при намеса на полицията не могат да му попречат да пуска снимките ми. Мислех, че като си боядисам косата черна или се гримирам, няма да ме забелязват, но не се получи; лицето ми лесно се разпознава и не се е променило чак толкова през тези години. Вечно съм нащрек, Сет. След като семейството ти щеше да ме отхвърли, понеже съм бедна и не съм еврейка, представяш ли си какво би станало, като научат това?

– Ние сами ще им го кажем, Ирина. Ще им е трудно да го възприемат, но вярвам, че в крайна сметка ще те заобичат повече зарад и всичко, което си препатила. Те са много добри хора. Дълго време си страдала, сега е време да започнеш да се възстановяваш и да прощаваш.

– Да простя ли, Сет?

– Ако не го направиш, озлоблението ще те унищожи. Всички рани заздравяват с обич, Ирина. Трябва да обикнеш себе си, да обикнеш и мен. Разбрахме ли се?

– Така каза и Кати.

– Послушай я, тя знае много. Позволи ми да ти помогна. Аз не съм мъдрец, но съм добър другар и ти дадох доста доказателства за упоритост. Не се предавам никога. Примири се, Ирина, нямам намерение да те оставям на мира. Чуваш ли сърцето ми? То те вика – каза ѝ той, взе ръката ѝ и я сложи на гърдите си.

– Има още нещо, Сет.

– Още?

– Откакто агент Уилкинс ме спаси от моя пастрок, никой не ме е докосвал… Знаеш какво имам предвид. Била съм сама и предпочитам да е така.

– Добре, Ирина, това ще трябва да се промени, но ще напредваме полека. Случилото се няма нищо общо с любовта и никога повече няма да се повтори. Няма нищо общо и с нас двамата. Веднъж ти ми каза, че старите хора се любят бавно. Идеята не е лоша. Ще се обичаме като старчоци, какво ще кажеш?

– Не мисля, че ще се получи, Сет.

– Тогава ще тръгнем на терапия. Хайде, стига си плакала. Гладна ли си? Среши се малко, ще излезем да хапнем и да поговорим за греховете на баба ми, това винаги повдига духа ни.