Японският любовник

НЕВИДИМИЯТ МЪЖ

Едва след една година работа при Алма Беласко, Ирина заподозря, че старата жена има любовник, но нямаше смелост да отдаде значение на този факт, докато в един момент не се видя принудена да сподели откритието си със Сет. Отначало, преди Сет да я въведе в порока на съспенса и интригата, тя нямаше никакво намерение да шпионира Алма. Постепенно навлизаше в личния ѝ свят, без нито една от двете да си даде сметка за това. Мисълта за любовник започна да добива форма в ума на Ирина, докато подреждаше кашоните, които пристигаха от къщата в Сий Клиф, и същевременно в стаята на Алма редовно почистваше и лъскаше снимката на мъж в сребърна рамка. Освен друга, по-малка семейна снимка, в хола в апартамента нямаше повече фотографии и това направи впечатление на Ирина, защото всички останали обитатели на "Ларк Хаус" се заобикаляха със снимки, като че ли искаха да си осигурят компания. Алма ѝ каза единствено, че това е приятел от детството ѝ. Малкото пъти, когато Ирина се осмеляваше да задава повече въпроси, старата жена сменяше темата, но все пак момичето успя да ѝ измъкне името на мъжа от снимката – Ичимей Фукуда, без съмнение японец – и да научи, че е автор на странната картина в хола – скръбен снежен пейзаж със сиво небе, мрачни едноетажни сгради, електрически стълбове и кабели и един-единствен признак на живот – черна птица в полет. Ирина не разбираше защо Алма е избрала за украса на апартамента си измежду многобройните произведения на изкуството в дома на семейство Беласко именно това потискащо платно. На портрета Ичимей Фукуда беше на неопределена възраст, главата му бе наклонена настрани, като че ли питаше нещо, очите – примижали, защото гледаше срещу слънцето, но погледът му бе открит и прям; на устата му бе загатната усмивка върху плътни, чувствени устни, а косата му бе остра и гъста. Ирина се чувстваше неумолимо привлечена към това лице, което сякаш я викаше или се опитваше да ѝ каже нещо важно. Толкова много го разглеждаше, когато беше сама в апартамента, че започна да си представя Ичимей Фукуда в цял ръст, да му приписва качества и да му измисля живот – беше широкоплещест, самотник по характер, владеещ чувствата си и изстрадал. Отказът на Алма да разговаря за него подклаждаше желанието ѝ да го опознае. В кашона намери друга снимка на същия мъж – стояха заедно с Алма на някакъв плаж: и двамата бяха стъпили във водата със запретнати панталони, държаха маратонките си в ръце, смееха се и се бутаха. Поведението на тази двойка, която играеше на пясъка, разкриваше любов и сексуална близост. Ирина си представи как са били сами и са помолили някого, някакъв непознат, който минавал оттам, да направи тази моментална снимка. Ако Ичимей беше горе-долу на възрастта на Алма, вероятно сега е на около осемдесет, заключи Ирина, но не изпита и капка съмнение, че ще го познае, ако го срещне. Само Ичимей можеше да е причина за периодичните странствания на Алма.

Ирина се научи да предугажда изчезването на господарката си по вглъбеното ѝ и меланхолично мълчание няколко дни преди това, последвано от внезапна, едва сдържана еуфория, след като вземеше решение да замине. Живееше в очакване на нещо и когато то се случеше, засилваше от щастие, хвърляше две-три дрехи в малък куфар, предупреждаваше Кирстен да не ходи в ателието и поверяваше Неко на грижите на Ирина. Котката беше стара и страдаше от внушителен набор от мании и болежки и затова дълъг списък с препоръки и лекове стоеше залепен на вратата на хладилника. Неко беше четвъртият от цяла серия подобни котки, всички със същото име, съпътствали Алма в различни периоди от живота ѝ. Алма тръгваше забързана като млада булка, без да казва къде отива, нито кога възнамерява да се върне. Минаваха два или три дни без известия от нея и внезапно, толкова неочаквано, колкото беше заминала, се връщаше лъчезарна с малката си, подобна на играчка кола с изпразнен резервоар. Ирина водеше сметките ѝ и виждаше фактури от хотели; откри също, че по време на тези кратки бягства Алма отнасяше двете си единствени копринени нощници вместо трикотажните пижами, които обикновено използваше. Девойката се питаше защо Алма се измъква така, сякаш върши грях – беше свободна и можеше да приема когото си пожелае в своя апартамент в "Ларк Хаус".

Подозренията на Ирина към мъжа от портрета нямаше как да не заразят и Сет. Девойката внимаваше да не споменава за съмненията си, но при честите си посещения младежът започна да забелязва повтарящите се отсъствия на баба си. Когато я питаше, Алма отговаряше, че е заминала да обучава терористи, да експериментира с айяуаска, или му даваше някакво друго безумно обяснение с онзи ироничен тон, който характеризираше диалозите им. Сет заключи, че се нуждае от помощта на Ирина, за да разплете тази мистерия, но не беше никак лесно да я получи, защото лоялността на Ирина към Алма беше непоклатима. Успя да я убеди, че баба му се излага на опасност. Алма изглежда здрава за възрастта си, ѝ каза, но всъщност е крехка, има високо кръвно, сърцето ѝ ѝ изневерява и страда от начална паркинсонова болест, затова ѝ треперят ръцете. Не знае други подробности, тъй като Алма отказала да се подложи на необходимите медицински прегледи, но във всички случаи баба му трябва да бъде наблюдавана и да избягва рисковете.

– Желаем сигурност за хората, които обичаме, Сет. Но за себе си всеки човек търси независимост. Баба ти никога не би приела да се бъркаме в личния ѝ живот дори ако е за нейно добро.

– Точно затова трябва да го направим, без тя да забележи – обоснова се Сет.

Според Сет в началото на 2010 година неочаквано, за броени часове нещо променило личността на баба му. Утвърдена като творец и като човек, стриктно изпълняващ задълженията си и образец за подражание, тя се затворила в гериатрична клиника, което въобще не ѝ прилягало, и избрала да се облича като бежанка от Тибет според мнението на снаха ѝ Дорис. Късо съединение в мозъка ѝ, каква друга би могла да е причината, добави. Последното, което видели в нея от предишната Алма, било, когато след един нормален обяд оповестила, че отива да си полегне за следобедна дрямка. В пет часа привечер Дорис почукала на вратата на стаята ѝ, за да напомни на свекърва си за празненството вечерта – заварила я изправена до прозореца, е поглед, зареян в мъглата, боса и по бельо. На един стол лежала захвърлена великолепната ѝ дълга рокля. "Кажи на Лари, че няма да присъствам на галавечерта и че го моля да не разчита за нищо повече на мен до края на живота ми." Твърдият ѝ глас не търпял възражение. Снаха ѝ тихо затворила вратата и отишла да предаде посланието на съпруга си. Това била вечерта – най-важната през годината – в която събирали средства за Фондация "Беласко" и на изпитание се поставяла силата на убеждение на цялото семейство. Сервитьорите вече привършвали с подреждането на масите, готвачите бързали е подготовката на банкета, а музикантите от камерния оркестър настройвали инструментите си. Всяка година Алма произнасяла кратко слово, приблизително едно и също, позирала за няколко снимки с най-изтъкнатите дарители и разговаряла с медиите – от нея се изисквало само това, всичко останало било отговорност на сина ѝ Лари. Наложило се да се справят без нея.

На другия ден Алма предприела окончателните промени. Захванала да реди куфари и решила, че много малко от вещите ѝ ще са ѝ нужни в новия живот. Трябвало да се освободи. Първо отишла да си напазарува, после се срещнала със счетоводителя и е адвоката си. Определила разумна пенсия за себе си и предала останалото си състояние на Лари без указания как да го разпредели, сетне оповестила, че отива да живее в "Ларк Хаус". За да прескочи листата на чакащите, откупила реда на някаква антроположка, която срещу подходяща сума се съгласила да почака още няколко години. Нито един Беласко не бил чувал за това място.

– Това е дом за отдих в Бъркли – обяснила без повече подробности Алма.

– Да не е старчески приют? – попитал Лари, разтревожен.

– Нещо такова. Ще изживея годините, които ми остават, без усложнения и без тежести.

– Тежести? Надявам се, че нямаш предвид нас!

– А какво ще кажем на хората? – избухнала Дорис.

– Че съм стара и луда. И няма да сте далече от истината – отвърнала Алма.

Шофьорът я закарал с котката и двата куфара. Една седмица по-късно Алма подновила шофьорската си книжка, която от няколко десетилетия пито веднъж не ѝ се наложило да ползва, и купила кола "Смарт" в лимоненозелен цвят – толкова малка и лека, че веднъж трима палави младежи я преобърнали, както си стояла паркирана на улицата, и я зарязали с колелата нагоре, подобно на легнала по гръб костенурка. Мотивите на Алма да избере тази кола били, че крещящият цвят я правел видима за другите шофьори и че размерът ѝ гарантирал, че ако, за нещастие, блъснела някого, нямало да го убие. Представлявала нещо средно между велосипед и инвалидна количка.

– Мисля, че баба ми има сериозни проблеми със здравето, Ирина, и се е затворила в "Ларк Хаус" от гордост, за да не разбере никой – ѝ каза Сет.

– Ако беше така, вече щеше да е умряла, Сет. Освен това в "Ларк Хаус" никой не се затваря. Това е отворена общност, където хората влизат и излизат, когато пожелаят. Затова не се приемат пациенти с алцхаймер, които могат да избягат и да се изгубят.

– Точно от това се страхувам, да не би да се случи нещо такова в някоя екскурзия на баба ми.

– Винаги се е връщала. Знае къде отива и не мисля, че е сама.

– С кого тогава? С някой ухажор? Нали не смяташ, че баба ми ходи по хотели с любовник! – подигравателно каза Сет, но сериозното изражение на Ирина прекъсна смеха му.

– А защо не?

– Та тя е старица!

– Всичко е относително. Тя е стара, но не е старица. В "Ларк Хаус" Алма може да мине за млада. Освен това любовта не знае възраст. Според Ханс Войт на стари години е добре да си влюбен. Полезно е за здравето и предпазва от депресия.

– Как го правят старите хора? Имам предвид онова нещо в леглото – попита Сет.

– Без да бързат, предполагам. Защо не попиташ баба си – отговори тя.

Сет успя да спечели Ирина за свой съюзник и двамата сглобиха картинката. Веднъж седмично Алма получаваше кутия с три гардении, която куриер предаваше на рецепцията. Имената на изпращача и на цветарския магазин не бяха изписани, но Алма не проявяваше изненада, нито любопитство. В "Ларк Хаус" пристигаше и жълт пощенски плик без подател, който тя изхвърляше, след като от вътре извадеше по-малък плик, адресиран на ръка също до нея, но на адреса на Сий Клиф. Никой от семейство Беласко или от прислужниците не беше получавал, нито изпращал тези писма в "Ларк Хаус". Не подозираха за съществуването им, докато Сет не им каза. Ирина и внукът не успяха да разберат кой ги подава, защо са нужни два плика и два адреса за едно и също писмо, нито докъде ще доведе тази необикновена кореспонденция. Тъй като нито Ирина откри следи от писмата в апартамента в "Ларк Хаус", нито Сет в Сий Клиф, предположиха, че Алма ги съхранява в сейф в някоя банка.

Още едно паметно сватбено пътешествие с теб, Алма! Отдавна не бях те виждал толкова щастлива и спокойна. Вълшебната гледка на хиляда и седемстотин цъфнали вишни ни посрещна във Вашингтон. Виждал съм нещо подобно в Киото преди много години. Още ли цъфти така красиво вишната в Сий Клиф, която баща ми посади?

Ти погали имената, гравирани върху тъмния камък на Мемориала в чест на Виетнам, и ми каза, че камъните говорят, че може да се чуят гласовете им, че мъртвите са затворени в тази стена и ни викат, негодуващи, че са били пожертвани. Замислих се за това. Духове има навсякъде, Алма, но мисля, че се разхождат на свобода и не таят гняв.