Японският любовник

МЕЧЪТ НА СЕМЕЙСТВО ФУКУДА

Агонията му се проточи няколко седмици. С проядени от рака дробове, дишайки с хриптене като риба на сухо, Такао Фукуда умираше мъчително. Той едва говореше и беше толкова изнемощял, че опитите му да общува с писане се оказваха напразни, защото подутите му и треперещи ръце не можеха да очертаят тънките японски букви. Отказваше да яде и при най-леко невнимание от страна на роднините или сестрите изтръгваше хранителната сонда. Скоро потъна в тежък сопор, но Ичимей, който се редуваше с майка си и сестра си, за да са до него в болницата, знаеше, че е в съзнание и се мъчи. Наместваше възглавниците, за да го поддържа полуизправен, попиваше потта му, мажеше с лосион олющената му кожа, слагаше парченца лед върху езика му, говореше му за растения и градини. В един от тези мигове на близост той забеляза, че устните на баща му мърдат непрекъснато и учленяват нещо, което напомняше името на марка цигари, но мисълта, че в това състояние все още иска да пуши, изглеждаше толкова абсурдна, че Ичимей я отхвърли. Цял следобед се опитва да отгатне какво иска да му каже Такао. "Кеми Морита? Това ли казваш, тате? Искаш да я видиш, така ли?", попита го той накрая. Такао кимна с малкото енергия, която му бе останала. Това беше духовната учителка по оомото, славеща се със способността си да разговаря е духовете, която Ичимей познаваше от честите ѝ посещения в малките общности, изповядващи същата религия.

– Татко иска да повикаме Кеми Морита – каза Ичимей на Мегуми.

– Тя живее в Лос Анджелис, Ичимей.

– Колко спестени пари ни остават? Бихме могли да ѝ платим билета за самолета.

Когато Кеми Морита пристигна, Такао вече не помръдваше, нито отваряше очи. Единственият признак на живот беше бръмченето на респиратора; Такао бе стигнал до преддверието на рая и чакаше. Мегуми помоли една колежка от фабриката да ѝ заеме колата си и отиде да посрещне жрицата на летището. Тя приличаше на десетгодишно дете в бяла пижама. Побелялата ѝ коса, превитите рамене и начинът, по който влачеше краката си, контрастираха е лицето ѝ, гладко и без бръчки, бронзова маска на спокойствието.

Кеми Морита приближи със ситни стъпки до леглото и взе ръката на Такао; той открехна клепачи и след малко позна духовната си учителка. Тогава едва доловимо движение оживи опустошеното му лице. Ичимей, Мегуми и Хейдеку отстъпиха към дъното на стаята, а Кеми зашепна някаква дълга молитва или поема на архаичен японски. После долепи ухо до устата на умиращия. След няколко дълги минути тя целуна Такао по челото и се обърна към семейството.

– Тук са майката, бащата и дедите на Такао. Дошли са много отдалече, за да го преведат на отвъдния бряг – каза Кеми на японски, сочейки долния край на леглото. – Такао е готов да си тръгне, но преди това иска да предаде нещо на Ичимей. Посланието му е следното: "Самурайският меч на семейство Фукуда е заровен в една градина над морето. Не може да остане там. Ичимей, ти трябва да го изровиш и да го поставиш където му е мястото, в олтара на нашите предци".

Ичимей прие посланието е дълбок поклон, опрял събраните си ръце до челото. Той не си спомняше ясно нощта, в която заровиха катана, фамилния меч на Фукуда, годините бяха размили сцената, но Хейдеко и Мегуми знаеха коя е градината над морето.

– Такао иска още една последна цигара – добави Кеми Морита, преди да се оттегли.

Като се върна в Бостън, Алма установи, че през годините на нейното отсъствие семейство Беласко се е променило повече, отколкото си личеше по писмата им. През първите дни тя се чувстваше излишна, като временна гостенка, питайки се къде е мястото ѝ в тази фамилия и какво, по дяволите, да прави е живота си. Сан Франциско ѝ изглеждаше провинциален; за да изгради име е рисунките си, трябваше да отиде в Ню Йорк, където щеше да се движи сред известни творци и да бъде по-близо до европейските веяния.

Бяха се родили трима внуци Беласко, тримесечното момченце на Марта и близначките на Сара, които поради някаква грешка на генетиката се бяха пръкнали с вид на скандинавки. Натаниел бе поел фирмата на баща си, живееше сам в луксозна мансарда е чудни гледки към океана, а свободните си часове запълваше, кръстосвайки залива с ветроходната си яхта. Беше пестелив на думи и на приятелства. На двайсет и седем години, той все още устояваше на агресивната кампания на майка си да му намери подходяща половинка. Кандидатки имаше в изобилие, защото Натаниел произхождаше от добро семейство, беше богат и много привлекателен, с една дума мети – отговорен и достоен младеж, такъв, какъвто баща му го искаше и на когото всички девойки за женене от еврейската колония бяха хвърлили око. Леля Лилиан се бе променила малко, беше все същата добродушна и енергична жена, но вече недочуваше, говореше силно и косата ѝ се бе прошарила доста, но тя отказваше да я боядисва, защото не желаеше да изглежда по-млада, напротив. Върху плещите на мъжа ѝ се бяха стоварили ненадейно две десетилетия и малката им възрастова разлика изглеждаше три пъти по-голяма. Исаак бе преживял сърдечен удар и макар да се бе оправил, се чувстваше отпаднал. Ходеше по два-три часа на ден в офиса от дисциплина, но беше прехвърлил работата на Натаниел; преустанови напълно социалния живот, който никога не го беше привличал, четеше много, любуваше се на гледката към морето и към залива от перголата на своята градина, отглеждаше разсади в парника, изучаваше закони и растения. Беше станал по-чувствителен и дори най-леките вълнения го просълзяваха. Лилиан живееше с буца страх, забодена в стомаха. "Закълни ми се, че няма да умреш преди мен, Исаак", настояваше тя в моментите, когато го видеше да остава без дъх и да се довлачва едва-едва до леглото, където рухваше бял като чаршафите, със сковани кости. Лилиан не разбираше нищо от кухня, винаги бе разчитала на готвач, но откакто мъжът ѝ почна да линее, тя сама му приготвяше безотказни супи по наследените от майка ѝ рецепти, записани на ръка в една тетрадка. Беше го заставила да посети цяла дузина лекари, придружаваше го по време на консултациите, за да не би да скрие някоя болежка, и сама му даваше лекарствата. Прибягаше и до езотерични средства. Призоваваше Господа не само сутрин и вечер, както е редно, а и по всяко време: Ш'ма, Исраел, Адонай Елоейну, Адонай Ехад[3]. Като предпазна мярка, Исаак спеше със стъклено Синьо око и цветна месингова Ръка на Фатима, окачени за рамката на леглото; върху нощното му шкафче винаги имаше свещ, еврейска и християнска Библия, както и чаша със светената вода, която една от прислужничките в къщата бе донесла от параклиса на свети Юда.

– Какво е това? – попита Исаак в деня, когато върху шкафчето му се появи скелет с цилиндър на главата.

– Барон Самеди. Изпратиха ми го от Ню Орлиънс. Това е божеството на смъртта, но и на здравето – уведоми го Лилиан.

Първият порив на Исаак бе да помете с ръка фетишите, нахлули в стаята му, но любовта към жена му се оказа по-силна. Нищо не му струваше да се прави, че не ги забелязва, ако това щеше да помогне на Лилиан, която неумолимо се хлъзгаше надолу по склона на паниката. Не можеше да я утеши другояче. Беше стъписан от собствения си физически разпад, защото винаги се бе чувствал здрав и силен и се смяташе за непоклатим. Някаква ужасна умора разяждаше костите му и само благодарение на слонската си воля успяваше да изпълнява отговорностите, които сам си бе наложил. Една от тях бе да остане жив, за да не разочарова жена си.

Завръщането на Алма му вдъхна глътка енергия. Той не беше много-много по сантименталните излияния, но разклатеното здраве го бе направило уязвим и трябваше много да внимава да не би потокът от нежност, който таеше в себе си, да се излее навън. Само Лилиан, в миговете на интимност, долавяше тази страна от личността на мъжа си. Синът му Натаниел беше тоягата, на която Исаак се опираше, неговият най-добър приятел, съдружник и довереник, но никога не се бе налагало да му го казва; двамата смятаха това за даденост и изразяването му с думи щеше да ги засрами. Към Марта и Сара Исаак се отнасяше с обич, като благодушен патриарх, но тайничко бе признал пред Лилиан, че не харесва дъщерите си, намираше ги за посредствени. Лилиан също не ги харесваше особено, но не го признаваше под никакъв предлог. На внуците Исаак се радваше отдалече. "Нека изчакаме да поотраснат, сега още не са хора", оправдаваше се той уж на шега, но всъщност точно така го усещаше. Към Алма обаче винаги бе имал слабост.

Когато през 1939 година тази племенничка пристигна от Полша да живее в Сий Клиф, Исаак толкова я обикна, че по-късно започна да изпитва някаква виновна радост от изчезването на родителите ѝ, защото това му даваше възможност да ги замести в сърцето на малката. Той не си постави за цел да я възпитава, както собствените си деца, а само да я закриля и това му даде свободата да я обича. Остави на Лилиан задачата да се грижи за потребностите на момиченцето, докато той се забавляваше, предизвиквайки я интелектуално и споделяйки с нея своята страст към ботаниката и географията. Именно когато показваше на Алма книгите си по градинарство, един ден му хрумна да създаде Фондация "Беласко". В продължение на няколко месеца двамата обсъждаха различни възможности, преди идеята да се избистри, и точно Алма, която тогава беше тринайсетгодишна, предложи да засадят градини в най-бедните квартали на града. Исаак ѝ се възхищаваше, наблюдаваше очарован развитието на ума ѝ, разбираше самотата ѝ и се трогваше, когато тя дойдеше да търси компанията му. Детето сядаше до него с ръка върху коляното му да гледа телевизия или да изучава книги по градинарство и тежестта и топлината на тази малка ръка бяха безценен дар за Исаак. Той на свой ред я погалваше по главата, когато минеше наблизо и наоколо нямаше други хора, и купуваше лакомства, които пъхаше под възглавницата ѝ. Младата жена, която се завърна от Бостън с геометрично оформена прическа, начервени устни и уверена стъпка, не беше предишната боязлива Алма, която заспиваше, гушнала котката, защото се боеше да спи сама, но веднъж преодолели взаимното смущение, двамата въстановиха топлите отношения, които ги бяха свързвали повече от десетилетие.

– Помниш ли семейство Фукуда? – попита Исаак племенничката си след няколко дни.

– Как да не ги помня! – възкликна Алма изненадано.

– Вчера ми се обади едно от децата им.

– Ичимей?

– Да. Той е по-малкият, нали? Попита ме дали може да дойде да ме види, трябвало да говори с мен. Те живеят в Аризона.

– Чичо, Ичимей е мой приятел и не съм го виждала, откакто интернираха семейството. Може ли да присъствам на тази среща, моля ти се?

– Той ми даде да разбера, че става дума за нещо лично.

– Кога ще дойде?

– Аз ще те уведомя, Алма.

След петнайсет дни Ичимей се появи в къщата в Сий Клиф в обикновен тъмен костюм и черна вратовръзка. Алма го очакваше с галопиращо сърце и още преди да е натиснал звънеца, отвори вратата и се хвърли на врата му. Беше все така по-висока от него и едва не го повали. Ичимей, смутен, защото се изненада, че я вижда, и защото японците не гледат с добро око на откритото изразяване на чувства, не знаеше как да отвърне на подобна сърдечност, но тя не му даде време да помисли; хвана го за ръката и го повлече навътре към къщата, повтаряйки името му с насълзени очи, и още непристъпили прага, го целуна направо по устата. Исаак Беласко седеше в библиотеката, в любимото си кресло, с Неко, котарака на Ичимей, който вече беше шестнайсетгодишен, върху коленете. Той стана свидетел на сцената и се скри развълнуван зад вестника, докато Алма най-накрая доведе Ичимей при него. Младата жена ги остави сами и затвори вратата.

Ичимей разказа накратко на Исаак Беласко за преживелиците на своето семейство, за които Исаак вече знаеше, защото след телефонното обаждане се бе осведомил в рамките на възможното какво е станало с японците. Знаеше не само за смъртта на Такао и на Чарлс, за депортирането на Джеймс и за мизерното съществуване на вдовицата и на двете ѝ живи деца, ами бе взел и някои мерки по въпроса. Единствената новина, която му донесе Ичимей, бе посланието на Такао за меча.

– Много съжалявам за смъртта на Такао. Той беше мой приятел и учител. Съжалявам и за случилото се с Чарлс и Джеймс. Никой не е докосвал мястото, където се намира вашият семеен меч, Ичимей. Можеш да си го вземеш, когато поискаш, но той бе заровен церемониално и ми се струва, че баща ти би искал да бъде изваден със същата тържественост.

– Така е, господине. Засега нямам къде да го сложа. Мога ли да го оставя тук? Няма да е за още дълго, надявам се.

– Мечът прави чест на тази къща, Ичимей. Бързаш ли да си го вземеш?

– Мястото му е в олтара на моите деди, но за момента нямаме нито дом, нито олтар. С майка ми и сестра ми живеем в пансион.

– На колко години си, Ичимей?

– На двайсет и две.

– Вече си пълнолетен, глава на семейство. На теб се пада да поемеш работата, която бяхме захванали с баща ти.

Исаак Беласко започна да разказва на смаяния Ичимей как през 1941 година е учредил съдружие с Такао Фукуда за създаване на разсадник за цветя и растения. Войната бе попречила на съдружието да заработи, но никой от двама им не се бе отказал от постигнатото устно споразумение, така че то си оставало в сила. В Мартинес, източно от залива на Сан Франциско, имало подходящ терен, който Исаак бе закупил много изгодно: два хектара равна, плодородна и добре напоявана земя, със скромна, но прилична постройка, където семейство Фукуда можеше да се настани, докато намереше нещо по-подходящо. Ичимей трябваше здраво да запретне ръкави, за да потръгне предприятието, така както се бяха споразумели с Такао.

– Земята вече я имаме, Ичимей. Аз ще вложа началния капитал в подготовката на терена и разсада, останалото е твоя работа. От продажбите ще изплащаш дела си, когато можеш, без да бързаш и без лихви. Като му дойде времето, ще прехвърлим дружеството на твое име. Засега теренът е собственост на дружество "Беласко, Фукуда и синове".

Той не му каза, че учредяването на дружеството и покупката на земята бяха извършени преди по-малко от седмица. Това Ичимей щеше да открие четири години по-късно, когато отиде да прехвърли бащиното предприятие на свое име.

Семейство Фукуда се завърна в Сан Франциско и се установи в Мартинес, на четиресет и пет минути от Сан Франциско. Работейки от сутрин до вечер, Ичимей, Мегуми и Хейдеку получиха първата реколта цветя. Те се увериха, че земята и климатът са възможно най-добрите, оставаше само да реализират продукцията си на пазара. Хейдеку бе показала повече смелост и издръжливост от всеки друг член на семейството. В "Топаз" тя бе развила борбен и организационен дух; в Аризона бе изхранвала семейството, защото Такао едва дишаше от цигарите и пристъпите на кашлица. Тя бе обичала мъжа си със свирепата вярност на жена, която не оспорва орисията си на съпруга, но овдовяването я направи свободна. Когато се върна в Калифорния заедно с децата си и се изправи пред два хектара възможности, Хейдеку без колебание оглави предприятието. Отначало Мегуми се видя принудена да ѝ се подчини, да хване лопатата и греблото и да заработи на полето, но мислите ѝ бяха насочени към бъдеще, твърде далечно от земеделието. Ичимей обичаше ботаниката и притежаваше желязна воля за тежката работа, но му липсваше практически усет и око за парите. Той беше идеалист, мечтател, с наклонност към рисуването и поезията, по-способен за медитация, отколкото за търговия. Той не тръгна да продава невероятната си реколта от цветя в Сан Франциско, докато майка му не му нареди да измие пръстта от ноктите си, да се издокара с костюм, бяла риза и цветна вратовръзка – никакъв траур – да натовари камионетката и да подкара към града.

Мегуми бе направила списък с най-изисканите цветарски магазини и с него в ръка Хейдеко ги посети един по един. Тя оставаше в колата, защото съзнаваше, че прилича на японска селянка и английският ѝ е прекалено лош, докато Ичимей, почервенял до ушите от срам, предлагаше стоката им. Всичко, свързано с пари, го притесняваше. Според Мегуми брат ѝ не бил създаден да живее в Америка, бил кротък, свит, пасивен и скромен; ако зависело от него, щял да ходи е препаска и да проси храната си с паничка като индийските аскети и пророци.

Същата вечер Хейдеко и Ичимей се завърнаха от Сан Франциско е празна камионетка. "За пръв и последен път идвам е теб, синко. Ти си глава на семейството. Не можем да ядем цветя, трябва да се научиш да ги продаваш", заяви му Хейдеко. Ичимей се опита да прехвърли ролята на сестра си, но Мегуми вече бе с единия крак на вратата. Тримата разбраха колко е лесно да получат добра цена за цветята и изчислиха, че за четири-пет години ще успеят да изплатят земята, ако живееха съвсем скромно и не ги сполетеше някое нещастие. От друга страна, след като видя реколтата, Исаак Беласко обеща да им издейства договор с хотел "Феърмонт" за поддръжката на фантастичните букети свежи цветя в хола пред рецепцията и в салоните, е които се славеше заведението.

Семейството най-сетне започваше да се изправя на крака след тринайсет години неволи; тогава Мегуми обяви, че е навършила трийсет и е време да поеме по свой път. Междувременно Бойд Андерсън се бе оженил и развел, бе станал баща на две деца и за пореден път бе помолил Мегуми да отиде в Хавай, където той въртеше процъфтяващ бизнес със своя автосервиз и малка флотилия от товарни камиони. "Забрави за Хавай, ако искаш да си с мен, ти ела в Сан Франциско", отговори му тя. Беше си наумила да учи за медицинска сестра. В "Топаз" бе помагала при няколко раждания и всеки път когато поемеше в ръце новородено, изпитваше същото усещане за екстаз, което според представите ѝ най-много наподобяваше божие откровение. Отскоро тази част от гинекологията, територия на лекари и хирурзи, започваше да се поверява на акушерките и Мегуми искаше да е сред първите в професията. Приеха я в една програма за медицински сестри и женско здраве, която имаше предимството, че е безплатна. През следващите три години Бойд Андерсън продължи кротко да я ухажва отдалече, убеден, че след като си вземе дипломата, Мегуми ще се омъжи за него и ще отиде в Хавай.

Изглежда невероятно, Алма: Мегуми е решила да се пенсионира. С толкова труд взе дипломата си и толкова много обича професията си, че си мислеше, че никога няма да спре да работи. Изчислихме, че за четиресет и пет години е извадила па бял свят близо пет хиляди и петстотин дечица. Това е нейният принос за демографския бум, както сама казва. Вече навърши осемдесет, от десет години е вдовица и има пет внучета, време е да си почине, но сега си е наумила да отвори заведение за хранене. Всички в семейството недоумяваме, понеже сестра ми не може и едно яйце да опържи. Имах няколко свободни часа за рисуване. Този път няма да пресъздавам пейзажа в " Топаз ", както толкова пъти преди. Сега рисувам планинска пътека в Южна Япония, близо до стар, затънтен храм. Трябва пак да отидем заедно в Япония, много искам да ти покажа този храм.

Ичи