Японският любовник

ИРИНА БАЗИЛИ

В един ден на 2013 година Ирина Базили се почерпи до преяждане със сметанов сладкиш и две чаши горещ шоколад в чест на третата годишнина от работата си при Алма Беласко. През това време бе опознала напълно господарката си, при все че имаше тайни в живота на тази жена, които нито тя, нито Сет успяваха да разбулят, донякъде, защото не се заемаха сериозно с това. В кашоните на Алма, които Ирина имаше за задача да подреди, постепенно се разкриваше семейство Беласко. Така Ирина се запозна с Исаак, със строг орлов нос и добродушни очи; с Лилиан – нисичка на ръст, с едър бюст и красиво лице; с дъщерите ѝ Сара и Марта – грозни, но винаги наконтени; с Натаниел като малко момче – слаб и безпомощен на вид, после малко по-голям, сетне строен и много красив младеж и накрая – окастрен като с длето от пораженията на болестта. Видя малката Алма, току-що пристигнала в Америка; после двайсет и една годишна в Бостън, като студентка по изкуствата, с черен каскет и детективски шлифер в онзи мъжки стил, който тя възприела, след като отхвърлила тоалетите, подготвени ѝ от Лилиан, защото не ѝ били по вкуса, и още по-късно като майка, седнала под перголата в градината в Сий Клиф с тримесечния си син Лари в скута и със съпруга си, застанал прав зад нея с ръка на рамото ѝ, позиращи като кралско семейство за снимка. Още от момиче у Алма се отгатваше жената, в която щеше да се превърне в бъдеще: със силно присъствие, с бял кичур, леко крива уста и дълбоки кръгове под очите. Според инструкциите на Алма, която невинаги помнеше къде и кога са били направени снимките, в албумите Ирина трябваше да ги подрежда хронологично. Освен снимката на Ичимей, в апартамента ѝ имаше само още една фотография в рамка – на нея се виждаше цялото семейство в салона на Сий Клиф в деня на петдесетгодишния юбилей на Алма. Мъжете бяха облечени в смокинги, а жените – в дълги рокли. Алма носеше рокля от черно кадифе и беше величествена като овдовяла императрица, а снаха ѝ Дорис – бледа и уморена, с рокля от сива коприна с драперия отпред, прикриваща втората ѝ бременност, очакваше дъщеря си Полин. Сет, на годинка и половина, стоеше прав, хванат с една ръка за роклята на баба си, а с другата – за ухото на един кокер шпаньол.

С времето, прекарано заедно, връзката между двете жени заприлича на връзка между леля и племенничка. Бяха нагодили навиците си така, че с часове можеха да споделят ограниченото пространство на апартамента, без да се погледнат, всяка от тях заета със заниманията си. Нуждаеха се една от друга. Ирина се чувстваше привилегирована заради доверието и подкрепата на Алма, а последната беше благодарна за верността на девойката. Ласкаеше я интересът на Ирина към нейното минало. Тя имаше нужда от момичето за всяко действие от практическо естество и за поддържането на независимостта си. Сет ѝ беше препоръчал, щом настъпи моментът, в който усети, че се нуждае някой да се грижи за нея, да се прибере в семейната къща в Сий Клиф или да наеме някого, който да е постоянно до нея – не ѝ липсваха пари за това. Алма беше на път да навърши осемдесет и две години и възнамеряваше да живее още едно десетилетие без подобен вид помощ и без някой друг да си присвоява правото да решава вместо нея.

– И аз изпитвах ужас да не загубя независимостта си, Алма, но осъзнах, че не е толкова страшно. Човек свиква и е благодарен за помощта. Не мога да се обличам и да се къпя сама, трудно ми е да си мия зъбите и да режа пилето в чинията си, но никога не съм била по-щастлива от сега – ѝ каза Катрин Хоуп, която бе спечелила приятелството ѝ.

– Защо, Кати? – попита Алма.

– Защото имам време в изобилие и за пръв път в живота ми никой нищо не очаква от мен. Няма нужда да доказвам каквото и да е, не бързам за никъде, всеки ден ми е подарен и го живея до дъно.

Катрин Хоуп пребиваваше още на този свят единствено благодарение на желязната си воля и на чудесата на хирургията; писано ѝ било да разбере какво значи да си инвалид и да живееш в непрестанна болка. При нея зависимостта от други хора не дошла постепенно, както е обичайно в естествения процес на остаряване, а за миг, след една стъпка накриво. Докато се изкачвала по някакъв планински склон, паднала и останала заклещена между две скали с потрошени крака и таз. Спасяването ѝ представлявало героичен подвиг, излъчен с подробности по телевизионните новини, защото го снимали от въздуха. Хеликоптерът хванал от разстояние драматичните сцени, но не могъл да се приближи до дълбоката цепнатина, където тя лежала, изпаднала в шок и със силен кръвоизлив. Двайсет и четири часа по-късно двама планинари успели да се спуснат благодарение на безразсъдна маневра, която едва не им струвала живота, и я вдигнали с ремъци. Откарали я в специализирана за лечение на травми от войната болница, където се заели с възстановяване на множеството счупени кости. Излязла от кома два месеца по-късно и първо попитала за дъщеря си, а после обявила, че се чувства щастлива, задето е жива. Същия ден Далай Лама ѝ изпратил от Индия една ката – бял шал, благословен лично от него. След четиринайсет драматични операции и няколко години възстановяване с големи усилия от нейна страна, Кати трябвало да се примири с факта, че няма да проходи отново. "Моят първи живот свърши, сега започвам втория. Понякога ще ме виждаш потисната, друг път гневна, но не ми обръщай внимание, защото няма да е задълго", казала на дъщеря си. Дзен будизмът и навикът да медитира, който поддържала през целия си съзнателен живот, изключително много ѝ помогнали при тези обстоятелства да понесе неподвижността, способна да подлуди всеки друг атлетичен и енергичен като нея човек, и да преживее сравнително спокойно загубата на дългогодишния си партньор, който не проявил толкова твърдост като нея в трагедията и я изоставил. Открила също, че може да практикува медицина като хирургичен консултант от студио с телевизионни камери, включени към операционната зала. Желаела обаче да работи с пациенти на живо, както винаги дотогава. Когато избрала да живее във второто ниво на "Ларк Хаус", обиколила и разговаряла с хората, които щели да оформят новото ѝ семейство, и осъзнала, че с тях ѝ се предоставят достатъчно възможности да упражнява занаята си. Една седмица след като постъпила в "Ларк Хаус", вече имала планове за създаване на безплатна клиника за болката, насочена към хора с хронични заболявания, и на консултационен център за по-леки болести. В "Ларк Хаус" идвали лекари отвън, но Катрин Хоуп успяла да ги убеди, че няма да им е конкуренция, а ще ги допълва. Ханс Войт ѝ отпуснал зала за клиниката и предложил на управителния съвет на "Ларк Хаус" да ѝ определят заплата, но тя предпочела, вместо да ѝ плащат, да не ѝ вземат месечна такса и така се споразумели изгодно и за двете страни. Много бързо Кати, както я наричали, се превърнала в майка, която посрещала новодошлите, в изповедник, в утешител на скърбящите, във водач за издъхващите и в дистрибутор на марихуана. Половината от пациентите разполагаха с рецепта за тревата, но Кати, която я раздаваше в клиниката си, беше великодушна и към онези, които нямаха рецепта, нито пари, за да си я купуват контрабанда. Пред вратата ѝ често можеше да се види опашка от клиенти, чакащи да получат тревата под различна форма, включително и във вид на апетитни бисквити и бонбони. Ханс Войт не се намесваше – защо да лишава хората си от безвредно облекчение? Изискваше единствено да не се пуши в коридорите и общите пространства, понеже след като тютюнопушенето бе забранено, не би било справедливо марихуаната да не е; но въпреки това струйки дим се извиваха над тръбите за отопление или над тези на климатиците и се случваше домашните любимци да плетат крака като пияни.

В "Ларк Хаус" Ирина се чувстваше сигурна за пръв път от четиринайсет години насам. Откакто пристигна в Съединените щати, никога не се бе задържала толкова време на едно място – знаеше, че спокойствието няма да трае дълго, и затова се наслаждаваше на този безметежен отрязък в живота си. Не всичко бе идилично, но сравнени с проблемите ѝ в миналото, сегашните изглеждаха незначителни. Трябваше да отиде да ѝ извадят мъдреците, но осигуровката ѝ не покриваше зъболекарски услуги. Знаеше, че Сет Беласко е влюбен в нея и че ще е все по-трудно да го държи на разстояние, без да изгуби ценното му приятелство. Ханс Войт, който винаги се бе държал приятелски и сърдечно, през последните месеци беше станал толкова сприхав, че някои от обитателите на дома започнаха тайно да се събират и да замислят начини да го махнат, без да го наскърбят. Катрин Хоуп смяташе, че трябва да му дадат време, и нейното мнение все още надделяваше. Директорът на два пъти бе опериран от хемороиди с неубедителен резултат и това бе вкиселило характера му. Друга непосредствена грижа на Ирина бе нашествието от плъхове в старата къща в Бъркли, където живееше. Чуваше ги да дращят между пропуканите стени и паркета. Другите наематели, подтиквани от съдружника ѝ Тим, решиха да поставят капани, защото да ги отровят им се стори безчовечно. Ирина възрази, че капаните са еднакво жестоки, а освен това е необходимо да се събират труповете, но никой не ѝ обърна внимание. Един малък гризач оцеля жив в един от капаните и бе спасен от Тим, който се смили над него и го даде на Ирина. Тя беше от онези хора, които се хранят със зеленчуци и ядки, защото не искат да причиняват страдание на животните, а още по-малко безсърдечно да ги готвят. Ирина превърза лапичката на мишлето, настани го в кутия с памук и се грижи за него, докато премина уплахата му и то отново проходи и се върна при своите.

Някои от задълженията ѝ в "Ларк Хаус" бяха неприятни за Ирина, например бюрокрацията на застрахователните компании, споровете с близките на пациентите, които намираха глупави поводи за оплаквания срещу дома просто за да снемат от себе си вината, че са изоставили възрастните си роднини, и задължителните часове по компютърна грамотност, тъй като едва овладяла нещо ново, технологията правеше поредния скок и тя отново изоставаше. Срещу нея нямаше жалби от страна на старите хора, поверени на нейните грижи. Както ѝ каза Кати, когато започна работа в "Ларк Хаус", тя никога не скучаеше. "Има разлика между старост и напреднала възраст и тя не се определя от годините, а е състояние на физическо и умствено здраве – ѝ обясни Кати. – Хората в напреднала възраст могат да поддържат независимостта си, но старците се нуждаят от помощ и някой да бди над тях, а накрая идва момент, когато се превръщат в деца." Ирина учеше много както от хората в напреднала възраст, така и от старците – почти всички сантиментални и забавни, те не изпитваха страх, че може да са смешни, и тя се смееше, а понякога плачеше за тях. Почти всички бяха имали интересен живот или поне си измисляха такъв. На моменти имаха вид на изгубени, най-често, когато недочуваха. Ирина следеше батериите на аудиофоните им. "Кое е най-лошото в старостта?", ги питаше. Те въобще не мислели за годините, отвръщаха; имало време, когато били юноши, после навършили трийсет, петдесет, шейсет, без да мислят за възрастта, нима има основание да ги е грижа за нея сега? Някои бяха много ограничени, трудно ходеха и с усилие се движеха, но и нямаха желание да отидат където и да е. Други бяха разсеяни, объркани и всичко забравяха, но това тревожеше повече персонала и роднините им, отколкото тях самите. Катрин Хоуп настояваше обитателите на второ и трето ниво да водят активен живот и Ирина имаше за задача да събужда интересите им, да им намира занимания и цел. "На всяка възраст е нужна цел в живота. Тя е най-добрият лек срещу много болести", твърдеше Кати. В нейния случай, дори и след преживяната злополука, целта си остана да помага на другите.

В петък сутрин Ирина придружаваше най-въодушевените пациенти на техните улични протести, за да ги възпира, в случай че възникне опасност да стигнат до бой. Участваше също в бдения в подкрепа на благородни каузи и в клуба по плетиво – всички жени, способни да държат куките, с изключение на Алма Беласко, плетяха жилетки за сирийските бежанци. Най-често защитаваната кауза бе мирът – разногласия имаше по всички въпроси с изключение на мира. В "Ларк Хаус" живееха двеста четиресет и четири разочаровани демократи – бяха гласували за преизбирането на Барак Обама, но го критикуваха заради неговата нерешителност, за това, че не бе закрил затвора в Гуантанамо, че депортира имигранти от Южна Америка, за дроновете… С една дума, съвсем не липсваха поводи за изпращане на писма до президента и до Конгреса. Половин дузината републиканци сред клиентите много внимаваха да не изразяват мнението си на глас.

Да насърчава клиентите към духовни практики, бе друго задължение на Ирина. Мнозина от старците, които произхождаха от традиционно религиозна среда, намираха убежище в подобен вид занимания дори и когато в продължение на шейсет години се бяха отричали от Бог; други обаче търсеха утеха в езотерични и психологически алтернативи от Ерата на Водолея. Ирина им намираше гурута и учители по трансцендентална медитация, курсове по чудеса, по ичинг, за събуждане на интуицията, по кабала, мистично таро, анимизъм, прераждане, психическа сетивност, универсална енергия и извънземен живот. Тя отговаряше и за организирането на религиозните празници – смес от разноверски ритуали, за да не се чувства никой пренебрегнат. В деня на лятното равноденствие водеше група старици до близката гора и под звука на дайрета те танцуваха в кръг боси, с венци от цветя на главите. Горските пазачи ги познаваха и с готовност ги снимаха, докато, прегърнали дърветата, те разговаряха с Тая – Майката земя – и със своите близки покойници. Ирина престана да им се подиграва вътрешно, когато чу баба си и дядо си в дънера на една секвоя, един от онези хилядолетни гиганти, които свързват нашия свят със света на духовете, както ѝ обясниха осемдесетгодишните танцьорки. Костеа и Петрута не бяха особено разговорливи както приживе, така и вътре в секвоята, но малкото, което казаха, убеди внучката им, че бдят над нея. На зимното равноденствие Ирина организираше церемонии на закрито, защото Кати я бе предупредила за риска от пневмонии във влажната и ветровита гора.

Заплатата ѝ в "Ларк Хаус" едва би стигнала за живот на един нормален човек, но амбициите и потребностите на Ирина бяха толкова скромни, че понякога дори ѝ оставаха пари. Допълнителните приходи от къпането на кучета и от работата ѝ при Алма, която винаги намираше повод да ѝ плати повече, я караха да се чувства богата. "Ларк Хаус" се бе превърнал в неин дом, а обитателите му, с които живееше всеки ден, заместваха баба ѝ и дядо ѝ. Трогателни бяха тези мудни, непохватни, болни старци с прежълтели лица… Беше безкрайно търпелива към проблемите им, не се уморяваше да повтаря хиляда пъти едни и същи отговори на едни и същи въпроси, с удоволствие буташе инвалидните колички, насърчаваше ги, помагаше им, утешаваше ги. Научи се да разсейва гневните настроения, които ги връхлитаха понякога като краткотрайна буря, не се плашеше от скъперничеството или маниите за преследване, които някои развиваха вследствие на самотата. Стараеше се да разбере какво означава да носиш зимата на гърба си, да залиташ несигурен на всяка крачка, да изпитваш смут пред думи, които не си чул ясно, да ти се струва, че хората край теб все са припрени и говорят много бързо, да чувстваш празнота, крехкост, умора и безразличие към всичко онова, което не те засяга лично, включително и към деца и внуци, чието отсъствие вече не ти тежи, както преди, и е нужно усилие, за да си ги спомниш. Разнежваха я бръчките, деформираните пръсти и замъгленото зрение. Представяше си каква би била тя, като остарее, като стане старица.

Алма Беласко не влизаше в тази категория – за нея не бе необходимо да се грижи, напротив, чувстваше се обгрижена от нея и беше благодарна за ролята на беззащитна племенничка, която тази жена ѝ бе определила. Алма беше прагматична, агностичка и като цяло недоверчива – никакви кристали, хороскопи или говорещи дървета; с нея Ирина намираше облекчение за съмненията си. Искаше да бъде като Алма и да живее в една управляема действителност, в която проблемите имаха причина, отражение и решение, където не съществуваха страховити същества, потулени в съня, нито лъстиви врагове, дебнещи на всеки ъгъл. Часовете с нея бяха прекрасни и Ирина с радост би работила за нея без пари. Веднъж дори ѝ го предложи. "Аз имам пари в излишък, а на теб не ти достигат. Повече да не чувам това", ѝ отговори Алма с властен тон, с който почти никога не се обръщаше към нея.