Обсидиановата стая

12.

Макар залязващото късно есенно слънце да позлатяваше гледащите на запад манхатънски фасади над река Хъдсън, библиотеката на „Ривърсайд“ № 891 беше както обикновено потънала в постоянен сумрак. Високите прозорци с метални рамки бяха затворени и зарезени, покрити с тежки, богато бродирани завеси. Сега обаче в камината не играеха пламъци и не светеше лампа от „Тифани“ със старинен стъклен абажур, за да прогонва сумрака.

Когато следобедът премина във вечер, а вечерта в нощ, къщата остана напълно тиха, в бдителен отдих. По мраморния под на балната зала не кънтяха стъпки, пръсти не докосваха клавишите на фламандския виржинал[9]. Фактически не можеше да бъде открито никакво движение най-малкото над подземните помещения.

Зад две еднакви лавици в библиотеката имаше частен асансьор, който водеше в мазето. Там цял лабиринт от коридори, пропити с миризма на изветряло и прах, минаваше край множество каменни помещения. По всичко личеше, че едно от тях някога е било операционна зала, неизползвана известно време. Коридорите свършваха в малко пространство със сводест таван. На една от стените беше гравиран гербът на фамилия Пендъргаст: око без клепач над две луни, едната пълна, другата полумесец. Под тях лежеше лъв с вдигната глава и девиза на Пендъргаст: Lucrum sanguinem – „За да се сдобиеш с чест, кръв“. Ако човек завъртеше както трябва герба, каменната стена се завърташе и откриваше виеща се стълба, изсечена в скалата, която се спускаше надолу в още мрак към мазе под мазето с почти невъзможни за възприемане размери. Централна тухлена пътека водеше по пръстения под, под римски арки и покрай безброй помещения: погребални камери, складове с колекции от всевъзможни неща. Редици химикали в антикварни стъклени бутилки; редки минерали; малки и големи насекоми с шарени кореми и изсушени мустаци; картини от стари майстори и средновековни гоблени; илюминирани ръкописи и инкунабули; военни униформи и оръжия и голяма колекция от инструменти за мъчения. Това сякаш безкрайно и неподлежащо на каталогизиране находище беше колекцията от редки предмети, натрупани с годините и с големи разходи от Антоан Пендъргаст, прачичото, по-известен със своя псевдоним – Енох Ленг.

На половината път надолу по този централен коридор от едната страна имаше изолирана стая, която повече приличаше на алков. В нея се съхраняваше безценната колекция от японско изкуство Укийо[10]: гравюри върху дърво на морски пейзажи, връх Фуджи, обгърнат от облаци, куртизанки, които свирят на кото[11]. Задната стена на алкова беше покрита с рисунка на оризова хартия, изобразяваща моста „Оказаки“ на Хирошиге[12] от прочутата му поредица „53 спирки по пътя „Токайдо“. Зад картината имаше стена, която беше част от основите на сградата.

Почти невидим ограничител в камъка действаше както герба на горния етаж: завъртян колкото е нужно, освобождаваше пружина, която тласкаше част от стената назад подобно на малка врата. Тя водеше по тесен коридор към кръгла стая, слабо осветена от свещи. От нея се влизаше в три помещения, образуващи формата на трилистна детелина. Едното представляваше малка библиотека, в която имаше писалище, заобиколено от стари дъбови лавици, пълни с томове с кожени подвързии. Другото беше посветено на размишленията и медитацията. В него имаше само един стол, поставен пред произведение на изкуството. Третото започваше от далечния край на кръглото помещение и беше спалня с баня. Цялото представляваше малък апартамент дълбоко под земята, обзаведен оскъдно, но въпреки това изискано.

Спалнята приличаше на другите две помещения: скромна, но въпреки това елегантна в своя аскетизъм. На голямото легло имаше атлазена завивка с подхождащи й алени възглавници. На нощното шкафче стояха кана и леген за миене от двора на краля слънце Луи XIV, а на другото – свещник с тънка, заострена свещица, поставен в шефилдска купа.

Апартаментът беше толкова тих, колкото къщата над него, като се изключи лекото, почти недоловимо дишане на човек, който лежеше под атлазената завивка.

Този човек беше Констънс Грийн.

Изведнъж тя се събуди. По принцип имаше лек сън и веднага се събуди напълно. Запали електрическия лампион, духна да изгаси свещта и си погледна часовника. Осем и пет. Странно колко различно се усещаше времето тук, долу, под ритъма на града над главата й. Ако не внимаваше, дните щяха да започнат да се сливат един в друг толкова бързо, че щеше да им изгуби броя.

Завъртя се, спусна крака от леглото, ставайки, се протегна за копринения халат, който висеше на близката закачалка, и се загърна стегнато в него. След това застана неподвижно на място, размишлявайки – напълно в традицията на монасите от тибетския манастир Гсалриг Чонг, където я бяха обучавали – за своето състояние и съзнание след събуждането.

Най-вече осъзнаваше една голяма празнина. Празнина, която знаеше, че никога няма, нито може да бъде запълнена. Алойшъс Пендъргаст си беше отишъл. Най-накрая бе приела този факт. Решението й да се оттегли в тези подземни помещения и поне засега да напусне света на живите беше нейният начин да приеме неговата смърт. Във време на стрес, на голяма скръб или опасност винаги се беше оттегляла в тези тихи подземни пространства, познати на много малко други хора. По своя сдържан, но въпреки това внимателен начин Пендъргаст я беше излекувал от този навик. Беше я научил колко е красив светът извън замъка на „Ривърсайд Драйв“. Научи я да търпи компанията на другите хора. Но Пендъргаст вече го нямаше. Когато осъзна това, Констънс се изправи пред двата единствено възможни за нея начина на действие: да се оттегли под земята или да използва шишенцето с цианкалиеви хапчета, които пазеше като осигуровка срещу света. Тя избра първия. Не защото се страхуваше от смъртта – напротив, а защото знаеше, че Алойшъс щеше да е безвъзвратно разочарован, ако тя посегне на живота си.

Мина от спалнята в малката лична библиотека. Комплект чинии от снощната вечеря – първата, откакто се беше оттеглила в мазето под мазето преди няколко дена – стоеше в ъгъла на писалището. Изглежда госпожа Траск току-що се беше прибрала от престоя при сестра си в болницата, защото в асансьора имаше оставена вечеря. Преди гозбите на госпожа Траск винаги бяха пресни и прости. Но вечерята, която беше оставила в асансьора за Констънс, съвсем не беше такава: телешко филе, пълнено с пачи крак, върху канапе от печени бели аспержи и сос от трюфели. За десерт имаше много ароматно парче черешов пай. Макар госпожа Траск да беше отличен готвач, когато положението го изискваше, Констънс остана много изненадана от богатата вечеря. Тя не съответстваше на причината да се оттегли за усамотен живот под земята – болезнен, уединен… и аскетичен. Госпожа Траск трябваше да разбере това. Такава изискана вечеря, която граничеше с упадъчното, не беше подходяща. Но може би това беше начинът на икономката да обяви своето завръщане. Случилото се смути Констънс, но въпреки всичко тя се наслади на храната.

Събра чиниите, взе фенерчето и излезе от апартамента си в тесния коридор, след това през тайната врата в мазето под мазето.

Крачеше грациозно и уверено през поредицата от помещения, защото познаваше всеки милиметър от сбирките и затова имаше нужда от много малко светлина.

Пред последната група помещения забави крачки, докато не стигна до стълбището, което се виеше нагоре до другия етаж. Когато стигна в горния край на стълбите, закрачи по сумрачните коридори към вътрешния асансьор. Щеше да го отвори, да остави чиниите от снощната вечеря и да отнесе в стаята си храната, която госпожа Траск е оставила там за нея.

Дръпна месинговата решетка, отвори вратата, остави вчерашните чинии вътре и се извърна към прясната вечеря, подредена на сребърен поднос върху блестящо бяла салфетка в елегантни сребърни съдове. Предястието беше скрито под сребърен капак за чинии. Това не беше изненадващо: така госпожа Траск искаше да запази храната топла. Изненадата беше бутилката вино, която стоеше до него заедно с елегантна кристална винена чаша.

Докато Констънс оглеждаше бутилката – беше от Пояк – „Шато Ланш Баж“ от 2006, се сети за последния път, когато беше пила вино: в стаята на Пендъргаст в странноприемницата „Капитан Хъл“, когато бяха в Ексмут. Споменът я накара силно да се изчерви. Нима госпожа Траск беше научила някак за това ужасно и неловко събитие?

Не, това беше невъзможно. Въпреки това след снощната епикурейска вечеря това скъпо вино сега беше учудващо. Не беше характерно за госпожа Траск да избира вино от голямата винена изба на Пендъргаст, а да поднесе вечерята, придружена от бутилка минерална вода или кана с шипков чай. Да не би това да беше начинът на икономката да я примами обратно горе?

Констънс не беше готова за това – или поне засега. Нямаше нищо против госпожа Траск да показва своята загриженост, но това беше прекалено и ако продължава така, щеше да се наложи да й напише бележка.

Вдигна сребърния поднос и пое обратно по стълбището и през тихите помещения до своя апартамент.

Влезе в малката си библиотека, остави подноса и бутилката с чашата настрана, вдигна капака от чинията и се вторачи в нея. Вечерята беше по-проста от снощната, но не по-малко екстравагантна: гъши дроб, запържено на тиган заешко с бели трюфели, подредени върху мазния дроб на тънки, ароматни късчета, в пиперен сос. Блюдото беше украсено с два малки моркова със зеленината им, поръсени с пресен магданоз – смешни кулинарни заврънкулки, много далеч от сериозните зеленчукови гарнитури на госпожа Траск.

Констънс дълго разглежда с удивление чинията. След това взе бутилката и я заоглежда напрегнато.

Когато я остави обратно на плота, осъзна, че и нещо друго не е наред. По-рано през деня, преди да се оттегли в спалнята си, за да дремне, тя пишеше в своя дневник – навик, който беше развила преди години и така и не се освободи от него. Сега обаче забеляза, че друг том е сложен отгоре върху отличителната оранжева корица на бележника марка „Родиа“.

Очевидно това беше нарочно, планирано действие. Не би могъл да падне от близката лавица. Освен това томчето дори не беше от малката й с любов подбрана лична библиотека.

Тя го заобръща в ръцете си. Импрегнираният позлатен надпис на гръбчето й каза, че става дума за стихотворенията на Катул в оригинал на латински.

В този миг забеляза нещо друго. Вмъкнато между страниците като разделител за книга, стърчеше перо. Отвори книгата на отбелязаната страница и внимателно го огледа. Не беше обикновено перо, а много странно и елегантно. Ако не бъркаше много, това беше перо от Норфолкски кака: голям папагал, сега изчезнал, виждан за последен път в природата в началото на XIX век. Местообитанието му е било ограничено до скалите и дърветата на островите Норфолк и Филип – две малки външни територии на Австралия, изгубени в огромните простори на Тихия океан. Спиращото дъха с преливащите си шарки с цвят на канела перо, което сега държеше в ръката си, принадлежеше на вида, обитавал Норфолк.

Тя разбра веднага откъде идва перото. Препарирани екземпляри на Норфолкски кака можеха да се видят само на десетина места, включително Амстердамския зоологически музей и Академията за естествени науки във Филаделфия. Но имаше един екземпляр и в сбирката на Енох Ленг от редки предмети тук в мазето – мъжки папагал, чиито пера бяха необикновено ярки. Препарираната птица беше съборена и повредена по време на конфликта, който избухна в мазето под мазето преди две години. Тя я беше поправила колкото можа, но няколко от перата така и не се намериха.

Взе отново фенерчето, излезе от апартамента в централния коридор и пое в противоположната посока, докато не стигна в помещението, посветено на препарираните животни. Бързо откри Норфолкския кака, който беше изложен под махагонова кутия е релефно стъкло.

Перото пасваше отлично на едно оголено място на гърлото.

Когато се озова отново в библиотеката си, Констънс хвърли едно око на отворената книга. Перото беше отбелязало стихотворение № 60.

Hesterno, Licini, die otiosi

multum lusimus in meis tabelis…

Тя си преведе наум редовете:

Вчера, Лициний, ден на безделие,

играхме много игри на моите малки дъсчици…[13]

В този момент забеляза, че най-долу на страницата с елегантен почерк и виолетово мастило е написана бележка. Мастилото изглеждаше удивително свежо.

Разпозна свободния превод на 16-ия ред на стихотворението: hoc, iucunde, tibi poema feci.

Тя заобръща книгата в ръце, удивена и смутена. Откъде се е взело това? Възможно ли е Проктър да го е донесъл за нея? Не, той никога не би си позволил да направи нещо подобно, дори да си мисли, че би облекчило нейните страдания. Освен това беше сигурна, че Проктър не е прочел и дума поезия през живота си нито на латински, нито на който и да е друг език. А и той не знаеше за тайните помещения, където се беше настанила.

След смъртта на Пендъргаст вече никой не знаеше за тях.

Тя поклати глава. Някой й беше оставил тази книга. Или е започнала да губи разсъдъка си? Да, може би е така. От време на време скръбта й се оказваше съкрушителна.

Отвори бутилката вино, наля чашата и отпи глътка. Дори на нея, която не беше познавач, вкусът му се стори забележително пълнокръвен и интересен. Отпи още една глътка и седна да вечеря. Преди да започне обаче, отново се зае със стихотворението. Разбира се, беше го чела, но преди години и сега, когато отново си превеждаше редовете наум, стиховете й се сториха много по-красиви, отколкото си ги спомняше… и въпреки всичко ги прочете от началото до края вглъбено и с удоволствие.