Обсидиановата стая

15.

Роки Филипов, капитан на риболовния кораб „Мънибол“, преправен траулер с дължина деветнайсет метра и половина, обърна глава и изстреля кафява струя тютюнев сок върху палубата, където тя се присъедини към слоя мазнина, дизел и слуз от риба.

— Проста работа – казваше морякът Мартин Дехесус. – Отнема твърде много време. Затова просто го застреляй, напъхай го в чувал за риба, сложи му тежест и го изхвърли зад борда.

Студен вятър повя по палубата на „Мънибол“. Беше тъмна, облачна, беззвездна нощ и те бяха здраво закотвени в Бейлис Хоул недалеч от американско-канадската граница. Малката група стоеше на палубата на тъмния кораб и всичко, което Филипов можеше да види от останалите, бяха червените огънчета на техните цигари. Други светлини нямаше: „Мънибол“ беше изключил котвените и навигационните светлини и дори червеното осветление в рулевата рубка беше угасено.

— Аз съм с Мартин – чу се тежкият глас на Карл Милър, последван от яркото припламване на огънчето и шумно издухване на дима. – Не искам да го държим повече на борда. Те само ни баламосват. Майната й на размяната. Прекалено рисковано е.

— Не е рисковано – обади се готвачът. – Можем да стигнем международни води за час. Следващата пратка е след седмици. Арсено е наш другар. Заслужава си търговията.

— Да, може би. Защо тогава федералните не сътрудничат?

Капитан Филипов слушаше размяната на мнения. Хората имаха нужда да изпуснат парата. През последните дни напрежението беше нараснало. Екипажът, който беше на борда, с изключение на дежурния на палубата, се беше събрал на завет в рулевата рубка, за да обсъди въпроса веднъж завинаги.

— Мисля, че ни залагат капан – каза Хуан Абреу, корабният инженер.

— Това няма значение – възрази готвачът. – Ако подушим и най-слабия лъх да се носи на юг, ще потеглим и ще изхвърлим този тип в океана. Все още ще разполагаме с неговия часовник за продан.

Разменяха се все нови и нови доводи, докато хората не започнаха да се повтарят. Най-накрая Филипов се оттласна от стената, изплю друга струйка тютюнев сок и заговори.

— Копелето е на борда от почти три седмици. От дни се опитваме да организираме тази размяна. Планът е добър. Да се придържаме към него. Още три дни – за това постигнахме съгласие. Ако дотогава размяната не стане, ще направим онова, което казва Дехесус, и ще го изхвърлим през борда.

Той замълча и зачака тяхната реакция. В бизнеса с трафик на дрога, за разлика от глупостите, които показваха по телевизията, трябва да изградиш консенсус. Не можеш просто да късаш топки и да се надяваш, че нещата ще вървят.

— Справедливо – каза готвачът.

— Карл? – попита Филипов.

— Добре, още три дни.

— Мартин?

— Ами майната му, мога да почакам още няколко дни. Но само толкова.

Групата беше постигнала неохотно съгласие и започна да се разотива.

Капитан Филипов настигна готвача, който се връщаше долу в камбуза.

— По-добре да се опитам да държа този тип жив. Остана ли от говеждата яхния, която ядохме на обед?

— Да.

Филипов взе купа с яхния и бутилка вода, за да ги занесе в лазарета в кърмовия трюм. Люкът беше оставен отворен и го бяха покрили с решетка, за да влиза въздух. Той светна с фенерчето през решетката и видя мъжа в същата поза, както последния път. Едната му китка беше заключена към кнехт. Подобното му на скелет тяло бе покрито от същия изпокъсан и мръсен черен костюм, с който го бяха намерили. Бузите му бяха хлътнали, а лицето натъртено. Светлорусата му коса бе полепнала по челото.

Филипов отвори решетката, спусна се в трюма и остави бутилката вода пред мършавата фигура. Клекна и се вторачи в нея. Очите на мъжа бяха затворени, но докато Филипов го гледаше, се отвориха: сребристи очи, които сякаш грееха с вътрешна светлина.

— Донесох ви храна – каза Филипов и посочи купата в ръката си.

Мъжът не отговори.

— Защо вашите приятели се бавят? – попита Филипов за стотен път. – Продължават да се дърпат.

За негова изненада най-накрая погледът на мъжа срещна неговия. Това го накара да се почувства неловко.

— Оплаквате се от мълчанието на моите приятели?

— Точно така.

— В такъв случай се извинявам от тяхно име. Позволете ми да ви уверя обаче, че когато му дойде времето, те ще се радват да се срещнат с вас. Но се боя, че ако напук на обстоятелствата оцелеете при тази среща, ще пожелаете да не ги бяхте срещали.

Филипов се вторачи в мъжа. Трябваше му известно време, за да схване казаното.

— Големи приказки от покрит с лайна плавей, който извадихме от водата.

Мъжът се усмихна с невесело, призрачно разтягане на устните.

— Добре. – Филипов остави купата. – Ето ви вечерята. – Той се приготви да си върви, но после се спря. – Ето ви и десерта. – И жестоко изрита мъжа в корема. След това се изкатери на палубата и пусна решетката да се тресне в люка.