Обсидиановата стая

18.

Капитан Филипов стоеше наведен на масата за карти вляво от щурвала и гледаше над рамото на Смит, докато той боравеше с лаптопа си и му обясняваше своя последен опит да открие някакво съвпадение с гравюрата върху пръстена на мъжа.

— Каквото и да е това, не е в светлата страна на мрежата, нито в тъмната. Използвах най-добрия софтуер за сравняване на изображения. Просто го няма и това е.

Филипов кимна, вторачен в изображението на екрана. Беше фотография на пръстена, която бяха направили. Корабът беше закотвен пред залива Бънкър, южно от остров Грейт Спрус. Мястото беше защитено срещу гадната нощ, която настъпваше. Вълните идваха от изток, а дъждът пръскаше по стъклата на рулевата рубка.

— Искаш ли бира? – попита Смит.

— Не точно сега.

Смит избута стола си назад и слезе долу. След малко се върна с бира в едната ръка и отпи дълга глътка.

— Който и да е този задник – каза Филипов, сядайки зад компютъра, – иска да остане анонимен. Защо не ще да ни каже името си?

— Да, защо?

Втренчи се отново в гравюрата. Странен облак, светкавица, котешко око, деветка. Внезапно го осени идея. Той изстена от нейната очевидност.

— Котката има девет живота.

— Така ли?

— Значи тази група, каквото и да представлява, е за оцеляване. Девет живота.

— Добре – Смит отново отпи от бирата.

— И този облак. Виждал ли си такъв облак?

— Странен е. Прилича на буреносен.

— Може би изобщо не е облак.

— Тогава какво е?

— Призрак.

Смит се вторачи в изображението на екрана, присви очи и изръмжа:

— Може би.

Филипов извади истинския пръстен от джоба и го загледа, обръщайки го в ръцете си на сумрачната светлина в рулевата рубка.

— Призрак. Звезда. Девет живота. Светкавица. Добре, изображението не е в интернет, но може би описанието му е.

Филипов започна да изписва думите „призрак“, „звезда“, „девет живота“, „светкавица“. И почти веднага имаше попадение. Беше датирано две или три години назад и описваше погребението на специален агент Майкъл Декър, „убит при изпълнение на служебните си задължения от вражеска ръка“. Статията описваше погребението и изреждаше някои от присъствалите. Филипов я изчете и се спря на изречението:

— Нашият тайнствен човек долу е бил в армията – обяви Филипов. – Специалните части.

Смит гледаше над рамото му, дишайки тежко.

— Мамка му! Погледни!

Към статията имаше малка снимка на група агенти около гроба. И там, сплел длани отпред, стоеше един висок, блед мъж в черен костюм. Макар лицето му да беше размазано и неясно, всичко в този на снимката беше като на мъжа долу в трюма: бледността, русата коса, светлите очи, слабото тяло.

Надписът отдолу го посочваше като специален агент А. Ш. Л. Пендъргаст.

— Майчице мила, той е федерален агент – издиша Филипов.

Настъпи мълчание, което се нарушаваше единствено от потропването на дъжда по прозорците.

— Мамка му, това ще е. Хвърляме копелето във водата.

— Наистина ли искаш да го убиеш? – попита капитанът.

— Не го убиваме, а просто го връщаме там, където го намерихме. Природата ще свърши останалото. Кой ще разбере? След седмици вълните ще го изхвърлят някъде и нищо няма да го свързва с нас. Със сигурност не можем да държим федерален агент на борда.

Филипов не отговори. Беше силно изкушен. Този тип му беше влязъл под кожата. Отвори малкото шкафче под масата за карти и извади бутилка скоч, отви капачката и отпи глътка. Почувства как течността се спуска надолу по гърлото му. Чувството беше приятно. Затова удари още една глътка.

— Предлагам да се върнем към остров Крау – продължи Смит – и да го изхвърлим там. Трябва да е изчезнал някъде наблизо. Никой няма да го свърже с нас. – Той направи пауза, след това сграбчи бутилката. – Нещо против?

— Това е прекалено силно за мормон – отговори Филипов.

— Вече не съм – каза Смит с усмивка и си напълни устата. – Ще му сложим часовника и пръстена. Никакви доказателства не трябва да остават тук.

Докато уискито подпалваше стомаха му, Филипов почувства как мислите му стават удивително ясни. Той остави Смит да се изприказва.

— Майната му на часовника – продължи помощникът. – Не можем да поемем този риск. Изобщо не можем да си го позволим с Арсено, който може да се разприказва.

— Арсено – повтори Филипов.

— Да, Арсено. Искам да кажа, че ако започне да говори, те ще ни погнат като дивеч. А ако намерят отвлечен федерален на борда, обвиненията за трафик на наркотици ще са най-малката ни грижа…

— Арсено – повтори Филипов.

Смит най-сетне престана да дрънка.

— Какво за него?

— Федералните го задържаха.

— Нали точно това казвам.

— Така… а ние държим един федерален.

Мълчание.

Филипов насочи погледа си право към Смит.

— Ще им предложим сделка. Този човек, Пендъргаст, срещу Арсено.

— Ти да не си мръднал? Искаш да извъртиш това на федералните? Толкова бързо ще ни избият, че няма да можем дори да се изпикаем от кърмата.

— Не и ако се покрием. Знам точно такова място. Само слушай. Федералните нямат представа къде е. Във вестниците нямаше нищо за това. Не знаят, че е на борда, и между другото, това ще е последното място, където биха го потърсили. Като доказателство, че е при нас, ще им изпратим пръстена и амулета.

— Луда работа.

— Ако Арсено се разприказва, свършено е с нас. Ще прекараме остатъка от живота си зад решетките.

— Наистина ли мислиш, че ще се огъне?

— Мисля, че е възможно. Държат го вече… колко? Цял месец.

— Обаче да отвлечеш федерален агент за размяна… – Смит потъна в мълчание.

— Хубавото е, че е толкова просто. Работата е наполовина свършена: вече го държим, а никой не знае къде е. Ще свалим някого от екипажа с пръстена и амулета на брега. Ще ги изпрати по пощата на федералните, да речем, от Ню Йорк Сити. Нашето искане е просто: освободете Арсено и му дайте еднопосочен билет до Венецуела. Когато ни се обади, ще освободим Пендъргаст. Ако не, Пендъргаст умира.

— Да го освободим? Та той видя лицата ни.

— Правилно. Затова, когато освободят Арсено, ще хвърлим федералния обратно във водата. Там, където го намерихме. – Това хрумване изпълни Филипов с чувство на удовлетворение.

— Мамка му – намръщи се Смит. – Не знам, ако убием федерален, ще ни гонят до края на земята. Този тип е от елита. Сигурно има приятели.

— Ние пък имаме пари и кораб. Ще им отнеме време, за да сглобят целия пъзел. А когато го направят, ако изобщо успеят, ние отдавна ще сме изчезнали. Ако Арсено проговори, така или иначе е свършено с нас. – Накрая добави необорим довод. – Направо е чудо, че този тип ни падна в ръцете. Ще сме пълни глупаци, ако не се възползваме от случая.

Смити поклати глава.

— Дано се получи.

— Ще се получи. Събери хората. Свиквам събрание.