Обсидиановата стая

23.

В Кътлър, Мейн, Дуейн Смит седеше на леглото в мотела „Годер Даунийстър“ и оглеждаше четирите предплатени телефона, подредени върху кувертюрата. Въпреки че прозорецът беше отворен, а отоплението изключено, той се потеше от притеснение. Далка се беше свързал с ФБР по мейла. Реакцията беше изненадваща и удовлетворителна. Случи се точно както Филипов беше предвидил – изглежда ФБР отстъпваше пред техните искания със символични заплахи и съпротива. Бяха готови на всичко, за да запазят живота на своя човек. Очевидно този специален агент беше за тях актив с висока стойност.

Филипов беше казал, че ФБР ще настояват да разговарят с някого. Направиха го. И този някой беше Смит. Всичко беше предварително уговорено: трябваше да се обади на този Лонгстрийт в главната квартира на ФБР в Ню Йорк след пет минути по един от телефоните с предплатена карта. Онова, което най-много го притесняваше, беше подбирането на точния момент. Филипов му беше обяснил, че ФБР може да триангулира обаждане за по-малко от трийсет секунди. Значи разполагаше с двайсет секунди, за да проведе този разговор. След това трябваше да затвори, да извади телефона от строя и да го унищожи. Имаше четири телефона, а това означаваше четири двайсетсекундни разговора.

Нагласи хронометъра на часовника си за двайсет секунди. Щом звънне алармата, ще извади батерията от телефона, за да прекъсне разговора. Взе единия от апаратите – нямаше значение кой ще използва, и свали капачето на батерията. Отвори джобното си ножче и го сложи на кувертюрата, да му е под ръка, за да изчопли батерията. Дори да се забави само няколко секунди да извади телефона от строя, можеше да се окаже фатално.

Вече беше време за обаждането. Набра номера и пусна хронометъра.

Веднага отговориха.

— Лонгстрийт – се чу рязък глас и преди Смит да успее да отговори, влезе в своя сценарий. – Ще направим всичко, което искате, но ще ни отнеме няколко дни, преди да уредим формалностите и да прехвърлим Арсено от „Синг Синг“ в градския затвор тук, така че да можем да го качим на самолета за Каракас от летище „Дж. Ф. Кенеди“.

Градският затвор. Оставаха десет шибани секунди.

— Кога ще го местите?

— Не е ваша работа.

— Не, моя е. Вие настояхте да говорим и сега аз имам искане. Кога точно ще го преместите? Искам подробности или още сега ще убием Пендъргаст.

Пауза. Оставаха пет секунди.

— Утре… – пауза – … в един и трийсет следобед бусът от „Синг Синг“ ще влезе в градския затвор през входа „Кардинал Хейс“.

— Сложете Арсено да седне до десния прозорец.

— В замяна искам…

Алармата започна да работи. Смит изключи телефона, пъхна ножчето под батерията и я изстреля навън. След това се зае методично за работа: отвори държателя на симкартата, измъкна я и я задържа над пепелника, докато със запалката я разтопяваше на малко езерце от пластмаса и метални контакти. В стаята имаше очарователна камина, където по-късно тази вечер щеше да изгори и телефона за всеки случай.

Изпитваше въодушевление. Този тип Лонгстрийт се беше предал, и то много бързо. Филипов излезе прав: наистина държаха ФБР за топките. Беше направо удивително колко е лесно, когато държиш някого от висшите им служители. Ако беше някой друг задник, нямаше да го дават толкова мило. А с това прехвърляне в Манхатън Далка ще може да потвърди със собствените си очи дали от ФБР са сериозни за сделката, или само ги бъзикат.