Обсидиановата стая

42.

Главната улица в Ексмут днес изглеждаше доста по-различна, откакто Пендъргаст я беше виждал за последен път, огряна от слънцето. Това беше – той се замисли – преди двайсет и осем дни. Тогава цялото население на града беше събрано пред полицейския участък, разливайки се и из страничните улички. Настроението през този ден беше на радостно облекчение: облака, който беше надвиснал над града, вече го нямаше. Скорошните убийства и следите от древното, отровно минало бяха разрешени. Днес обаче полицейският участък беше тих и тъмен. До него бяха издигнати временни казарми на Националната гвардия, докато разтърсеният град успее да се съвземе, и беше назначен нов началник на полицията.

Главната улица на пръв поглед продължаваше да изглежда типична за рибарско работническо селище в Нова Англия… докато човек не се вгледа по-внимателно. Тогава разликата ставаше очевидна: закованите прозорци, множеството табели „продава се“, празните витрини на магазините. Щяха да минат години, докато градът се върне към нормалното си състояние. А можеше и да не успее.

Пендъргаст беше сигурен, че у дома в Ню Йорк Хауърд Лонгстрийт по своя тих начин е накарал големите ресурси на свое разположение да работят по един-едничък въпрос: къде е изчезнал Диоген?

Искаха се услуги, разпитваха се сродни агенции, дори се проникваше в наблюдението на Националната агенция за сигурност вътре в страната. Но още не се беше появило нищо. Затова Пендъргаст беше заминал за Ексмут – последното място, където бе видял своя брат, преди да бъде отнесен навътре в океана.

Той прекара сутринта в разговори с неколцина от обитателите на градчето. С някои от тях споделиха общите си спомени, а на други задаваше неопределени, непреки въпроси. Сега караше надолу по главната улица, поглеждайки ту наляво, ту надясно. Ето, това беше ъгълът, от който с Констънс бяха гледали празненствата в онзи последен ден. Констънс. Пендъргаст задържа за малко лика й в съзнанието си, после го прогони. Чувства като неспокойство, съмнения и вина заплашваха да накърнят неговата преценка. Беше жизненоважно да държи предположенията си за нейните мотиви под контрол.

В другия край на търговския квартал той се спря достатъчно дълго, за да хвърли поглед на капитанската къща от Викторианската епоха, в която доскоро беше странноприемницата „Капитан Хъл“. Веселата табела на странноприемницата вече я нямаше, заменена от голям едноцветен знак с името на корпорацията „Р. Дж. Мейфийлд“, който обявяваше скорошното събаряне на сградата, за да бъде заменена от ексмутски пристанищен квартал. Поредица от „апартаменти за млади семейства с гледка към морето и такива цени, че да се продават“. Ако градът след трагедията не успееше да се възстанови като рибарско селище, винаги можеше да се превърне в поредния посредствен курорт.

Пендъргаст зави с големия ролс и пое по „Дюн Роуд“, като караше бавно, за да следи номерата на пощенските кутии. Когато стигна до номер 3, спря. Къщата беше типична за района: малка, в стил Кейп Код, с избелели дървени керемиди, бяла дъсчена ограда и миниатюрна, грижливо поддържана градина.

Докато оглеждаше къщата, мобилният му телефон започна да звъни. Извади го от джоба и натисна бутона за връзка.

— Да?

— Човече таен агент! – чу се гласът от Ривър Пойнт, Охайо.

— Да, Майм?

— Обаждам се, за да те държа в течение. Изглежда твоят шофьор е предприел сериозно пътешествие. На осми ноември е чартирал частен самолет от летище „Титърбъро“ без предварителна резервация. Използвал е фирмата „Дебън-Еър Авиейшън Сървисис“. Крайна цел летище „Гендър“, Нюфаундленд. Както и да е, това е била крайната цел на полета в този момент. Когато порових в имейлите, които са си разменяли служителите на „Дебън-Еър“, научих, че твоят шофьор не е бил образцов пътник.

— Проктър още ли е в района на Гендър?

— Не мога да открия следа от него. Нито в мотелите, нито в околните махали. Никъде. Затова предположих, че Гендър не е бил последната му спирка.

— Гендър е най-източната част на Северна Америка.

— Точка за нашия отбор. Сега хвърли заровете за малка игра на „Монополи“: къде може да е заминал?

— Европа? – тихо каза Пендъргаст.

— Възможно е.

— Майм, продължавай по следата. Използвай всички налични ресурси – национални и международни.

— О, ще продължа. По-добре международните – имам много приятели там. Хайде, че броячът работи. Ще ти звънна, когато науча нещо повече.

Линията прекъсна. Пендъргаст прибра замислен телефона в джоба си. Изпитваше облекчение, че Проктър вероятно е жив. Още веднъж си наложи с усилие на волята да остави на Майм да намери Проктър. Той трябваше да съсредоточи всичките си сили върху сегашната мистерия.

Остана седнал неподвижно, контролирайки дишането си, съзнателно успокои пулса си, подготви се психически.

После слезе от колата, отиде до къщата и почука.

Вратата отвори нисък, набит мъж в края на петдесетте, с плешивина, закрита от сресана отгоре й рядка сивееща коса, с очи като мъниста и изражение на несекващо подозрение на лицето.

Той изгледа Пендъргаст от главата до петите.

— Да?

— Благодаря ви, ще вляза с удоволствие. Навън е доста хладно. – След тези думи Пендъргаст се промъкна край мъжа и влезе в спретната всекидневна. На стените имаше морски гравюри, а подът беше покрит с плетен килим.

— Минутка – възрази мъжът. – Аз не ви…

— Абнър Нот, нали? – попита Пендъргаст, докато се настаняваше на едно от креслата пред малкия огън, който гореше зад решетката. – Чух името ви да се споменава в града.

— И аз съм чувал за вас – каза Нот, докато малките му свински очи оглеждаха Пендъргаст от горе до долу. – Вие сте онзи агент от ФБР, който беше в града миналия месец.

— Колко умно от ваша страна да ме разпознаете. Ако бъдете така добър да отговорите на два-три въпроса, няма да отнема повече от минута-две от вашето време.

Нот отиде до стола срещу Пендъргаст, но не седна. Застана там, вторачен в него и скръстил ръце на гърдите си.

— Разбрах, че имате три вили за даване под наем тук, на Дюн Роуд. – Пендъргаст беше научил това и още много други неща, без да вдига шум около разследването си из града тази сутрин. Освен това беше научил, че местните силно недолюбваха Абнър Нот. Смятаха го за свидлив скъперник и не го уважаваха повече от Р. Дж. Мейфийлд – строителния предприемач, който щеше да разруши странноприемницата „Капитан Хъл“, а бедняшките му апартаменти бързо се превръщаха в напаст за нос Ан и други места на север.

— Притежавам три вили и това не е тайна. Наследих две от моите родители, а третата построих сам на парче съседна земя.

— Благодаря. Също така разбрах, че през октомври две от вилите са били празни, което не е изненада, след като сезонът е свършил, но третата е била заета. Само за две седмици, което, както научих, било необичайно, защото давате вилите си под наем месечно.

— Кой се е раздрънкал за мен? – попита Нот.

Пендъргаст сви рамене.

— Сам знаете колко малко тайни има в градчета като Ексмут. Във всеки случай се интересувам от временния наемател на вашата вила. Ще ми разкажете ли за него?

Докато Пендъргаст говореше, изражението на Нот ставаше все по-нападателно.

— Не, нищо не мога да ви кажа за него.

— Защо?

— Защото онова, което правят моите наематели, си е тяхна работа и аз не обичам да говоря за това. Особено пред вас.

Пендъргаст изглеждаше изненадан.

— Пред мен?

— Пред вас. След като вие се появихте в града, започнаха всички тези неприятности.

— Така ли?

— Е, това е моето мнение. Така си мислех тогава, така мисля и днес. А сега, ако нямате нищо против, напуснете моя дом и моя имот. Освен ако нямате някаква съдебна заповед.

Мъжът зачака със скръстени ръце.

— Господин Нот – каза след малко Пендъргаст – странно е, че говорите за съдебна заповед. Може би не знаете, но моето внезапно заминаване от Ексмут доведе до твърде голяма операция на ФБР. След онова, което днес научих тук, мога да получа такава заповед за четирийсет и осем часа.

Лицето на Нот стана още по-нападателно.

— Тръгвайте.

Пендъргаст, изглежда, обмисляше ставащото.

— Вратата е ето там.

Обаче агентът не помръдна от мястото си.

— Значи отказвате да отговаряте на въпросите ми без съдебна заповед?

— Нали точно това ви казах.

— Да, казахте. Също така казахте, че аз съм причината за неприятностите на града.

И след тези думи Пендъргаст погледна ниския мъж, който стоеше пред него, право в лицето.

— Не всичко обаче е било неприятности, нали?

Нот се смръщи.

— Какво искате да кажете?

— Строителният предприемач Р. Дж. Мейфийлд. Повечето хора в града са много недоволни, че планира да строи апартаменти в Ексмут, като разруши странноприемницата и на нейно място вдигне някоя грозотия.

— Не знам нищо за това – отговори Нот.

— Има и други хора обаче. Онези, които нямат търпение да продадат земята си на корпорацията „Мейфийлд“. Втората част на ексмутския пристанищен квартал – Разбира се, той все още е във фаза разработка – ще погълне част от бреговата линия южно от странноприемницата.

Нот нищо не каза.

— А това ще засегне и вашите вили. Изглежда вие, господин Нот, ще изкарате добри пари от ексмутския пристанищен квартал. Голям късмет, като се има предвид как я кара останалата част от града.

— И какво от това? – обади се Нот. – Човек има право да изкарва пари.

— Ами ето какво: мълвата е, че вашата част от бреговата линия е била подядена от отдръпването на подпочвените води през последното столетие. Това означава, че всеки момент и навсякъде може да зейне дупка. Обзалагам се, че не съобщавате това на своите наематели, нали?

— Това са само клюки – отговори Нот.

Пендъргаст бръкна в джоба на сакото си и извади пощенски плик.

— А геологът от университета „Тъфт“, който през 1956 година е подготвил този доклад… И той ли е бил само клюки? Питам се какво ли би станало, ако попадне в ръцете на Мейфийлд. Да речем още днес следобед?

Долната челюст на Нот увисна.

— Вие…

— Е, без съмнение накрая ще научи за него – проучвания, инженерни проверки и така нататък. По този начин обаче ще го научи, преди да е сключил договор с вас. – Пендъргаст поклати глава. – И тогава, господин Нот, късметът ще ви изневери, и то много бързо. – Той направи пауза. – Вижте, между нас казано, бих предпочел да не чакам четирийсет и осем часа, за да взема тази съдебна заповед.

Настъпи продължително и ледено мълчание.

— Какво искате да знаете? – попита Нот с много тих глас.

Пендъргаст се облегна, за да се намести по-удобно на креслото, и без да бърза, извади бележника си и го разлисти, за да намери празна страница.

— Кога се настани наемателят ви във вилата?

— Три или четири дни след като вие дойдохте в града.

— Определена вила ли поиска?

— Да. Онази, от която има най-добра гледка към скалите, известни като Главотрошачите.

— Кога си тръгна?

— В деня след… – Нот рязко замълча, а устата му продължи да се движи беззвучно още няколко секунди. – В деня, след като всичко отиде по дяволите – каза накрая той и сведе очи.

— Този човек ли е? – Пендъргаст протегна полицейска снимка на Диоген.

— Не.

— Разгледайте го внимателно.

Нот се наведе и взе да оглежда снимката отблизо.

— Не, наистина не прилича на него.

Пендъргаст не се изненада.

— Наемателят каза ли ви защо е тук?

— Не зная. Трябва да попитате неговата приятелка.

— Приятелка?

— Да, онази, която живееше с него.

Ужасно усещане съкруши Пендъргаст. Възможно ли беше…? Не, не беше. Трябваше да се владее по-добре.

— Опишете ми жената, моля.

— Руса, млада, ниска, атлетична.

— Какво друго ще ми кажете за нея?

— Работеше на няколко места в града. Преди двамата да си заминат толкова внезапно.

— Къде е работила?

— Келнерка в ресторанта „Морската карта“ на странноприемницата. Работеше и на половин ден като продавачка в „Спомени от Ексмут“.

Пендъргаст остана известно време напълно неподвижен. Беше виждал тази жена, и то много пъти. Беше му сервирала няколко пъти в ресторанта. Значи Диоген е имал съучастник, асистентка, помощничка? Това не му беше хрумвало досега.

Излезе от унеса си, защото Нот сприхаво се обади:

— Нещо друго?

— Само още един въпрос. Бих искал да прекарам един час в наетата от тях вила. Сам и без да ме безпокоят.

Когато Нот остана неподвижен, Пендъргаст протегна ръка с дланта нагоре в очакване да получи ключа.

— Благодаря ви – каза той. – Много ми помогнахте.