Обсидиановата стая

48.

Диоген си помисли, че със своите 325 квадратни метра площ големият апартамент в хотел „Маями Сентай“ е по-просторен от доста къщи. Той предлагаше не само убийствени гледки към Атлантика, но и медийна стая, скъпи скулптури, оригинална рамкирана живопис по стените, преходна кухня марка „Суб Зиро“ и бани с черни гранитни плочки. За разлика от повечето стаи в петзвездни хотели обаче беше обзаведен с безупречен, ненатрапчив вкус: бараж от префинен лукс срещу сетивата. Диоген се надяваше, че това ще постигне желаното въздействие, защото обектът на баража невинаги имаше усет за по-изтънчените неща в живота.

Този обект сега седеше на извития кожен диван в едната от двете гостни на апартамента. Когато влезе с две чаши „Лиле Блан“ в ръцете, той я дари с най-топлата си усмивка. Флавия Грейлинг отвърна на погледа му. Носеше скъсани джинси и тениска заедно с вездесъщата чанта на кръста. Не се усмихваше. На лицето й имаше изражение, което той не можа напълно да разгадае: отчасти несигурност, помисли си, смесена с надежда и любопитство… и нещо, което граничеше с гняв.

— Ето ти дивидента – каза той и сложи чашите на масичката до дивана. – И така, това беше последната точка в твоя план?

Флавия не докосна виното.

— Да, изпратих ти бележката чрез фирмата за препращане по пощата, след това напуснах Намибия с параход скитник, плаващ за Сиера Леоне и тамошната безопасна квартира. Уреденият от теб самолетен билет за насам дойде вчера.

— Чудесно. – Диоген отпи глътка „Лиле“. За своето посещение в „Сентай“ беше в самоличността на Петру Лупей с неговите очарователни европейски обноски, гладко избръснато лице без белези, безупречен, направен по поръчка костюм, почти незабележими отсенки на неопределен акцент и контактна леща, която скриваше невиждащото му око.

— Все пак трябва да попитам. Нужно ли беше да се оправяш със собственика на автокъщата, господин…

— Керонда.

— Керонда. Да. Трябваше ли да се оправиш с него толкова крайно? Искам да кажа, като се имат предвид обстоятелствата.

— Напълно. Той се отклони от сценария. Твоят сценарий. Вместо да се занимава с работата си както обикновено, заряза автокъщата в пълна бъркотия. Това предизвика интерес у полицията, а ти беше казал, че това е последното нещо, което искаш.

— Вярно, така е.

— Не оставихме следи. Керонда беше единствената улика. Беше се паникьосал и рано или късно щеше да се разприказва. Не мисля, че искаш това. Това ли искаше?

Когато каза това, го гледаше, и погледът й направо го прониза. Без да иска, Диоген почувства известна загриженост. Флавия умееше да се вторачва в хората, все едно ги промушва с някоя от многото си ками. Беше виждал да използва този поглед срещу други и бе забелязал резултата, който предизвикваше. Не му се нравеше да го отправя срещу него.

— Не, разбира се – бързо каза той. – Направила си нужното. – Диоген си помисли, че това е още една причина да се отърве от това момиче веднъж завинаги. Разпознаваше у нея твърде голямата наслада от убиването.

— Дължа ти благодарност – каза той с най-голямата топлина, която успя да покаже. – Моята искрена и дълбока благодарност.

Изражението на Флавия омекна. Сега отпи от чашата с вино и сви крака под себе си, което според нея беше женствена поза.

— И сега какво? Трябва да знаеш, че наистина ми беше приятно в Ексмут. Не беше като другите задачи, които си ми възлагал. Имахме много свободно време. Свободно време да се опознаем. Различен си от всички други, които съм срещала. Мисля, че ме разбираш. Разбираш защо правя това, което правя. Освен това мисля, че не се страхуваш от мен.

— Въобще, скъпа Флавия. Вярно е, че се разбираме много добре.

Тя се изчерви.

— Нямаш представа колко е важно това за мен. Защото мисля, че означава… ами, че ти, Питър, си като мен. Начинът ти на мислене… нещата, които харесваш… като онова, което се случи миналата година с прислужника в Брюксел! Помниш ли как опита да те тормози? От всички възможни хора точно теб! – Тук тя избухна в смях и отпи още една глътка вино.

Диоген си спомни брюкселския прислужник, но не с такова веселие, каквото изпитваше Флавия. Прикри това със снизходителна усмивка.

— Е, шефе, каква е следващата задача?

— Чудесен въпрос. Затова те помолих да дойдеш тук. Както вече казах, ти свърши работата си майсторски. Не бих могъл да желая по-добро или по-пълно изпълнение на задачата. Всъщност в резултат засега няма какво друго да се прави.

Флавия замръзна насред жеста си да вземе чашата с десертното вино.

— Няма какво друго да се прави?

— Нищо, за което да имам нужда от твоята помощ. Флавия, мисля, че още в началото на нашето сътрудничество ти казах, че работя върху няколко проекта едновременно.

— Помня. Искам да ти помагам да го правиш.

— Но трябва да разбереш, че има неща, които трябва да свърша сам. Аз съм като диригент: не мога да сляза от подиума, когато искам, и да се смеся с оркестъра.

— Оркестърът? – повтори Флавия. – Да не би да казваш, че аз съм просто инструмент? Един от многото? Когато поискаш, го взимаш и свириш на него, а после го оставяш настрана?

Диоген осъзна, че сравнението му се оказа неподходящо. Освен това разбра, че е подценил дълбочината на нейната параноя и вманиаченост. Когато се срещнаха за първи път, тя беше толкова сдържана, толкова гордо сама и самоуверена. Беше всичко онова, което той търсеше в един „помощник“: бърз ум, напълно предана, безстрашна, безскрупулна и хитра. Когато я срещна за първи път, най-силното му впечатление беше, че мрази всички мъже. Въобще не му беше минавало през ум, че ще вземе да се влюби в него. Слава богу, беше си мълчал пред нея за своето истинско име и останалите самоличности, както и за имота на Халсиън. Положението беше непоносимо. В по-раншните си превъплъщения щеше да се отърве от нея по лесния начин. Обаче той вече не беше такъв… особено под тази самоличност, която като собственик на Халсиън възнамеряваше да използва до края на своя дълъг живот.

— Не – каза той. – Флавия, не исках да кажа това. Изобщо не е така. Лошо се изразих. Ти и аз сме екип. Права си – разбирам те. Нещо повече, мисля, че си единственият човек на света, който никога не би ме осъдил. Повярвай ми, такива хора са много малко. Важно е за мен да знам, че няма да го правиш.

Флавия не отговори. Вместо това си играеше с пръстена, който й беше подарил, като го въртеше насам-натам на пръста си.

— Какво искаш да кажеш? – попита тя с леко одрезгавял глас. – Ще те видя ли някога отново?

— Разбира се, че ще ме видиш. Нещо повече – отново ще работим заедно. И то не само веднъж. Но сега не му е времето. Просто в момента стават твърде много неща в… в онази друга част от моя живот, която е отделна от теб.

За миг се уплаши, че тя ще направи някакъв вид изявление, че ще вземе да си излее сърцето пред него. Но тя нищо не каза.

— Скъпа Флавия, ще се разделим само за кратко. Аз ще те потърся. Не забравяй, че и преди сме имали периоди без работа. Ще бъде точно както ти каза: ще прекараме достатъчно време заедно, за да се опознаем още по-добре. Това за мен е също толкова важно, колкото и за теб.

Флавия, която през това време се беше вторачила в пода, вдигна очи:

— Наистина ли мислиш така?

— Точно така:

Флавия не каза нищо. Стиховете на Дън отскочиха от нея като капки вода от мушама. Диоген осъзна, че това е втора самонадеяна тактическа грешка от негова страна, и реши повече да не допуска подобно нещо.

— Докато се срещнем отново, ще се погрижа да живееш в комфорта, който заслужаваш. – Той бръкна в джоба си и извади дебел пощенски плик. – Осигурих нова безопасна квартира в Копенхаген. Много луксозна. – Той потупа плика. – Тук вътре са адресът, ключът заедно с паспорт, нов мобилен телефон, билет за самолет първа класа, който излита утре, както и датска шофьорска книжка.

Флавия продължаваше да мълчи.

— Както и аванс за бъдещата работа – добави той бързо. След това остави плика на дивана между тях. Флавия не посегна да го вземе.

— Трябва да знаеш, че това е скъп подарък – каза той. – Доказателство колко значиш за мен.

— Колко? – най-накрая попита тя.

— Колко означаваш за мен? Не мога да сложа цена на моето уважение към теб.

— Не, колко пари.

Това беше обнадеждаващо.

— Петстотин хиляди долара.

— Питър, толкова много? – Лицето й пребледня.

— Флавия, добре ли си?

Младата жена не отговори.

— Флавия, разбираш ли сега колко си важна за мен? Осъзнаваш ли, защо трябва да бъде така? И че можеш да разчиташ много скоро да се свържа отново с теб?

Сега, най-накрая, тя кимна.

— Знаех си, че ще разбереш. Защото, както ти каза, толкова много си приличаме. Сега, ако нямаш нищо против, трябва да вървя. Ще ти звънна на новия мобилен. Вероятно най-късно след месец. – Той се наклони, целуна я по челото и се изправи.

— Защо? – неочаквано попита Флавия.

Диоген погледна назад към нея.

— Защо си тръгвам ли?

— Не, защо свършихме тази последна работа? Защо трябваше да се преструвам на онова момиче, перуката и шлифера, лудото фалшиво отвличане и смъртта, цялата тази работа със смяна на самолети и пилоти, докарването на намибийски лекари, защо на куклата й трябваше ковчег с хладилник, а аз за какво трябваше да гоня вятъра из Ботсвана? А и Керонда. Обеща, че един ден ще ми обясниш. Е…?

Той махна с ръка.

— Разбира се, още повече че вече всичко свърши. С удоволствие ще ти обясня. Моят най-добър приятел е първокласен агент на ФБР, но пълен смотаняк, когато стане въпрос за жени.

— Да?

— Тази жена, Констънс – виждала си я в онзи ексмутски магазин и в ресторанта – беше зестрогонка от най-лошия тип, блазнеха я парите му и нищо друго. Вещицата беше успяла да го накара да й прехвърли повече от милион семейни пари. Просто исках да му ги върна. Но… ами всичко свърши зле, както може би знаеш. Моят приятел се удави. Обаче парите останаха у Констънс, затова беше отвличането. Исках да заблудя нейния съучастник и да върна парите под формата на откуп. Това се получи добре, и то благодарение на теб.

— Какво стана с нея?

Още едно пренебрежително махване с ръка.

— С кого? Констънс ли? Щом получих парите обратно – щастливо избавление! Без съмнение е тръгнала да измами някой друг богаташ.

— А парите?

— Е, моят приятел е мъртъв и парите не могат да му бъдат от полза. Защо да не ги разделя с моята най-близка помощница Флавия? – И той се усмихна многозначително.

Тя отвърна на неговата усмивка.

— Разбирам.

Диоген почувства голямо облекчение. Отчаяно искаше да сложи край на този разговор. За месец или два можеха да се случат много неща. Може би щеше да си намери приятел или да загине при автомобилна катастрофа или от свръхдоза. Когато опита да го намери, ако изобщо направи такъв опит, следата му до Халсиън, между другото добре скрита, ще бъде вече много по-студена. Той стана.

— До нови срещи.

Този път се наведе и я целуна по устните – много кратка и лека целувка – изправи се и я погледна в очите. Какво ли си мислеше? Обаче жената продължаваше да се усмихва.

— Е, Флавия, върви да се насладиш на Копенхаген! Заслужаваш го. И гледай този мобилен телефон винаги да ти е подръка. Скоро ще ти звънна. Доскоро, скъпа.

След това се поклони леко и излезе от помещението.

Миг по-късно входната врата на апартамента се затвори с тихо щракване. Флавия не помръдна. Още преди Питър да излезе от апартамента, усмивката изчезна от лицето й. Седеше там неподвижна, припомняйки си неговите думи, думите, които беше чувала да казва на други хора – думи, които не бяха истина, но той беше достатъчно изкусен и манипулативен, за да ги накара да повярват. Но мислеше най-вече за работата, която току-що бяха свършили. Работа, в чийто център, изглежда, беше това момиче: Констънс Грийн.

Внезапно тя скочи от дивана, прекоси всекидневната и излезе на балкона на апартамента. За миг посегна към чантичката на кръста си, но после й хрумна нещо друго. Хвана пръстена, който Питър й беше дал, и се опита да измъкне скъпия скъпоценен камък. Когато не се поддаде, започна да го удря в парапета на балкона – отново и отново и отново, като си раздра кокалчетата при това, докато най-накрая той не изскочи от обкова. Взе го, повъртя го из пръстите си и го запрати по посока на Атлантическия океан. Корпусът на златния пръстен остана на пръста й, а четирите златни зъбчета, които преди държаха камъка на място, сега стърчаха празни.

Флавия влезе обратно във всекидневната, измервайки помещението със студен поглед. Отиде до една от витрините, отвори я, извади мраморна статуя от нея, огледа я и след това разби стъклото на витрината на парченца. После, все още изнервящо сдържана, влезе в кухнята и започна да вади един по един съдовете от шкафовете и да ги разбива в пода. След това мина през трите спални на апартамента и със стърчащите езичета на пръстена сряза на ивици всички живописни платна, които висяха на стените. Взе от мокрия бар един тирбушон, върна се във всекидневната и накъса на ивици модулния кожен диван, на който само преди минути бяха седели тя и Питър.

Когато свърши, установи, че почти не се е задъхала. Върна се в спалнята, където само преди половин час беше лелеяла съвсем различни мечти, приготви малкия си сак. След това излезе от апартамента и се спусна с асансьора в пищното фоайе.

— Аз съм госпожа Лупей – каза тя на мъжа зад рецепцията. – Мисля, че моят съпруг съсипа големия апартамент. Моля, използвайте кредитната карта, която имате в картотеката, за да покриете сметката. Аз напускам.

След тези думи отправи към мъжа кратка, мрачна усмивка, завъртя се на пети и тръгна към изхода на хотела, а от издраните й кокалчета от време на време върху полирания мраморен под падаше капка кръв.