Убиеца Андерш и неговите приятели

Глава 15

В кутиите за обувки в стаичката до рецепцията имаше близо шестстотин хиляди крони, които свещеничката и рецепционистът можеха да си поделят. Това бяха всичките им спестявания.

Отделно имаше сто хиляди крони от заплащанията за все още несвършената работа. Но щяха да се окажат принудени да ги върнат, защото нищо не подсказваше Убиеца Андерш и Исус да са се спречкали.

Рецепционистът не очакваше с нетърпение връщането на трийсет, плюс още трийсет, плюс четиресет хиляди на трима полугангстери или цели такива от Стокхолм и региона. Отчасти защото това означаваше сто хиляди крони бруто по-малко в касата, отчасти защото клиентите очакваха резултати, а не да получат парите си обратно без лихва. Като цяло характерът на клиентелата не беше най-сговорчивият, който може да си представи човек. Тези хора не проявяваха особена гъвкавост или разбиране, така че имаше голям риск рецепционистът и свещеничката да си изпатят, когато им обяснят, че Убиеца Андерш е спрял да трепе хора.

– Може би ще е най-добре да пратим парите по пощата заедно с подобаващо обяснение, след което да изчезнем от града – размишляваше рецепционистът. – Никой не знае как се казваме, няма да оставим много следи след себе си. И сами трудно бихме се открили, дори да опитаме.

Свещеничката изслушваше мълчаливо казаното. Рецепционистът разбираше, че тя има нужда от време за размисъл, все пак това означаваше да разгневят трима бандити по един или друг начин. Въпреки това продължи:

– Бихме могли и да задържим парите, след като е почти сигурно, че онези тримата ще се ядосат и без да ги задържим. Наистина имаме реална възможност да станем невидими за радарите им. Винаги съм получавал заплатата си на черно и доколкото знам, не фигурирам в никакви регистри. Твоето име дори не успя да попадне в счетоводната книга, преди да се превърнеш от гост на хотела в бизнесдама и мой съдружник. Цял свят знае как се казва онзи в седма стая, но аз викам да се абстрахираме засега от новопокръстения. Сигурно ще му хареса да обясни на тримата клиенти, че Исус е наложил вето на бизнеса, а бившите му колеги са се преместили, без да оставят новия си адрес. Само че в бързината са взели парите на клиентите.

Свещеничката продължаваше да мълчи.

– Грешно ли мисля? – попита рецепционистът.

Свещеничката поклати глава приятелски.

– Не – каза тя, – не мислиш грешно. Мисля, че мислиш правилно, но малко отбранително. Ако така и така ще мамим хора, които никой с всичкия си не би мамил, защо да не ги измамим до един? С възможно най-много пари. И още малко отгоре. Сто хиляди си ги бива, но съгласи се, че... например... десет милиона си ги бива още повече.

На лицето на свещеничката се появи усмивката на Мона Лиза, а рецепционистът се захили объркано в отговор. Бяха минали около две години, откакто тя се бе доближила до него на онази пейка в парка с намерението да му измъкне двайсет крони за нискокачествена молитва. В резултат първо станаха неприятели, после бизнес партньори, после приятели, постепенно и любовници. А сега щяха да избягат заедно. Усещането беше хубаво. Точно това усещане си беше хубаво. Но какво да каже за всичко останало (дядо, татко, мама, милионите и крадците)?

Десет милиона бяха сто пъти повече от сто хиляди.

Колко по-голям беше рискът? И какво смяташе тя да правят с парите, освен в най-добрия случай да се обичат в добро, а не в зло?

Рецепционистът не успя да я попита, тъй като Убиеца Андерш се зададе с тананикане по коридора.

– Бог да бъде с вас – каза той с толкова мек глас, че рецепционистът силно се раздразни.

За щастие, в същия миг успя да извади сметката, която бе приготвил, за да отмъсти за всичко.

– Минали са две години и трийсет и шест седмици, без господин Андершон да си е плащал – каза рецепционистът. – Двеста двайсет и пет крони нощувката. Това прави двеста и двайсет хиляди крони, ако ги закръглим надолу.

В добрите стари времена, ако беше предложил заплащане за стаята по такъв начин, щеше да означава директно да си изпроси боя, но вече нямаше такава опасност.

– Но мили ми, добри рецепционисте – каза Убиеца Андерш. – Не може да се служи едновременно на Бог и на Мамон.

– Може, и в случая започвам с Мамон – отвърна рецепционистът. – После ще видим дали ще остане време и за другия.

– Добре казано – вметна свещеничката.

– Не е ли по-добре да започнеш, като ми дадеш сандвич със сирене? – каза Убиеца Андерш. – Спомни си, че трябва да обичаш ближния си като себе си, а аз още не съм хапнал нищо. Или не съм приел тялото Христово, както казваме.

Свещеничката също беше доста люта на бившия убиец, а и умееше да борави с библейски цитати.

– Блажени сте вие, които гладувате сега, Лука 6:21 – каза тя.

– О! – включи се веднага рецепционистът. – Тогава няма да снижавам нивото на блаженост на господин Андершон. Да не му дам сандвич, е най-малкото, което мога да направя за него. Има ли още нещо, с което да не го подпомогна? Ако не, пожелавам му приятен ден.

Убиеца Андерш изсумтя, но разбра, че няма да получи храна, преди да отиде в кръчмата. Беше гладен, затова забърза навън, мърморейки си, че Господ виждал всичко и свещеничката и рецепционистът трябвало да се отдадат на благочестие, докато още имат време.

Свещеничката и рецепционистът отново останаха сами. Тя обясни какво има на ум.

– Значи, вместо да признаем, че ненормалникът, който току-що излезе навън, е приел вярата, ще обявим точно обратното: че Убиеца Андерш е станал по-жесток от всякога и вече няма никакви задръжки. Известно време събираме максимален брой поръчки – убийства, счупени капачки, извадени очи и какво ли не, стига да е скъпо. После духваме.

– Искаш да кажеш... изчезваме? Без да вадим очи?

– Нито едно, дори да е изкуствено! Отчасти защото не правим такива неща. И отчасти защото няма кой да ги прави вместо нас...

Рецепционистът пресмяташе. Колко дълго можеха да приемат поръчки, без да ги изпълняват? Две, три седмици? Плюс още една или две, през които да обясняват, че убиецът се е разболял, и да се извиняват за забавянето. Да кажем, четири седмици общо. Ако направеха наистина агресивна реклама, можеха да договорят шест-седем убийства, двойно повече тежки осакатявания и четворно повече традиционни травми.

– Десет милиона, казваш – рече рецепционистът, който все пак се грижеше за финансите и преговорите. – Аз бих казал по-скоро дванайсет.

На едната страна на везните бяха десет-дванайсет милиона крони, на другата – вбесеният до крайна степен подземен свят на Стокхолм.

И отново на първата страна: рецепционистът и свещеничката щяха да изчезнат безследно – никой не знаеше кои са и как се казват.

Обаче на втората – гангстерите никога нямаше да спрат да ги търсят.

– Е, какво ще кажеш? – попита свещеничката.

Рецепционистът помълча още няколко секунди заради ефекта. После копира монализината усмивка на свещеничката и каза, че единственият им шанс да разберат дали не трябва да правят това, което се канеха да направят, е да го направят.

– Значи, действаме? – попита свещеничката.

– Действаме – каза рецепционистът. – И нека Бог да е с нас.

– К’во?

– Пошегувах се.