Възмездие от гроба

11

Влажната мъгла притискаше тежките миазми на замърсения град ниско над земята. Тя драскаше гърлата, караше пушачите да кашлят по-силно от обикновено, и обкръжаваше осветяваните от уличните лампи глави на минувачите със светли ореоли. Мъглата придаваше романтичен вид и на озарените от прозорците улици, но не успяваше да подлъже никого. Улиците пустееха — малцина бяха склонни да се откъснат от телевизорите в такава вечер.

Тенил се протегна и погледна часовника на компютърния екран. Минаваше десет. Време беше да предприеме нещо. Част от нея предпочиташе да си остане тук, сгушена в апартамента на Джейн като в пашкул, напълно изолирана, което би й позволило да си представя, че животът й е по-различен от това, което й предлагаше суровата действителност. Но друга част се изкушаваше да провери дали действително може да разчита на Джейн и на предполагаемия си баща. Събра вещите си и се потътри към вратата. Огледа се за последен път, убеди се, че ключът е все още в джоба й, и излезе в мрака на нощта. След топлината на жилището студът и влагата я накараха да потръпне, докато бързаше по вътрешния балкон към стълбищната площадка. Тъкмо бе започнала да се изкачва към апартамента на леля си, когато чу глух гърмеж. Мъглата заглушаваше звуците, затова и Тенил не успя да прецени откъде се чу гърмежът. Но в Маршпул Фарм звуците от неизяснен произход бяха нещо обичайно, затова и тя почти не обърна внимание на това, което чу. Изкачвайки се забързано към последния завой, Тенил осъзна, че чува стъпки. Някой слизаше отгоре, точно насреща й. Едър, самоуверено стъпващ човек, ако се съдеше по звука. Тя инстинктивно се прилепи към стената, за да направи път. По тези места имаше значение правиш ли път или не — понякога от това зависеше дали ще се прибереш здрав и читав у дома.

Тя се изкачи на площадката и се озова лице в лице с Джон Хамптън, който слизаше бързо надолу. Връхлетяха я куп объркани чувства — страх, лошо предчувствие, но и любопитство. Ако той се изненада да я види, не го показа с нищо. Дори не забави крачка, само й хвърли бърз поглед, с напълно безизразно лице. Но докато минаваше край нея, каза съвсем тихо:

— Не си избрала подходящо време да се прибираш, Тенил.

Тя се закова на място и го проследи с поглед. Щастието избуя като крехък кълн в душата й. Беше го направил! Беше го направил заради нея. Тенил се ухили и затича към вратата на техния апартамент. За първи път, откакто познаваше Джино, бе обзета от нетърпение да го види. Съмняваше се, че би се осмелил да й посегне в близкото бъдеще.

Външната врата беше открехната. Тя я побутна и влезе. Долови особена миризма — така миришеше след фойерверки. В антрето беше тъмно — като изключим тънките ивици светлина, които очертаваха вратата на дневната. Тенил бутна вратата. На лицето й грееше усмивка на нетърпеливо очакване.

Това, което видя пред себе си, нямаше нищо общо с очакванията. Предполагаше, че ще завари Джино, сгърчен от страх на дивана — но единственото, което можа да различи в останките му, бяха неговите панталони.

В горната част на тялото му не бе останало нищо, което да наподобява човек. Беше просто купчина разкъсана плът, примесена с парчета плат, сякаш дъвкани от някого. Кожата висеше на парцали от главата и шията в страховито подобие на накити. По дивана и стената зад него бяха полепнали окървавени късчета плът и кичури коса. Вътре в дневната миризмата беше по-различна — мирис на изпражнения, барут и някакъв метален вкус подразниха гърлото й. Чувстваше, че й се повдига, но видът на ужасните човешки останки на дивана сякаш я хипнотизираше. Имаше чувството, че съзнанието й е разделено на две — едната му част ликуваше поради съзнанието, че е в безопасност, а другата се чудеше защо още не е почнала да пищи.

Тенил пристъпи напред и едва не се препъна в нещо, което лежеше на излинелия килим. Все още напълно зашеметена, тя се наведе и вдигна предмета. Беше пушка с рязана цев — дървото на приклада й се стори топло. Тя плъзна несъзнателно пръсти по гладкия метал на дулото. Това беше приятелят, донесъл й спасение. Това беше избраното от баща й оръжие.

Мисълта за Джон Хамптън я разтърси. Ужасът на това, което виждаше, й подейства като удар в лицето. Цялата разтреперана, тя хвърли уплашено и с отвращение пушката. Сега отпечатъците й бяха останали навсякъде по нея. Споменът за безброй телевизионни сериали й подсказваше смътно какво означаваше това. Трябваше да предприеме нещо. Не беше достатъчно просто да избърше пушката. Знаеше, че колкото и хитро да е действал баща й, трябва да са останали незабележими с просто око следи. Беше гледала достатъчно епизоди от документалните сериали на съдебномедицински теми, за да е наясно, че нито тя, нито баща й са в безопасност.

Откъсвайки с усилие очи от останките на Джино, Тенил опита да се овладее, поемайки треперливо дъх. Трябваше да направи нещо. Но какво? Трябваше да излезе от тази стая, за да може да мисли свързано.

Излезе, препъвайки се, обратно в антрето и приклекна, притиснала главата си с ръце. Трябваше да има нещо, което да направи, за да е сигурна, че няма да обвинят баща й. Той й се беше притекъл на помощ, когато тя се нуждаеше от него. Сега според нея беше редно тя да му се отплати с подобен жест. Така би му показала колко цени това, което бе направил за нея.

Опитваше се да измисли нещо, припомняйки си предаванията за истински криминални случаи, които гледаше в късните часове. Всяка вечер нов мъртвец, а всеки мъртвец означаваше ново разследване, нови идеи и съвети за тези, които бяха достатъчно интелигентни, за да осъзнаят значението им и достатъчно хладнокръвни, за да ги приложат на практика.

Лицето и се проясни. Огън — огънят пречиства всичко. Разбира се, нямаше да замаскира факта, че Джино е бил разкъсан с изстрел на рязана пушка преди началото на пожара, но ако огънят беше достатъчно силен би могъл да заличи всякакви следи от нейното присъствие и от присъствието на баща й на местопрестъплението. Тенил скочи на крака. Сега трябваше само да прецени как да осигури възможно най-голямо разпространение на пламъците. Съжаляваше, че не живее в някоя от онези къщи с градински бараки — там обикновено се съхраняват всякакви препарати, с които всичко би пламнало като суха слама. Гориво за машината, с която косят тревата. Шишета с възпламеняваща течност за скара на открито, все такива неща.

Тенил отиде в кухнята и отвори шкафа под умивалника. Белина, омекотител за тъкани, почистващ препарат. Не й вършеха никаква работа. Тя затвори с трясък вратата и отиде в стаята на леля си. Каза си, че щом парфюмът е алкохол, изпаренията му можеха да усилят пламъка. Взе няколкото шишенца от тоалетната масичка на Шарън, и тогава видя голямо шише с лакочистител — той щеше да се възпламени, в това беше убедена. Добави го към плячката си и се канеше да се върне в дневната, когато видя през открехнатата врата на едно шкафче нещо, което привлече вниманието й. Бръкна и извади голям флакон с газ за запалка.

Преди да влезе в дневната, Тенил притвори очи за миг и се опита да се успокои.

— Стегни се, момиче — каза тя на глас и се насили да влезе. Този път се постара да не гледа към Джино. Отиде до дивана и изля върху него всички шишета. Обгърна я сладникав, тежък мирис, измествайки вонята на жестокост и смърт. После Тенил притисна накрайника на флакона с газта към дървената странична облегалка на дивана. Газта потече по изподрасканата, лакирана повърхност и започна да се просмуква в тъканта наоколо. Острият, мазен дъх на бутан я накара да сбръчка нос и да отвърне лице. Изчака, докато контейнерът се изпразни докрай, после го хвърли на пода.

Сега оставаше само да запали проклетото нещо. Къде ли беше запалката на този мръсник? Първоначалната еуфория я беше напуснала; беше започнала да осъзнава необратимостта на смъртта и че присъдата е била произнесена почти без замисляне. Колкото и да беше благодарна на баща си, не можеше да се самозаблужава, че е било редно да постъпи така. Наистина нямаше сили да погледне към Джино.

Тенил заобиколи краката, които стърчаха от дивана, подритвайки пушката по-близо към трупа. Диванът сигурно щеше да пламне като факла. Шарън го беше купила от някакъв съмнителен магазин за мебели на втора ръка, несъмнено беше от нискокачествени, леснозапалими материали. Погледна към бъркотията върху малката масичка до дивана. Чашата, от която Джино беше пил, беше счупена от отклонил се изстрел, цигарите и запалката му бяха мокри от разлелия се ром и посипани с натрошени стъкла. Тенил измъкна запалката и изкриви лице, когато пръстите й докоснаха лепкавата течност. Отиде заднешком до вратата и се запита как да действа оттук нататък. Не й се искаше да бъде прекалено близо до дивана, когато щракнеше запалката. От друга страна, не биваше да е прекалено надалеч, ако искаше огънят да се разгори добре.

— Стига си се размотавала — упрекна се тя, пристъпи крачка напред към дивана и щракна запалката. Стори й се, че пламъкът е по-висок от обикновено. Протегна ръка, колкото можеше, и поднесе запалката към мократа тапицерия. Беше още съвсем близо, когато се разнесе съскане и огнен език плъзна по намокрената от нея част от дивана. Пламъците веднага заблизаха възглавниците, върху които лежеше Джино.

Тенил отскочи плахо, готова да бяга. Но все пак искаше да се убеди, че това не е само единично огнище, че всичко ще се разгори така, както го искаше. Само след секунди съмненията й се разсеяха. Пламъците поглъщаха светкавично евтината изкуствена материя, разтапяха я и над дивана започваше да се вие пушек на черни, мазни спирали.

„Време е да изчезвам“, каза си Тенил, обърна се и хукна към външната врата. Затвори я здраво и побягна по балкона към стълбите. Слава Богу, ключът за апартамента на Джейн беше още в нея. Можеше да се скрие там, да изпере дрехите си в пералнята на Джейн и после да твърди, че не е припарвала горе тази вечер. Джейн щеше да я подкрепи, защото не знаеше, че Тенил има копие от ключа. Щеше да е убедена, че ако излезеше, момичето не би имало възможност да се върне отново в апартамента.

Тенил стигна до площадката и се обърна, хвърляйки последен поглед назад. Не се забелязваше нищо особено, освен че светлината зад спуснатите пердета беше по-оранжева. Запита се дали да се обади на пожарната. Не искаше огънят да излезе извън апартамента и да пострадат други хора. Но ако се обадеше, рискуваше да я спипат — знаеше, че телефонните обаждания в пожарната се записват и че записите се пазят.

Пердетата трепнаха. Скоро и те щяха да пламнат и някой със сигурност щеше да забележи какво става. Щяха да повикат пожарната. Тенил се обърна рязко и затича надолу по стълбите. Всичко щеше да бъде наред. Все някой щеше да види.

Тя не знаеше, че някой вече беше видял.

Говоря така не за да приписвам нечисти помисли на Блай. Той никога не се е провинявал в содомия спрямо мен, нито пък съм чувал да е проявявал подобни склонности спрямо другиго. Не, работата е по-скоро там, че след като ме бе избрал за свой фаворит, този човек приемаше добрите ми чувства към всеки друг като лично оскърбление. Един от другите офицери на това плаване, Питър Хейуд, беше мой далечен роднина. Неговото семейство прояви много голяма човечност към моето, когато ни се наложи да отидем да живеем на остров Ман. За мен беше едновременно дълг и удоволствие да се грижа за този млад човек, поради което станах прицел на постоянни обвинения от страна на Блай. „Остави момчето да се оправя само, драги“, повтаряше той често. Отказваше да разбере, че грижите, които аз полагах за Хейуд бяха идентични на предпочитанието, което самият той проявяваше към мен като негово протеже. Суетата му не можеше да допусне мисълта, че бих предпочел обществото на друг човек.

Напрежението достигна до критична точка в Отахейте, и то по много мъчителен начин.