Възмездие от гроба

29

За първи път, откакто бе напуснал Крит, Джейк се чувстваше толкова доволен от себе си. Срещата му с Джейн не мина лесно, но той бе очаквал нещо още по-лошо. Беше разбрала, че я е следил — това беше неприятно, но той смяташе, че е успял да оправдае поведението си по възможно най-убедителен начин. Обади се на Каролайн, доволен, че ще може да включи в отчета си и нещо по-интересно, освен сведения за смъртта на някаква пенсионерка.

— Здравей, скъпи — каза Каролайн. — Как вървят нещата?

— Днес най-сетне успях да разговарям с Джейн.

— Е, как мина?

— Мисля, че улучих верния тон. Утре ще обядваме заедно.

— Тя разказа ли ти за проучванията си?

— Още дори не ми е казала с какво се занимава тук. Не си разкрива картите. Но ми се струва, че ще успея да проникна под защитата й.

— Така или иначе, винаги можеш да прегледаш пощата й — отбеляза Каролайн. — Не забравяй да следиш съобщенията, които получава. А какво става със старците? Успя ли да посетиш още някого?

— Тази вечер ще се видя със следващата. Да се надяваме, че ще оцелее достатъчно дълго, за да мога да поговоря с нея за семейните й тайни.

— Именно. Не би трябвало да измират така, преди да си успял да измъкнеш от тях това, което ни е необходимо. А защо не се опиташ да убедиш Джейн да я съпровождаш, когато тя провежда своите разговори, след като вече има шансове да се сдобрите? Тя има по-близки отношения с местните, но ти пък можеш да се представяш като човекът с парите — заедно би трябвало да имате по-голям успех, отколкото ако работите поединично.

— Ще направя всичко по силите си — Джейк се надяваше по тона му да не личи доколко не е съгласен с такава идея. Сега, когато вече се опитваше наистина да се добере до ръкописа, бе започнал да се убеждава, че мекушавият подход на Джейн няма да й донесе очакваните резултати. За да пожелаят да разкрият семейните си тайни, хората се нуждаеха от доста по-сериозен стимул от обикновеното желание да доставят удоволствие на някаква университетска преподавателка, дори тя да е родена в същото село като тях. Считаше, че неговият подход гарантира далеч по-добри резултати, а не му се искаше Джейн да присъства, когато той го прилага.

— Има ли някакви новини по въпроса дали загадъчният труп действително е Флечър Крисчън?

— Не съм чувал нищо, а ако имаше някаква новина, неминуемо щях да я науча. Тук новините се разпространяват за секунди.

— Щом е така, най-добре ще е да се видиш с антроположката. Може вече с нея да се е свързал някой, който има интерес към това, което търсим и ние — някой, който е достатъчно проницателен да прецени, че идентифицирането на тялото може да увеличи допълнително стойността на ръкописа. Уведоми ме, ако има нещо ново — и тя затвори телефона.

След края на разговора Джейк изпита странна празнота. Този път разговорът с Каролайн не бе събудил у него оживлението, което изпитваше в началото на връзката им. Връзката им сякаш незабелязано беше придобила изцяло делови измерения, които не предвиждаха място за удоволствия. Неприятното бе, че той започваше да се пита доколко изобщо я харесва — като се изключеше секса.

Той сви рамене, пропъждайки тези мисли, включи лаптопа и влезе в пощата на Джейн. Трябваше да бъде внимателен, за да не стане така, че тя да се опита да влезе в пощата си и да установи, че е блокирана, защото вече е онлайн. Но доколкото му беше известно, у тях в шест часа цялото семейство сядаше да вечеря, следователно сега тя би трябвало да бъде с останалите в кухнята. Отвори направо изпратените съобщения и откри мейл до Антъни Катоу. Четейки, Джейк разбра, че не е бил разкрит, но същевременно установи, че Джейн и Дан се преодолели препятствието, създадено от погрешното изписване на фамилното име и че се бяха добрали до имената на потомците на Доркас. Трябваше да се постарае да не изпуска Джейн от очи.

Изключи лаптопа и реши да пийне нещо в бара, преди да тръгне към Грасмиър, за да разговаря с Тили Суейн. Седна на едно от столчетата пред полупразния тезгях на бара и си поръча бира „Текстън“. Барманът, обзет от пристъп на разговорливост, се осведоми дали му харесва престоят във Фелхед. Поговориха за какво ли не, докато най-сетне Джейк попита небрежно:

— Чува ли се нещо ново за трупа в тресавището?

Барманът поклати глава.

— Аз поне не съм чувал. Но съвсем случайно човекът, който ви трябва, ако се интересувате от този въпрос, е тук, в кръчмата — и той посочи някаква жена, седнала на масата в единия ъгъл. Разглеждаше съдържанието на някаква папка, дългата й кестенява коса скриваше лицето й. — Това е доктор Уайлд, тя се занимава с тялото — като онази, героинята от „Ням свидетел“. Знаете ли, сега снимат телевизионен филм с нея.

— Чудя се дали ще е удобно да отида при нея и да я поразпитам.

Барманът му смигна.

— На ваше място бих побързал. Тя вероятно чака местния представител на закона.

— Но нали тялото е много старо — полицията не би могла да проявява интерес към него?

— Единственото тяло, към което инспектор Ригстън проявява интерес, е нейното. Разправят, че били гаджета.

— Аха, разбирам — Джейк слезе от столчето. — Тогава ще побързам да говоря с нея, докато той не е дошъл.

Застана до масата на Ривър и се покашля. Тя вдигна глава. „Хубави сиви очи“, каза си той.

— Доктор Уайлд? Казвам се Джейк Хартнел. Извинете, че ви безпокоя, но исках да попитам дали може да ми отделите малко време, за да поговорим за мъртвеца от тресавището.

— Журналист ли сте, господин Хартнел?

Джейк поклати глава.

— Не, аз съм специалист по стари ръкописи. И работата ми предполага известен интерес към вашия случай.

— Звучи интересно. Защо не седнете? — Когато Джейк се разположи срещу нея, тя продължи: — Защо един специалист по стари ръкописи ще се интересува от моя мъртвец от тресавището? При тялото не са били открити никакви документи.

— Нещата са малко по-сложни — отвърна Джейк. — Вероятно вече са ви задавали въпроса дали е възможно тялото да е на Флечър Крисчън?

Ривър се засмя.

— Няколко пъти. Започва да става еднообразно. А отговорът е, че на този етап още не знам. Съществуват няколко интересни съвпадения, но докато не направя истински ДНК-анализ с материал от негови преки потомци, не мога да бъда сигурна дали е Флечър Крисчън или не. Въпреки всичко обаче продължавам да не разбирам какво у него може да буди интереса ви.

— Знаете ли, дочух слухове за съществуването на един много интересен ръкопис, чиято автентичност може да бъде доказана, ако знаем със сигурност, че Флечър Крисчън се е върнал в Езерната област — отвърна Джейк.

— Звучи много загадъчно.

— В моята работа се налага известна дискретност.

Ривър се усмихна.

— В моята също. Е, значи някой издирва мемоарите на Флечър Крисчън, така ли?

Джейк се разсмя.

— Опитвате се да измъкнете информация.

— Разбира се — нали такава ми е работата, да интерпретирам следи. Развивам теории и проверявам дали пасват на фактите. Е, това ли издирвате?

Джейк поклати глава.

— Иска ми се да можех да ви кажа, но всичко е все още в начална фаза.

— Е, ако се окаже, че на дисекционната маса е господин Крисчън, не само вие ще бъдете във възторг.

— Ще станете телевизионна знаменитост.

Ривър поклати глава.

— Това не ме вълнува толкова, колкото възможността да завоювам стабилни професионални позиции — тя погледна някъде над рамото на Джейк и лицето й грейна. — Здравей — каза тя, гледайки все така някъде зад него. Джейк се обърна и видя, че зад него се е изправил висок, едър мъж, от онези, които е препоръчително да бъдат заобикаляни от далече. А този тук оглеждаше Джейк с доста недружелюбно изражение. — Юън, това е господин Хартнел. Интересува се от трупа в тресавището.

Ригстън се усмихна.

— Има ли някой, който да не се интересува? А какво точно интересува вас, господин Хартнел?

Джейк се изправи. Нещо у този мъж налагаше да му се дават точни отговори. Не беше очаквал да попадне на такъв представител на закона в това забутано място.

— Интересува ме дали той е Флечър Крисчън — отвърна Джейк.

— Да, този въпрос вълнува всички ни — каза Ригстън и се обърна към Ривър. — Съжалявам, че те накарах да чаках, забавиха ме в последния момент. — После допълни обръщайки се към Джейк:

— Налага се да ни извините, запазил съм маса за вечеря.

Ривър събра документите в папката си.

— Беше ми приятно да се запознаем, господин Хартнел. Да си пожелаем взаимно успех — тя го потупа по ръката, когато мина край него. Джейк ги проследи с поглед, обзет от любопитство. Никога не би предположил, че са двойка. Тя правеше впечатление на нестандартна личност, прекалено ефектна за приятелка на полицай. Неволно се запита каква ли е в леглото. Упрекна се мислено, допивайки бирата си. Имаше далеч по-важни задачи, върху които трябваше да се съсредоточи, вместо да се занимава със сексуалния живот на хората. Предстоеше му среща с Тили Суейн, която можеше да промени и неговия, и нейния живот.

Мракът, долетял на крилете на ниските облаци, вече се бе спуснал над възвишенията. Алан Грешам влезе в кухнята малко преди шест, потривайки ръцете си, премръзнали от студа и влагата.

— Какво ще кажете, да отидем да хапнем по една пица и после на кино? — обърна се той към Джуди, Дан и Джейн, които пиеха чай край печката.

— Чудесно — отвърна Джуди. — Сготвила съм пиле с къри, утре ще бъде дори по-вкусно.

— Съжалявам, Алан, но тъкмо се канех да потеглям — каза Дан. — Връщам се в Лондон, утре трябва да поема часовете на Джейн.

— За което съм ти много благодарна. Какво дават, татко? — попита Джейн.

— Нямам представа — Алан порови в коша със списанията, докато измъкна брошура от кинокомплекса „Дзефирели“ в Амбълсайд, в който имаше и пицария. — Виж сама — допълни той.

Джейн хвърли поглед на програмата. Беше гледала единия филм и нямаше никакво желание да види другия.

— Вървете без мен — каза тя. — Чака ме още много работа.

Джуди се опита да я убеди да тръгне с тях, но Джейн беше категорична. Беше преценила, че тяхното излизане означава два часа свобода за Тенил, след като Дан бе решил твърдо да потегли незабавно за Лондон.

— Ще се върна утре — обеща той.

След като всички излязоха, Джейн реши да изчака двайсетина минути, преди да отиде при Тенил. Междувременно можеше да се опита да установи контакт с Джон Хамптън. Беше мислила много дълго по въпроса, но така и не измисли нищо по-добро от това, което й предложи Тенил.

Обади се на „Справки“ и поиска телефонния номер на Норийн Галагър. Съседката й вдигна слушалката след няколко позвънявания.

— Госпожа Галагър? — попита Джейн. Знаеше, че тежкото дишане отсреща не е тревожен признак, ирландката винаги хриптеше така.

— Кой се обажда? — попита съседката й.

— Джейн Грешам — аз живея в апартамента до вашия.

— Всичко е наред, да знаете. Не им позволих да ви разбият вратата. Обясних, че сте почтена жена. Не разбирам накъде е тръгнал този свят, щом полицаите взеха да вършат работата на апашите — жената замълча и се разкашля.

— Благодаря ви. Добре е човек да може да разчита на съседите си.

— Точно тук има много малко съседи, на които лично аз бих разчитала — така си е. Но вие бъдете спокойна, в апартамента ви всичко е наред, освен това мисля, че вашата приятелка се измъкна успешно.

— Приятелката ми ли?

— Онова чернокожо момиченце, което постоянно идва на гости у вас. Отвлякох вниманието на полицая, за да може тя да излезе. В края на краищата, повече от ясно е, че това хлапе няма да тръгне да убива, нали?

Джейн се почувства напълно объркана, но прецени, че ако поиска по-подробно обяснение, това само ще усложни нещата.

— Убедена съм, че сте постъпили правилно, госпожо Галагър. Вижте, искам да ви помоля за една голяма услуга. Ваше право е да ми откажете, разбира се.

— Казвайте, приказките пари не струват. Ако мога, ще ви помогна.

— Трябва да предам нещо на един човек, който живее в комплекса… на Джон Хамптън.

Мълчанието отсреща бе нарушавано само от хрипливото дишане на Норийн.

— На Чука ли? — попита тя най-сетне.

— Да, но това не бива да ви безпокои. Срещала съм се с него, той знае коя съм.

— От това няма да ми стане по-лесно, да знаете. По-добре е хора като него да не ви познават.

— Не се безпокойте, госпожо Галагър. Знам какво правя.

Норийн изсумтя.

— Според мен нямате никаква представа в какво се набърквате. Този човек може само да създава проблеми, това трябва да ви е ясно.

— Обещавам да не ви навличам никакви проблеми. Трябва само да му предадете, че моля да ми се обади.

— И какво да направя, да пъхна бележка под вратата му, така ли? Трябва ли да слагам отдолу името си или нещо такова?

— Не, не, само молба да се обади на доктор Джейн Грешам.

— Защото за него се говорят страшни работи. Не ми се иска да му се изпречвам на пътя.

— Не рискувате нищо. Той ще се радва да получи вест от мен, гарантирам ви.

Госпожа Галагър въздъхна шумно.

— Знаете ли къде живее?

— Блок Б, апартамент осемдесет и седем.

— Е, хайде, дайте ми и телефона си. Ще го направя още тази вечер — преди да съм се уплашила дотолкова, че да се откажа.

Джейн продиктува номера на мобилния си телефон, после го повтори за по-сигурно.

— Вие сте истинско съкровище, госпожо Галагър — каза тя. — Няма да забравя добрината ви — наистина ми правите неоценима услуга.

— А вие се пазете. Жена като вас не бива да има вземане-даване с такива като Чука.

Джейн успя да приключи разговора, след като обеща да посети госпожа Галагър, когато се върне в Лондон. Остави слушалката с въздишка на облекчение. Нямаше представа какво са забъркали Тенил и госпожа Галагър, а не искаше и да узнае. След няколко минути вече отваряше вратата на кланицата и насочваше лъча на фенерчето към примигващата Тенил.

— Искаш ли да дойдеш за няколко часа в къщата? Дан си замина за Лондон, а родителите ми отидоха на кино в Амбълсайд. Ще се върнат чак след десет. Можеш дори да се изкъпеш, ако искаш.

Тенил светкавично се измъкна от спалния чувал.

— Сууупер — провлече тя ухилено. — Почнах да се побърквам тук. На светло се търпи, но сега мръква толкова рано! Не знаех колко тъмно може да стане тук, извън града.

Тенил отиде с Джейн в кухнята и веднага се залепи за топлата печка.

— Страхотно — заяви тя, оглеждайки кухнята. — Какъв късмет имаш само — да живееш на такова място!

— Знам — отвърна Джейн. — Може пък някой ден да ми дойдеш на гости, когато цялата тази бъркотия се забрави.

— Това вече наистина ще е невероятно — каза Тенил.

— Между другото, уговорих госпожа Галагър да отнесе на баща ти бележка с молба да ми се обади. Да се надяваме, че той ще има някаква идея как да убедим полицията в невинността ти.

Тенил се намръщи.

— Не ми се иска да помисли, че не съм му признателна за това, което направи.

— Хайде да не говорим за това. Искаш ли да напълня ваната? И да ти приготвя някакво топло ядене?

— Душът ми е достатъчен, не си падам много по вани. Но нещо топло за пиене ще ми дойде добре — кафе, ако може. — Тенил следеше с поглед Джейн, докато тя пълнеше чайника и го слагаше на печката. — Всъщност така и не те попитах защо изобщо се върна тук?

— Тук съм в научна командировка. Трябват ми някои данни, които мога да намеря единствено тук.

— За какво ти трябват? Хайде, Джейн, дай ми възможност да мисля за нещо друго, освен за кашата, в която съм се забъркала. Кажи ми върху какво работиш. Нали знаеш колко се интересувам от тези неща.

Джейн забеляза колко оживено блестяха очите на Тенил и не събра сили да й откаже желаното удоволствие. Наля кафе на нея и на себе си, а после двете седнаха край масата и тя разказа на Тенил цялата история. Показа й дори родословните дървета, за да обясни на какъв принцип е подреждала имената в списъка с потомците, с които искаше да разговаря. Тенил я прекъсна само няколко пъти с удивително уместни въпроси — през останалото време я слушаше захласнато.

— Ама това е жестоко — възкликна тя, когато Джейн приключи. — Само че с добро поведение няма да постигнеш нищо, нали ти е ясно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако този ръкопис съществува, не ми се вярва никой в семейството да не е чувал нищичко за Доркас и за документите, които е пазела. Следователно, ако има такова нещо, те го пазят в тайна — като някаква семейна реликва, която им е била поверена. Или пък са преценили, че ръкописът всъщност не им принадлежи по право, и затова си траят. И в двата случая няма да кажат „Здрасти, Джейн, откога чакаме някой да дойде и да ни попита за ръкописа“. Много по-вероятно е да си кажат „Да му се не види, някой е надушил семейната тайна, я да се съберем и да помислим как да го отклоним от вярната следа“. Можеш да бъдеш мила и любезна, колкото си искаш, но няма да успееш да пробиеш.

— Така ли мислиш? Защо според теб ще държат да пазят ръкописа в тайна след толкова много години?

Тенил сви рамене.

— Кой ги знае. Ама хората откачат на тема семейни истории. Знам, че е така.

— Е, какво предлагаш тогава? — попита мрачно Джейн.

— Не мога да предложа нищо, което би ти се понравило, сестро — каза сухо Тенил.

Преди Джейн да успее да й отговори, телефонът иззвъня. Тя трепна, погледна часовника и възкликна:

— О, по дяволите, колко късно е вече! — после каза в слушалката: — Ало?

— Джейн? Джими се обажда, Джими Клулоу. Нали не е прекалено късно? Знам, че тук хората си лягат рано.

Разговорът отклони вниманието на Джейн и тя не забеляза как Тенил пъхна някакво листче под якето си.

— Не, не е късно, Джими. Би ли почакал малко? — Джейн покри микрофона с ръка и каза тихо на Тенил. — Трябва да се прибираш, родителите ми ще си дойдат всеки момент.

Тенил кимна.

— Благодаря, беше много готина вечер. Ще се видим утре, нали? — и се упъти към вратата.

— Утре — Джейн й махна с ръка, после заговори отново в слушалката. — Извинявай, Джими, трябваше да сваля нещо от печката, за да не изкипи. Наистина съжалявам за това, което стана сутринта.

— Изобщо не се притеснявай. Алис поначало е сприхава, а тази сутрин съвсем не беше в настроение. Знаеш ли, исках да поканя теб и твоя приятел, Дан, да вечеряме утре заедно.

— Звучи чудесно, но Дан замина за Лондон и няма да се върне преди осем вечерта.

— Тогава ще дойда да ви взема към осем и половина. Съгласна ли си?

— Разбира се.

Двамата поговориха още малко, после се сбогуваха. Джейн затвори усмихната телефона. С един куршум — два заека. Печелеше съюзник за опитите си да проникне в историята на рода Клулоу, а пък ако утре Джейк я поканеше и да вечерят заедно, имаше причина да отклони поканата.

Положението като че ли се подобряваше.

Докато обхождахме острова, който бяхме избрали за свой дом, ни стана ясно, че тук и преди са живели хора. Открихме следи от пътеки, утъпквани някога през храсталаците, както и обрасли следи от някогашни градини по източните склонове. Червеникавата земя ни се стори плодородна, открихме и много от познатите ни вече местни растения, които щяха да ни трябват, за да осигурим най-необходимото за живот — онези храсти, чиито плодове горят като свещи, палми, с чиито листа щяхме да покрием колибите си, достатъчно диворастящи плодове и зеленчуци. Вода, годна за пиене, имаше в изобилие. Накратко казано, имахме подръка всичко, което ни беше необходимо. Първоначално щеше да ни бъде доста трудно, но аз вярвах, че с усилен труд и след като разполагахме със свободата си, ще успеем да постигнем нещо изключително. При обиколките на острова открихме още едно удобно за приставане място, в източната част на острова, закотвихме „Баунти“ там и започнахме да се готвим за живота си в нашия нов рай. Бях обзет от такава радост след пристигането ни тук, от такъв възторг пред обещаващото бъдеще, та забравих, че във всеки рай неминуемо има и змия.