Възмездие от гроба

27

Матю се взираше невиждащо над чиновете и приведените глави на учениците. Децата мълчаха, погълнати от задачите по аритметика, които решаваха. Той обичаше да започва седмицата, поставяйки им задача, налагаща концентрация, за да положи ясна граница между анархията, изпълвала почивните дни, и училищната дисциплина. Щеше да изчака да поработят сами, после да напише решенията на дъската, и след междучасието можеха да продължат работа по генеалогичния проект.

Още го измъчваше споменът за обвинението, което Джейн му бе хвърлила в лицето предния ден по обяд.

— Кога щеше да ме уведомиш за това, което знаеше за Доркас Мейсън? — бе попитала тя още в мига, когато той влезе в кухнята.

— Утре — отвърна той, съзнавайки, че може да отстоява моралните си позиции. — Когато спомена името снощи, имах чувството, че съм го срещал, но не ми се искаше да подхранвам у теб напразни надежди. Затова, когато се прибрах, прегледах работите на децата. Беше прекалено късно, за да ти се обаждам, а вчера отсъствах цял ден.

— Ти винаги имаш готов отговор, нали? — каза Джейн. — Защо не си признаеш, Матю? Искал си да се опиташ сам да намериш ръкописа и да спечелиш славата за себе си.

— Казах ти, че е имал намерение да ти го каже — намеси се Даян. — Винаги си мислела възможно най-лошото за Мат.

— Защото обикновено то е истината — каза Джейн. — Не проявяваше никакъв интерес към работата ми, докато не споменах името на Доркас Мейсън. До този момент само ми се подиграваше. После внезапно пожела да узнаеш коя е тя, каква е връзката й с ръкописа, каква е ролята й в моето проучване. И не каза нито дума, дори не намекна, че може би знаеш нещо, което ще ми бъде от полза.

— Казах ти, не исках само да събудя надежди у теб, а после да ги разбия — Матю се приведе пред нея, за да си налее чаша вино.

— Стига де, Матю. Кажи истината — имал си намерение да присвоиш моето проучване, за да докажеш окончателно, че си по-добър от мен.

— Имаш ли някаква представа доколко си заприличала на параноичка?

Алан удари с длан по масата. Чу се звук, наподобяващ на пукота, с който се отцепва къс от скала.

— Млъкнете и двамата. Ако смятате да се карате, можете да продължите някъде другаде. И двамата сте достатъчно зрели, за да престанете с това поведение.

Така приключи въпросът — или по-скоро така приключи разговорът. Но братът и сестрата продължаваха да кипят от възмущение, особено Матю, защото действително необичайният му порив да помогне бе дотолкова погрешно разбран. Презрителният поглед на Джейн го раздразни дотолкова, че той реши в крайна сметка да извърши прегрешението, в което така или иначе го обвиняваха. Джейн можеше да залага на академично ниво, той обаче разполагаше с необходимите контакти. Той живееше тук, беше главен учител, хората го почитаха.

Леко раздвижване в класната стая го върна към действителността. Някои от децата бяха приключили с работата си — обичайните заподозрени, каза си Матю.

— Добре, имахте достатъчно време. Оставете моливите. Първа задача — кой ще каже какъв е отговорът? — както обикновено, ръката на Сам се стрелна нагоре. — Да, Сам?

— Петстотин седемдесет и шест, сър.

— Правилно. Има ли такива, които са получили различен резултат? — две ръце се надигнаха плахо. — Хайде, Сам, ела на дъската и ни обясни как си стигнал до отговора.

Матю прегледа всички задачи заедно с класа и работата им приключи идеално пресметнато, точно в мига, когато звънецът обяви началото на междучасието. Когато децата наставаха от местата си и се упътиха към вратата, той каза:

— Сам, Джонатан, можете ли да останете за минутка?

Двамата се упътиха към катедрата. Сам едва прикриваше любопитството си, а Джонатан — опасенията си. Матю постави родословните им дървета пред тях.

— През почивните дни научих нещо много интересно. Доркас Мейсън, която е прапрабаба и на двама ви, е работила за един от именитите обитатели на Къмбрия. Можете ли да познаете за кого?

Джонатан мълчеше като теле. Затова пък Сам се осмели да изкаже предположение.

— Може би за Биатрикс Потър? — каза той.

— Не си преценил правилно момента, Сам. Говорим за времето, когато Доркас е била много млада, преди да се омъжи за Арнълд.

Сам се почеса замислено по ухото.

— Да не би тогава да е бил Уърдсуърт? — попита той.

— Правилно. Доркас Мейсън е била прислужница в Дъв Котидж в продължение на няколко години, преди да се омъжи. Какво ще кажете за тази новина?

— Страхотно. Ще можем да допълним в родословното дърво, че е работила за Уилям Уърдсуърт — отвърна Сам.

Джонатан пристъпваше от крак на крак.

— Това означава ли, че е била известна? — попита той.

Този път намесата на Джонатан имаше някаква стойност в очите на Матю — нещо, което се случваше много рядко.

— Е, всъщност не. Това би трябвало да означава, че самата тя е познавала хора, които са били много известни по онова време. Затова се питах дали някой от вас не е чувал нещо за съхранени семейни документи от времето на Доркас. Възможно е да е писала дневник, или да са запазени нейни писма, в които става дума за работата й в Дъв Котидж. Може дори да е пазела неща, писани от Уърдсуърт, които той е изхвърлил като ненужни — първоначални версии на стихотворения, или бележки, които не са му трябвали. Някой от вас чувал ли е нещо подобно?

Джонатан, който гледаше неразбиращо, поклати глава. Матю изпита задоволство от съзнанието, че шансът ръкописът да е предаван по линията на семейство Брамли е значително по-малък. Те така или иначе биха използвали хартията, за да си правят списъци за пазаруване. Семейството на Сам беше далеч по-обещаващо. А Сам каза с видимо разочарование:

— Не помня някой някога да е споменавал нещо подобно.

— Е, защо не поразпитате близките си, когато се приберете тази вечер у дома? — предложи внимателно Матю. — Ако се окаже, че все пак съществува нещо подобно, ще го включим в изложбата. Това би било хубаво, нали — да свържем вашия проект с най-прочутия син на Къмбрия?

Сам закима ентусиазирано.

— Ще бъде чудесно. Довечера ще питам татко — после лицето му изведнъж помръкна. — Но може би моментът не е подходящ — долната му устна потрепери и той замълча.

— Прабаба му почина в събота — намеси се Джонатан. — Затова баща му може и да не иска да говори за разни такива семейни истории.

Матю потисна обзелото го раздразнение.

— Но може би именно затова ще разбере, че ако сред вещите й има нещо, останало от Доркас, включването му в изложбата ще бъде и почит към паметта на покойната. Ще попиташ, нали, Сам?

Момчето кимна смело.

— Ще попитам.

— Ти също, Джонатан. Хайде, вървете да се възползвате от това, което остава от междучасието — Матю ги проследи с поглед. Замисли се колко трудно би било да се предположи наличието на общи гени тъкмо у тях двамата. Надяваше се Сам да е този, който прилича повече на Доркас. Би било страшно мъчително да си представиш как голямата епическа поема на Уърдсуърт е била използвана за палене на печката. Но пък в Къмбрия, където местните жители твърдяха гордо, че не признават никого за господар, всичко бе възможно.

Джейн обсъждаше по-нататъшните си планове с майка си. Джуди й бе казала, че тялото на Едит вече е отнесено в погребална агенция „Гибсънс“ в Кезик, но после щяло да бъде върнато в дома на нейната внучка Алис, за да я изпратят близките й.

— Помниш ли Алис? — бе попитала Джуди.

— Всъщност не, тя беше малко по-голяма.

— Така и не се омъжи. Изучи се за библиотекарка. Работи известно време в Кендал, но после се върна в Кезик. Сега е директор на библиотеката. Живее в новия квартал на Брейтуейт роуд. В нейната къща има повече място, за да се съберат опечалените.

— Как ще реагира тя според теб, ако я попитам дали са останали стари документи от баба й?

Джуди огледа развеселено дъщеря си.

— Е, като начало се надявам, че ще се облечеш по-прилично.

— Обещавам да бъда дипломатична, мамо. Но смяташ ли, че ако у Едит са останали някакви семейни документи, Алис би била наясно с това?

— Вероятно. Но по-добре би било да питаш Франк. Той беше много привързан към баба си. Ходеше при нея всяка сутрин, за да провери дали е добре, носеше й мляко и вестник. Точно Франк я е открил в неделя сутринта — отишъл да я заведе на църква. И я намерил мъртва в креслото й в дневната, изглеждала съвсем спокойна, сякаш била заспала.

— Жалко, че Джими не е бил толкова близък с баба си, него винаги можех да убедя да направи каквото искам — усмихна се Джейн, припомняйки си хитрата усмивка и добродушието на Джими. Навремето почти бе успяла да се влюби в него — разубеди я най-добрата й приятелка, която твърдеше, че Джими приличал на маймуна, когато седял приведен, размахвайки ръце над барабаните.

Джуди изду устни.

— Джими Клулоу… не съм сигурна дали той изобщо ще дойде за погребението. Кажи-речи не се е връщал, откакто прекъсна следването си, за да се присъедини към някаква поп група.

— Не е поп група, мамо, това е джаз-формация. При това са много известни, попадала съм на рецензии на техни дискове.

— И така да е, това не е истинска работа, нали?

— Не по-малко истинска е от моята. Освен това вероятно печели по-добри пари от мен — разговорът се пренесе към спомени от училищните дни на Джейн, и към сегашните занимания на някогашните й съученици. Но Джуди така и не каза, че не бива да отива, затова сега се бяха упътили към Тисълтуейт Корт и предстоящата близка среща с вида Клулоу.

Джейн бе установила с облекчение, че Дан се беше възстановил напълно от хранителното отравяне. Когато го взе от къщичката, той изглеждаше както винаги, прясно избръснат, с бистър поглед.

— Имам мейл от Антъни Катоу — каза тя, докато пътуваха надолу към главния път. — Открил е интересен цитат от Уърдсуърт, в който той говори за бегълци от правосъдието, които се укриват в Езерната област. Отговорих му и обясних как сме се справили с проблема около родословното дърво. С Антъни човек никога не знае — той разполага с невероятни източници. Може да се сети за още нещо.

— Ще имаме полза от всякаква помощ — каза Дан. — А сега ми разкажи нещо повече за рода Клулоу.

Докато шофираше към Кезик, мислите на Джейн бяха изцяло заети със спомени от детството. Но дори да бе забелязала сребристото ауди, което потегли след нея от края на отклонението за Фелхед, надали би се притеснила. В Езерната област има толкова малко пътища за автомобили, че някой би могъл да следи някого доста дълго, без да събуди подозрение.

Домът на Алис се намираше по средата на една сляпа уличка, застроена с еднакви къщи — избраният стил беше традиционен, бели фасади с декоративни тъмни греди над сива каменна основа. Поне този квартал не изглеждаше чак толкова не на място, колкото модерните къщи с фасади от червени тухли, построени другаде из областта. Във входната алея бяха паркирани една зад друга три коли, още няколко бяха спрели от двете страни на тротоара. Джейн спря пред паркиралата най-далеч кола, слязоха и се върнаха назад пеш. Тя носеше домашния ябълков сладкиш, който майка й бе настояла да вземе.

— Не можеш да отидеш с празни ръце — бе казала тя.

Джейн позвъни и зачака. Отвътре се чу мъжки глас, който извика:

— Аз ще отида! — и вратата се отвори. Джейн не можа да повярва на късмета си. На прага стоеше Джими Клулоу — същият, какъвто го помнеше, и я гледаше видимо стъписан.

— Джейн Грешам! — възкликна той. Отвори и затвори няколко пъти уста, опитвайки се да намери подходящия тон за неочакваната среща.

— Съжалявам за баба ти — каза тя. — Исках да поднеса съболезнованията си.

— Да, разбира се. Да, заповядай — заекна той. — Половината Фелхед е вече тук. Но знаеш ли… трогнат съм, честно казано — задето ти дойде.

Джейн кимна.

— Мама не може дойде, затова ме помоли да донеса това — тя му подаде сладкиша. — А това е мой колега, Дан Сийборн. Той ни гостува.

Вниманието на Джими се пренесе към Дан. Изражението му също се промени — от объркване премина към подчертано любопитство. Той стисна ръката на Дан, Дан постави и другата си ръка върху неговата и го изгледа съчувствено.

— Моите съболезнования.

Джими кимна.

— Благодаря. Заповядайте. Всички са в дневната. Освен, разбира се, баба — тя е в зимната градина, отзад. Искате ли да… нали знаеш — обърна се той към Джейн.

Тя се смути видимо.

— Не, не… всъщност не се справям добре с подобни положения.

Двамата последваха Джими по коридора и влязоха в стая с нисък таван, която се простираше по цялата дължина на къщата. Джими не беше преувеличил. Наистина половината Фелхед беше тук — и повечето присъстващи загледаха Джейн и Дан с любопитство.

Алис забеляза новодошлите, прекъсна разговора си с жената, която държеше магазинчето за сувенири в селото, и тръгна към тях. Годините бяха оставили учудващо слаб отпечатък върху нея. Късата й кестенява коса беше посребрена по слепоочията, но малкото бръчки по лицето й се дължаха по-скоро на чести усмивки, отколкото на мрачни гримаси. Беше облечена в обикновен черен костюм с панталон, носеше големи сребърни обици с формата на полумесец.

— Благодаря, че дойдохте — каза тя автоматично. Широката й уста незабавно се изви в усмивка.

— Моите съболезнования, много харесвах баба ви — каза съвсем искрено Джейн.

Алис посмръщи вежди, явно се опитваше да си припомни коя е тя.

— Това са Джейн Грешам и приятелят й Дан Сийборн — намеси се Джими с желание да помогне. — Нали помниш Джейн, Алис — тя е от Фелхед. Като малки си играехме с нея и брат й Матю горе, в Лангмиър Стайл. — Джими повдигна нагоре сладкиша. — Донесла е това.

Алис кимна признателно.

— Благодаря ви, разбира се, че ви помня. Сега живеете в Лондон, нали?

— Така е. Върнах се тук за две седмици, за да проверя данните за една моя научна разработка, с която съм ангажирала и Дан. Мама ми каза какво се е случило, затова реших да се отбия и да изкажа съболезнованията си.

— Хубаво е, че се прибирате понякога у дома — не като някои хора, които си идват само при смъртен случай в семейството — допълни Алис заядливо.

Джими въздъхна с вид на човек, който е чувал всичко това и преди, и знае от опит, че няма смисъл да възразява.

Джейн каза усмихнато:

— А всъщност ние се надявахме да можем да разговаряме с баба ви тази седмица.

Алис я изгледа озадачено.

— Не знаех, че сте били при нея. Не ми е казвала нищо за това.

— Не, ние все още не я бяхме посетили. Но се надявахме тя да може да ни помогне в проучванията.

— Баба ми? — попита недоумяващо Алис.

— Страхотно — отбеляза Джими. — С какво се занимавате — да не е проследяване на устно предавана история? Баба ни имаше страхотна памет, знаеше какви ли не истории. Би била най-подходящият човек, ако ви интересуват такива неща.

— Но вие двамата не сте дошли тук от Лондон, за да научите подробности от живота на моята баба — каза категорично и предизвикателно Алис.

— Така е — събеседниците й я загледаха с очакване, изражението на Алис бе вече подчертано недружелюбно. — Не знам дали знаете, но преди шест поколения представителка на вашето семейство е работила за семейство Уърдсуърт в Дъв Котидж. Била е прислужница, казвала се Доркас Мейсън. После се омъжила за вашия пра-пра-пра-прадядо — допълни Джейн, броейки на пръсти.

— И вие се надявахте баба ни да знае нещо за тази Доркас? — попита скептично Алис.

— Това, което всъщност ни интересуваше, бе да разберем от нея дали съхранява документи от онова време. Дневници, писма, може би дори чернови на стихотворения на Уърдсуърт — Джейн се опита да я умилостиви с усмивка.

Сега обаче Алис заговори с подчертано враждебен тон.

— Какво става изобщо с вашето семейство? Първо брат ви й се обажда и пита дали пази стари документи, сега пък вие идвате тук под предлог, че искате да изкажете съболезнования, а всъщност се опитвате да разберете дали баба ни не е оставила нещо, в което си струва да се ровите.

— Брат ми ли?

— Не се преструвайте, че не знаете. Вероятно сте изпратили него да направи първия опит, защото сте разчитали, че тя ще му се довери като на училищен директор и учител на нашия Сам. А когато той не успя, вие пристигате тук като лешояд, за да проверите дали няма да успеете все пак да отмъкнете нещо.

Джейн поклати смутено глава. Съзнавайки, че гостите започват да се обръщат и да я гледат, тя измънка:

— Нямам намерение да измъквам нищо. Занимавам се с академично изследване, работя в университет. Не съм някакъв измамник. Нямах представа, че брат ми е разговарял с госпожа Клулоу.

Алис изсумтя.

— Вие май ни имате за някакви провинциални тъпанари. Е, за да не продължавате да тормозите останалите членове на семейството ми, мога отсега да обобщя какво е положението. Баба ми не притежаваше нищо ценно. Нямаше нито стари документи, нито ценни бижута, нито акции. Така че ви предлагам да си тръгнете още сега — при нас няма нищо, което би могло да ви заинтересува. Вървете си в Лондон, където може би е приемливо да се държиш като обирник на гробове.

Междувременно помещението беше притихнало и всички се бяха обърнали към тях.

— Тълкувате нещата погрешно, госпожице Клулоу — поде Дан в опит да я успокои. — Нямаме никакво желание да отнемем нещо от вас или вашето семейство.

— Не ви вярвам — и затова съм доволна, че няма нищо за отнемане. А сега настоявам и двамата да напуснете дома ми.

Джими беше видимо объркан, но все пак протегна ръка и докосна лакътя на Джейн.

— Елате — каза той тихо и ги изведе от стаята.

Джейн беше толкова потресена от несправедливото обвинение, че едва намери сили да проговори.

— Ние наистина не се опитваме да измамим никого — каза тя, когато стигнаха до външната врата.

— Знам. Алис просто е разстроена — тя наистина обичаше много баба ни. Утре ще съжалява.

— Не разбирам как можа да си създаде такава погрешна представа за намеренията ми.

— Нали и Джими ти каза — разстроена е. Хората, изгубили близък, често започват да се държат странно.

Джими закима в знак на съгласие.

— Не се притеснявай от това. Кажи ми, вие ще останете ли още тук? Аз ще изчакам погребението, но ако трябва да продължа да слушам всички тези разговори тук, ще се побъркам. Искате ли да се видим по-късно?

Джейн имаше чувството, че й се завива свят от постоянните промени в тона на разговора.

— Да, добре. Обади ми се — домашният ни телефон е в указателя.

Дан се усмихна на Джими.

— Чудесна идея. Освен това… знам, че сега не е моментът, но искам да кажа, че много харесвам музиката ви.

Джими го изгледа учудено.

— Благодаря. Рядко чувам подобни думи тук.

— За мен ще бъде чест да пийнем заедно — допълни Дан.

— С удоволствие — Джими отвори вратата и остана на прага, изчаквайки Джейн и Дан да стигнат до колата.

— Джейн! — подвикна той, след като те се бяха поотдалечили. — Няма никакви документи — наистина.

Джейн погледна през рамо, видя умолителната му усмивка и разбра, че той не я лъже.

— Значи се връщаме отново в изходната точка — измърмори тя.

Дан също хвърли поглед назад към Джими.

— О, не бих казал, че сме изгубили напълно времето си. Той е много симпатичен.

Джейн извърна очи към небето.

— Обаче е хетеросексуален. А ти си имаш приятел.

Дан отвори вратата на колата.

— И така да е, считам, че Джими ще ни бъде много необходим. Трябва да се постараем да го спечелим на наша страна.

Шарън Коул седеше сгушена на стола в кабинета на Дона Блеър. Бедната щом извади от джоба си пощенската картичка и я предаде на следователката, Дона Блеър хвана картичката внимателно за едното ъгълче и излезе от кабинета, като й нареди да чака, докато се върне. Оттогава бяха изминали двайсетина минути и Шарън вече искрено съжаляваше, че си бе дала труд да дойде дотук. Щеше да закъснее за работа — и защо? Тенил не беше глупава. Явно бе искала да съобщи на Шарън, че е добре, но същевременно сигурно бе предположила, че Шарън ще покаже картичката в полицията. След като я беше пуснала в Оксфорд, това означаваше, че е имала намерение да изчезне от града с първия автобус или влак. Картичката нямаше изобщо да помогне на ченгетата в издирването на Тенил, единствено Шарън щеше да си обърка целия ден.

Изминаха още десет минути, преди Дона да се върне.

— Благодаря, че донесе картичката, Шарън — каза тя, като че ли бяха стари приятелки. — Това още повече ме убеждава, че ти нямаш нищо общо с цялата история. Сигурна ли си, че това е почеркът на Тенил?

Шарън кимна.

— Винаги слага такива кръгчета вместо точка отгоре на всяко i.

— Нали знаеш, ще се постарая да проверя — тя сигурно е предавала някакви писмени работи в училище. — Дона помълча в очакване на някаква реакция, но Шарън мълчеше. — И на теб не ти е известно тя да познава някого, който живее в Оксфорд или там някъде?

Шарън изгледа Дона, като че ли се съмняваше да не се е побъркала.

— Че откъде ще познава някой там? Тя почти никога не е напускала Лондон, а до Оксфорд не е припарвала изобщо.

— Може би някой съученик, чието семейство е напуснало Лондон? — подсказа Дона.

— Никога не съм чувала нещо подобно. Нали ви казах, тя няма много приятели. Пък и не би могла да отиде при някой съученик — как би могла да се скрие? Семействата на повечето деца тук може да са скапани, но дори в скапаните семейства някои би забелязал, ако децата станат с едно повече.

— Длъжна съм да проверя всички възможности. Следователно ти не вярваш да е решила да остане в Оксфорд?

Шарън се изсмя.

— Съмнявам се, че изобщо е знаела къде се намира Оксфорд.

Дона прекоси кабинета и застана пред претъпканата етажерка.

Издърпа нещо от една лавица, като едва не предизвика падането на лавина от хартия. Беше пътен атлас. Тя го тръсна на бюрото си и отвори картите, предназначени за планиране на маршрути.

— Аз обаче знам къде е Оксфорд — отбеляза тя. — И знам накъде отива пътят, който минава през Оксфорд — тя посочи нещо на картата.

Шарън се смръщи.

— Е, накъде отива? — попита тя, взирайки се недоумяващо в имената на градове, които изобщо не бе чувала досега.

— Към Езерната област, Шарън. А Джейн Грешам е родена там.

В продължение на два месеца се борехме със студените югоизточни ветрове и неприветливите води на Тихия океан, движейки се много пд на юг от гостоприемните акватории около Отахейте и Тобуай. Постоянно мръзнехме, бяхме изтощени — трудно е да се управлява толкова голям кораб с толкова малоброен екипаж. Постоянният жалостив вой на вятъра в платната едва не ни подлуди. Междувременно „Баунти“ вече беше в много лошо състояние, дъските на палубата се бяха свили, пропускаше вода, беше крайно време пукнатините да се запушат, платната бяха малко на брой и излинели. С наближаването на новата година нуждата да пуснем котва някъде ставаше все по-голяма. Най-сетне се озовахме на мястото, където би трябвало да се намира остров Питкеърн според картата на адмиралтейството. Но наоколо нямаше и следа от суша. Накъдето и да погледнехме, виждахме само вода.