Възмездие от гроба

15

Антъни държеше найлоновия джоб за ъглите и се мръщеше съсредоточено. Прехапала долната си устна, Джейн чакаше присъдата. Измина доста време, докато най-сетне той остави джоба на масата, подръпна вързаната си на опашка коса и най-сетне обърна поглед към нея.

— Ти ли ще се обадиш на Джейк, или оставяш това на мен? — попита той.

Тръпка на изненада сви стомаха й, когато чу думите му.

— Джейк ли?

— Автентичността на писмото трябва да бъде потвърдена от експерт, същото се отнася и до писмото на Мери. На пръв поглед изглежда, че си открила ново доказателство в полза на теорията си, но документите трябва да бъдат подложени на експертен анализ, за да сме сигурни, че не сме жертва на някаква заплетена измама — той се усмихна. — Това дава на младия Джейк чудесен повод да ни посети. Не че той би имал нужда от повод.

Вълна от смущение заля Джейн. Чувстваше се много глупаво. Всъщност двамата с Джейк се бяха запознали благодарение на Антъни. Джейк беше поканен в Дъв Котидж, за да потвърди автентичността на няколко писма, обявени за продажба на търг от фондацията. Тъй като знаеше, че тя се интересува особено силно от Уърдсуърт, Антъни го доведе в кафенето, за да ги запознае. Не можеше да се каже, че е играл ролята на Купидон — вероятно би се потърсил ужасено, ако някой се опиташе да му припише такива долнопробни подбуди. Но той и жена му Дебора ги бяха поканили на вечеря, и дори да не бяха подпомагали събуждането на взаимния им интерес, най-малкото бяха присъствали на това събитие.

— Не е много подходящо да каним Джейк — отвърна тя колебливо, търсейки начин да каже на Антъни, че връзката им е приключила, без да притеснява повече себе си или него.

Антъни повдигна вежди. Очевидно беше достигнал до вярното заключение.

— Аха — каза той. — Трябва ли да разбирам, че вече не сте гаджета?

Джейн почувства, че се изчервява.

— Ние наистина не се виждаме вече, но това няма връзка с нуждата от експертна оценка на писмата. Просто Джейк не е подходящ за тази работа, защото междувременно напусна музея.

— Наистина ли? Не знаех.

Джейн имаше прекалено голяма слабост към Антъни, за да изтъкне, че тази затънтена част на Езерната област надали може да бъде обменен пункт за клюки.

— Отиде да работи за някаква жена на име Каролайн Кар. Тя…

— Търгува с ценни документи — гласът на Антъни преливаше от неприязън. — Познавам Каролайн Кар. Имал съм вземане-даване с нея. Можеш да ми вярваш, че не го направих по личен избор — просто тя притежаваше нещо, от което ние много се нуждаехме. Имаше подозрително ясна представа точно колко ни е необходим документът, и колко сме в състояние да платим, и ни измъкна предвидената сума до последното пени. — Той изкриви отвратено устни. — Интелигентна жена, много пристрастена към работата си, но не ми харесаха похватите й. Да, Джейк явно се оказа голямо разочарование — по всички линии. Съжалявам, Джейн.

Тя успя да се поусмихне.

— Като се вземе предвид, че премина на страната на мрака, така вероятно е най-добре, Антъни. Сигурна съм, че музеят ще намери някой също толкова квалифициран експерт.

— О, несъмнено — отвърна той припряно, в желанието си да загърби по-бързо неловкия момент. — Ще задвижа веднага въпроса. Но нека засега приемем, че документите са автентични. Това действително е забележителна находка, Джейн. Най-малкото, което може да се каже, е, че не противоречи на твоята теория. Да не забравяме и това показателно изречение: „Не виждам кой би могъл да очаква от мен да понеса нов позор и нови неприятности поради връзките си с тази злополучна фамилия“. Това като че ли сочи недвусмислено към семейство Крисчън Къруен. Не мога да се сетя за друго семейство, за което Джон би говорил по този начин. Тонът, с който говори за Изабела, винаги е пълен с горчивина, дори след нейната смърт.

— Такова нещо човек не би могъл да измисли, дори да се опита, нали? — отбеляза Джейн. — Според някои историци Флечър Крисчън е бил влюбен в Изабела Къруен, и затова именно е дал името Изабела на жена си, таитянката. Но каквато и да е била причината, тя избрала братовчед му Джон, а Флечър потеглил по моретата. А после Флечър се връща след бунта на „Баунти“, най-вероятно е намерил подслон при Джон Крисчън Къруен и Изабела, после се доверява на Уилям, който пък написва поема за неговата история, но я пази в тайна. А петнайсет години по-късно, синът на Уилям се жени за дъщерята на Изабела. Същински роман от Барбара Картланд.

— А същевременно именно тази връзка подкрепя допълнително твоята теория. Ако в по-напреднала възраст Уилям е бил дори малко изкушен да публикува поемата, това, че синът му би бил свързан пряко с разкритията, със сигурност би го възпряло — той отново взе писмото в ръце. — Въпросът, който трябва да си зададем, е дали това действително ни помага да постигнем някакъв напредък.

— Би могло да ни помогне, ако знаехме коя е Доркас.

Антъни я изгледа малко учудено.

— Извинявай, мислех, че знаеш.

Джейн изпъшка.

— Не, Антъни. Не притежавам твоите енциклопедични познания за участниците в тази драма. Нямам никаква представа коя е Доркас.

— Доркас започнала работа като прислужница в Дъв Котидж, след като през 1847 Джанет починала след дълга и вярна служба. — Антъни сбърчи вежди. — Доркас Мейсън, така се казваше. Надали е било голямо удоволствие да работиш за семейство Уърдсуърт. Уилям тънел в скръб поради смъртта на любимата си дъщеря, Дора; сестра му Дороти проявявала все по-силно тираничния си нрав, а после дошла смъртта на Изабела и всички свързани с това усложнения около внуците. Вероятно заради това Доркас не се задържала дълго на тази работа.

— Кога е напуснала?

— Трябва да проверя — той посегна към мишката и започна да натиска бутона, после вдигна развеселено поглед към нея. — Нали виждаш, и аз не съм неизчерпаем източник на знания, Джейн. — Замълча за миг, написа нещо на клавиатурата, после кликна отново. — Ето, виж. Писмо от Мери Уърдсуърт до приятелката й Изабела Фенуик, писано през август 1851. Година и четири месеца след смъртта на Уилям. „Предстои ни да се разделим с нашата вярна и трудолюбива Доркас, която ще се омъжва в края на месеца. Ще бъде добра съпруга, а и заслужава да бъде щастлива, след като понасяше така търпеливо живота в нашия скръбен дом.“ Готово, Джейн. Сега и ти знаеш за Доркас Мейсън същото, което знам и аз.

— За съжаление това не ни подсказва какво би могла да направи тя с ръкописа, след като Джон й го е предал — въздъхна Джейн.

— Толкова е вбесяващо!

— Предполагам, че всичко зависи от това как точно е възприела и изпълнила неговите инструкции. Може да е върнала текста на Мери, но това би означавало, че е отишла против волята на Джон. Може да е решила, че той иска от нея да унищожи текста. Но тя е живяла в това семейство цели три години — достатъчно дълго, за да й се набие в главата представата за богоравното присъствие на Уилям в света на изящната словесност. Възможно е да не е събрала сили да стори нещо друго, освен да съхрани произведението му. Моя® да го е запазила, Джейн. Да го е запазила и никога да не го е показала никому, съгласно нареждането на Джон.

Джейн се приведе напред.

— Но ако Доркас е запазила поемата, тя несъмнено би трябвало да е излязла на бял свят досега?

— По принцип да. Но не е изключено текстът да е преминал в нейните наследници заедно с други документи, които така и са останали непроучени. А може на наследника да е било обяснено, че този текст не е собственост на фамилията, а им е поверен за съхранение — Антъни сви рамене. — Случвало ни се е да ни предават документи, съхранявани в разни кутии в продължение на три-четири поколения.

— Иска ми се да вярвам, че поемата е оцеляла — каза Джейн с копнеж. — Но е доста невероятно, нали?

— Не е изключено, и това би трябвало да ти бъде достатъчно. Джейн, трябва да се опиташ да проследиш потомците на Доркас Мейсън. Не можеш да пропуснеш такава възможност, колкото и несигурна да ти се струва — Антъни се оттласна от бюрото и колелцата на стола му изтрополиха по дървения под.

Джейн кимна, съзнавайки, че той е прав.

— Нямам никаква представа откъде да започна. Не разбирам нищо от генеалогия.

— В Централния архив на графството, в Карлайл, се съхраняват всички енорийски регистри, в които са записвани раждания, сватби и погребения. А не забравяй и избирателните списъци. Можеш да провериш и в Сейнт Катринс Хаус3 в Лондон. Ти имаш опит в такива проучвания, Джейн, това е напълно в кръга на възможностите ти.

— Работя по темата с един колега, който е още в Лондон. Той може да се заеме с този въпрос, докато съм тук — каза Джейн и лицето й просветна при тази мисъл.

— Ето на — Антъни стана. — Е, хващай се за работа. Аз трябва да предприема необходимото за експертна оценка на писмата.

Докато Джейн излезе от кабинета на Антъни, ниски облаци бяха скрили синьото небе. Тежки капки дъжд падаха с плясък и оставяха следи като разпилени монети по земята. Джейн изтича до кафенето, извади мобилния си телефон и се обади на майка си. Мъченичеството не беше по нейната част. Нямаше никакво намерение да се прибира с колело в такова време.

Отчаянието на тийнейджъра не познава средни стойности. То или се изпарява като тебеширена драскулка под пороен дъжд, или пада тежко и непоклатимо като гранитна плоча. С Тенил се случи първото. Само минути след като тънеше в най-дълбоко отчаяние, осъзнала, че шансовете й да се измъкне от апартамента са незначителни, тя вече разработваше план, който можеше да приложи при първата възникнала възможност.

Най-важното бе да се отдалечи колкото може повече от Маршпул. Щеше да изчака суматохата да затихне, а после да мисли за начини да се върне. Не можеше да се сети къде другаде би могла да намери подслон, освен при Джейн във Фелхед. Така че най-важно от всичко бе да разбере как да се добере дотам. Имаше малко пари, но не беше толкова наивна, че да се кани да се качи на влака или на директния автобус. Ако ченгетата бяха решили да накиснат нея, сигурно вече бяха разпространили нейно описание, а най-вероятно и снимка. Всички полицаи щяха да я издирват, и биха се оглеждали най-вече по гари и автобусни терминали. Пътуването на автостоп отпадаше по същите съображения. Оставаха локалните линии. Трябваше да измисли маршрут, по който да се добере от Лондон до Фелхед, прехвърляйки се от една локална линия на друга, от град на град.

Тенил влезе в интернет и намери сайт за планиране на маршрути при пътувания с автомобил. Пусна запитване за маршрут с избягване на магистрали. Така щеше да си създаде представа за пунктовете, през които трябваше да мине. Разпечата картата на пътя и отбеляза с кръгчета имената на градовете, през които трябваше да мине. После започна да отваря сайтовете на различни автобусни компании. Беше страхотна досада, но в крайна сметка успя да разпечата разписанията на автобуси по местните линии, които се засичаха така, че да може с тях да стигне до Фелхед. Пътуването щеше да й отнеме около два дни, но беше почти сигурна, че ще се справи.

Само че в никакъв случай не биваше да рискува. Нямаше намерение да улеснява задачата на ченгетата. Трябваше да промени външния си вид — за в случай, че се натъкне на някой особено наблюдателен тарикат, поставил си за цел да се прочуе. Огледа се критично в огледалото. Като начало трябваше да отреже плитчиците си. Но се налагаше да предприеме и нещо по-сериозно. Ако носеше тесни дрехи, не би могло да има съмнение за пола й. Но в развлечените дрехи, които се бяха превърнали в униформа за цветнокожите рапъри, би могла спокойно да мине за момче. Всеки, който се оглеждаше за момиче на нейните години, не би се обърнал подир някакво размъкнато хлапе, облечено по този начин. Просто нямаше да я забележат под камуфлажа. Нещо повече, хората обикновено избягваха да гледат в очите цветнокожи момчета на тази възраст. Понякога имаше полза и от набиването на стереотипи.

Запита се дали би намерила нещо подходящо сред дрехите на Джейн. Джейн не беше едра, но все пак беше по-висока и закръглена от Тенил. Тя порови набързо, но установи, че няма късмет. Нямаше нищо с подходящи надписи — един рапър не би се съгласил да го видят и мъртъв в такива дрехи. И най-лошото беше, че нямаше достатъчно голямо яке, което едновременно да я топли и да я пази от любопитни погледи.

Тенил отиде в банята и започна да търси в окачения шкаф, докато откри ножичка за нокти. После започна да реже внимателно, оставяйки малки, ситни масури на мястото на плитчиците. Лицето в огледалото й се стори непознато; така, с късата коса, се открояваха хубавата костна структура и пълните й устни. Каза си, че може да мине за младо момче. Със сигурност вече не приличаше на Тенил. Събра нападалите в умивалника кичури и се промъкна обратно в кабинета. Нямаше намерение да остави такава удобна улика за ченгетата. Пресегна се над бюрото, открехна прозореца и отрязаните плитчици се разпиляха в студения здрач. Загледа ги как падат надолу, описвайки спирали, и си ги представи разпилени на земята като странни подобия на гъсеници.

После отиде все така на пръсти в кухнята. Знаеше къде Джейн държи това, което й трябваше. Под умивалника откри чук, а в едно чекмедже — фенерче. Взе ги и ги пъхна в раницата си.

После се загледа навън във вечерната пустота. Всичко, което можеше да направи засега, беше направено. Но все още беше в капан, все още не беше намерила начин да излезе оттук. Потисната, тя се отпусна на стола и се запита как, по дяволите, щеше изобщо да се добере до място, откъдето би могла да започне да действа в съответствие с плана си. Седеше от десетина минути, взирайки се мрачно в разписанията, когато се стресна така, че едва не падна от стола. Внезапното почукване по стената едва не я подлуди от страх. Какво ли беше намислила сега лудата Норийн Галагър? Почукванията бяха пет-шест в бърза последователност, после настана тишина, последвана от нови пет-шест бързи почуквания. После мълчание.

Мълчанието беше нарушено от отваряне на врата — несъмнено входната врата на апартамента на ирландката. Тенил чу познатата дълбока кашлица на съседката на Джейн, после госпожа Галагър заговори:

— Трябва да си премръзнал до смърт навън. Хайде, влизай, ще ти налея един чай — гласът й звучеше достатъчно кисело, за да бъде убедителна.

Тенил допълзя до антрето, за да чува по-ясно какво стана вън. Отговорът на полицая долетя съвсем ясно до нея, макар той да говореше по-тихо от госпожа Галагър.

— Много мило от ваша страна, госпожо, но не бива да напускам, поста си.

Чу се плътният, хриплив смях на жената.

— Човек би помислил, че пазиш скъпоценностите на короната, синко. Слушай, нали чу какво казах на шефката ти. Стените тук са толкова тънки, че няма начин в апартамента да има някой и аз да не съм го чула. Ако Тенил се появи, ще я чуеш да чука. Ако пък момичето има ключ, ще чуеш как се отваря вратата. Можеш да ми вярваш, в Маршпул няма такова нещо като право на лично пространство. Освен това, ако висиш там, на видно място, нямаш никакъв шанс да я хванеш — щом се появи на площадката, ще те види, както си щръкнал тук като последен дръвник. И, разбира се, ще побегне веднага като заек пред хрътка. А ако седиш в моята дневна, ще я чуеш и ще можеш да я изненадаш в апартамента и да я заловиш.

Тенил си представяше живо госпожа Галагър, скръстила ръце на слабите си гърди, с увиснала от ъгълчето на устата цигара и лукаво убедителен тон.

Полицаят отвърна:

— Мислите ли?

По тона му личеше, че се колебае.

— Не мисля, а знам. Слушай, тук човек спокойно може да познае кога съседите са яли боб. Хайде, влизай, чайникът вече завря, за минутка ще ти запаря един хубав чай.

Тенил чу тежките стъпки на полицая, когато той прекоси прага и влезе в дневната на госпожа Галагър. Чу и как се хлопна при затварянето входната врата. После разговорът започна да долита до нея като далечен шум. Нямаше представа защо госпожа Галагър е решила да й даде този шанс, но беше твърдо решена да го използва.

Тя отиде тихичко в дневната, взе якето и раницата си, после се добра на пръсти до входната врата, открехна я едва забележимо и се заслуша. Не чу нищо, освен това, което очакваше да чуе. Отвори вратата още малко — колкото й беше необходимо, за да се промъкне навън. После постави ключа в ключалката и го завъртя. Езичето на бравата хлътна назад. Притвори внимателно вратата и отпусна полека обратно бравата, изваждайки безшумно ключа. Завъртя се и тръгна по галерията — вървеше така леко, сякаш стъпваше по яйца.

За да задейства следващия етап от плана си, трябваше да мръкне напълно, тоест налагаше се да чака поне един час. Но това не й създаваше проблеми. Маршпул беше добре позната територия. Нямаше да се затрудни да се укрива, докато паднеше нощта. Най-трудната част беше зад нея. Скоро щеше да тръгне на път.

Скоро след като потеглихме по обратния път, ми стана ясно, че ще ми се наложи да си платя за удоволствията, които си бях позволил на сушата. От самото начало Блай намираше поводи да не одобрява изпълнението на всяка от възложените ми задачи. Обсипваше ме с ругатни пред подчинените ми, унижаваше ме и ми приписваше най-невероятни провинения. Но въпреки това от мен се очакваше да го посещавам редовно в неговата каюта и да изслушвам търпеливо твърденията му, че всички се отнасяли несправедливо с него. На всичкото отгоре се възползваше от посещенията ми, за да сипе върху мен огън и жупел заради недостатъците ми. Опитвах се да приемам това отвратително отношение с равнодушие, но не можех да се примирявам до безкрайност, особено след като Блай ме обвини, че съм хранел противоестествени чувства към Питър Хейуд и че съм постъпвал в съответствие с тях, докато сме били на Отахейте. Тогава не успях да се овладея и му отвърнах, без да меря думите си. В отговор той ме посъветва да си държа езика зад зъбите, ако не искам да прекарам остатъка от плаването затворен в трюма. Бях дълбоко наскърбен от надменността му и доведен до отчаяние от поведението му спрямо мен.