Възмездие от гроба

33

Джейн се обърна в леглото и погледна часовника. Два и десет. За последен път беше проверила часа преди девет минути. Сънят й се изплъзваше също като ръкописът на Уърдсуърт. Щом започнеше да се унася, калейдоскопът на събитията от изминалия ден изграждаше такава обезпокоителна картина, че тя се стряскаше. Тормозеше я чувството, че пропуска нещо, нещо свързано с посещението на Дона Блеър. Но така и не можеше да се досети какво бе то.

Но най-сетне настъпи моментът, когато леката дрямка отстъпи място на дълбок сън. Когато най-сетне се събуди, не можа да повярва, че е спала до дванайсет без петнайсет. Чакаше я работа. Защо Дан не се беше появил? Макар и още сънена, Джейн веднага си отговори на този въпрос. Отметна завивката, грабна халата си и хукна надолу по стълбите.

— Защо не ме събудихте? — извика тя, нахлувайки в кухнята, но там нямаше никой. На една ваза, пълна с късни рози, беше подпряна бележка.

Джейн изпълни инструкциите, като мърмореше раздразнено и ругаеше под нос Дан. Двайсет минути по-късно се върна в кухнята, изкъпана и облечена. Спиралите на мокрите й къдрици падаха като водопад по раменете й. Извади топлото ядене от фурната и го раздели в две чинии, покри чиниите с кърпа и ги понесе към кланицата, обзета от тревожно очакване.

Този път, когато отвори вратата, видя веднага Тенил, която се беше проснала на пейката, и спеше напълно облечена в спалния чувал, протегнала едната си ръка над главата си. Изглеждаше смешно малка и съвсем неспособна да се справя сама с живота.

— Ставай, слънчице — подвикна Джейн, притвори вратата с крак и тръгна с храната към Тенил.

Момичето се събуди, потри очи и се прозя. После каза нещо, което прозвуча като „Костаа“, но Джейн си го преведе правилно като „Какво става?“ и отвърна:

— Дейдиш? — отговор, научен от Тенил, означаващ в превод „Къде ходиш?“

— Снощи — продължи тя. — Къде беше снощи?

— Леле, ама това нещо готвено ли е? — очите и ноздрите на Тенил се разшириха. — Добре мирише.

— Реших да хапнем заедно, след като очевидно и двете сме си легнали в малките часове — каза Джейн със скрита заплаха в гласа.

— Значи си идвала? — Тенил като че ли се учуди. — Аз пък помислих, че не си могла да се измъкнеш. Реших, че направо си си легнала — тя се протегна доволно и попита. — Ще ми дадеш ли да хапна и аз, или само ще ме тормозиш?

— Не съм много сигурна, че заслужаваш. Какво, по дяволите, си намислила? Как можеш да излизаш така, нали някой може да те види?

Тенил поклати глава и посегна към чинията, но Джейн я отдръпна.

— По това време на нощта наоколо няма жива душа — каза пренебрежително Тенил. — Всички са отдавна по леглата. Имам чувството, че в полунощ спират и тока. Пък дори някой да ме види, ще видят просто човек на колело — не биха могли да забележат цвета на кожата ми.

— Колело ли? — повтори Джейн с отпаднал глас.

— Взех назаем твоето. Реших, че няма да имаш нищо против. Е, какво става, ще има ли ядене?

Джейн й подаде чинията. Тенил я загледа подозрително.

— Какво е пък това?

— Суфле с наденички.

— Прилича на лайно. Никога досега не съм виждала такива навити наденички, точно като кучешко лайно.

— Това са къмбърландски наденички, местен специалитет — поясни Джейн. — Ако не ги изядеш, ще ги изям аз. Наистина не мога да повярвам, че си измъкнала колелото ми посред нощ. Ами ако някое ченге те беше спряло?

— Че защо да ме спират? Не е противозаконно да караш колело, дори да е нощем.

— Ако нямаш фарове, нарушаваш закона. А аз знам със сигурност, че фаровете на колелото ми си стоят на една лавица в антрето — изгледа я ядосано Джейн.

Тенил сви рамене. Устата й беше пълна с наденица и пухкаво суфле.

— Поемам някои рискове — каза тя, когато най-сетне преглътна халката. — Ей, това е много вкусно.

— Добре че според майка ми би трябвало да ям колкото един полк — каза Джейн. — Но защо ти е било да обикаляш с колелото областта посред нощ?

Тенил я погледна гузно.

— Просто трябваше да изляза. Имах чувството, че ще се побъркам. Опитай да седиш заключена тук двайсет и четири часа в денонощието, да видим колко дълго ще издържиш.

— Има още нещо — отвърна Джейн. — Виждам, че има още нещо, което не искаш да ми кажеш.

Сега вече момичето подчертано започна да крие погледа си.

— Искам да чуя истината, Тенил. Стига с тези опити да се измъкнеш. Рискувам доста, като те държа тук, така че най-малкото, което мога да очаквам от теб, е да не ме лъжеш — сега вече Джейн не преиграваше, наистина беше ядосана.

Тенил продължаваше да избягва погледа й.

— Исках само да ти помогна — каза тя.

— В какъв смисъл? Как можеш да ми помогнеш, като се скиташ сама нощем?

Тенил се повъртя в спалния чувал.

— Ами ходех по къщите на онези старци — обясни тя.

— Какво? Какви старци?

— Онези, с които ти разговаряше за ръкописа. Мисля, че си прекалено отстъпчива, Джейн, а освен това всеки може да те излъже, ти си толкова доверчива, че ще се хванеш. А пък аз си казах, че може и да лъжат, като ти казват, че не притежават никакви документи.

Джейн я изгледа ужасено.

— Искаш да си кажеш, че си влизала с взлом в къщите им?

— Не съм разбивала ключалки — възрази Тенил. — Просто намирах начин да вляза, за да поогледам.

В главата на Джейн изплува ужасно съмнение — независимо от убеждението й, че познава момичето добре.

— Да не би да си ги стряскала?

Тенил я изгледа презрително.

— Разбира се, че не. Когато отидох в къщата на онази жена, Едит, тя вече беше мъртва, къщата беше празна. Същото беше и с къщата в Грасмиър. И изобщо, ако някой се е плашил, това съм аз. Вчера едва не се напиках от ужас. Отидох в къщата на Еди Феърфийлд, в Кезик. Още щом влязох, ми се стори, че има нещо нередно. Миришеше кофти — на лайна. Така или иначе, влязох в дневната и го видях — седеше на едно кресло, мъртъв като пън — тя поклати глава. — Казвам ти, нагледах се на мъртъвци — събраха ми се достатъчно за цял живот.

Джейн най-сетне успя да си възвърне дар слово.

— Мъртъв ли? — ахна тя. — Еди Феърфийлд — мъртъв?

Тенил кимна.

— Докоснах ръката му, за да се уверя. Беше леденостудена, Джейн. Никак не беше приятно. Устата му беше широко отворена, виждаше се, че има чене. И беше напълнил гащите — затова миришеше така.

— А ти какво направи?

Тенил продължаваше да се тъпче.

— Нямаше кой знае какво да се направи, нали? Беше мъртъв отдавна. Затова реших да свърша работата, за която бях отишла там, и претърсих къщата — тя вдигна очи към Джейн. — Няма защо да ме гледаш така. Какво, по дяволите, трябваше да направя според теб? Той вече беше мъртъв. Старите хора си умират — това им е работата. Отидох там, за да свърша нещо, и го направих. Никому нищо лошо не съм причинила, а пък и нищо не намерих, значи все едно изобщо не съм била там.

Джейн покри лицето си с длани.

— Не мога да повярвам.

— Опитвах се да ти помогна — изхленчи Тенил.

— Не мога да повярвам, че е умрял още един от тези хора — това исках да кажа. Стават трима от потомците на Доркас. Трима за четири дни. Това не може да бъде естествено — думите й се чуваха приглушено, защото все още криеше с длани лицето си, но Тенил я чу достатъчно ясно.

— Така става понякога, Джейн. Стигат до някакъв момент, в който вече няма за какво да живеят, и после, когато почине някой техен близък, и те загубват воля за живот. Така стана с баба ми и нейната братовчедка. Когато баба ми почина, братовчедка й я последва два дни по-късно. А не бяха кой знае какви приятелки, просто роднини, нали разбираш?

Джейн тръсна глава като плувец, излизащ от водата.

— Много е странно — това е всичко — тя побутна настрани чинията си. Внезапно беше изгубила апетит.

— Няма ли да ядеш повече? Мога ли да го доям?

— Разбира се — Джейн изчака Тенил да приключи с яденето, после взе и двете чинии. — Обещай ми да не излизаш повече оттук. Иначе ще се принудя да ти взема ключа.

Тенил се ухили.

— Първо ще трябва да го намериш — после вдигна ръце с дланите напред. — Добре, предавам се. Няма да излизам. Но ти трябва да измислиш нещо, защото ако остана още дълго тук, направо ще пукна.

— Съмнявам се — отвърна сухо Джейн. — До скоро.

Тръгна обратно към кухнята, уплашена и объркана. Просто не можеше да повярва. Еди Феърфийлд беше много стар, но жизнерадостен. Не можеше да си представи, че си е отишъл просто така. Взе мобилния си телефон, питайки се дали не трябва да уведоми някого за смъртта на Еди, и забеляза, че е получила съобщение в гласовата поща. Набра номера на пощата и чу гласа на Дан, но, когато осъзна това, което той казваше, облекчението й бързо отстъпи място на смут.

Джейн изключи телефона и отпусна глава в ръцете си. Действително, беше се отървала от задължението да уведоми някого за смъртта на Еди. Затова пък започваше да се чувства като Ангела на смъртта и това я плашеше. Без да може да овладее тревогата си, тя набра номера на Дан. Той се обади незабавно и попита веднага:

— Получи ли съобщението ми?

— Да. Просто не мога да повярвам. Това е трети човек от списъка ни, който умира. Прекалено много са, за да говорим за съвпадение, Дан.

— Защо? Старите хора нямат особени съпротивителни сили, и често се случва да умрат така, нали? Освен това смъртният акт се подписва от личния им лекар, така че, ако имаше нещо съмнително, той би забелязал и би наредил аутопсия. Ако някой от тези тримата не беше починал от естествена смърт, досега щеше да се разбере. Като начало, ако имаше нещо такова, не биха разрешили да ги погребват.

— Така ли мислиш?

— Да, така мисля.

— Това ме кара да се чувствам някак странно. Бяха в моя списък и измряха точно в същия ред, в който фигурират в него — тя въздъхна и отметна косата си, паднала по помръкналото й от тревога лице. — Е, добре ли прекарахте с Джими?

— По-добре да не изпадам в подробности — отвърна Дан с доволен тон. — Да се ограничим с това, че беше доста късно, когато потегли обратно към къщата на Алис.

— Радвам се, че поне един от нас си прекарва добре — отвърна тя заядливо.

— Каква е програмата за днес? — попита Дан.

— Все още не знам, чувствам се доста объркана. Ще ти се обадя по-късно, когато се поуспокоя. Винаги можеш да се обадиш на Джими, ако се чудиш как да си запълниш времето.

— Това и ще направя. Ще се чуем по-късно.

Джейн се опитваше да се убеди, че Тенил и Дан са прави. Едит, Тили и Еди бяха прехвърлили осемдесетте. Нормално беше стари хора да си отиват така, понякога те наистина просто се предаваха, когато им се струпваха прекалено много болки и болести. Така или иначе, искаше й се да почете по някакъв начин паметта им. Сблъсъкът й с Алис Клулоу я беше убедил, че е по-добре да избягва погребения и събирания на опечалени, ако не искаше отново да я обвинят, че се опитва да краде от покойници. Въпреки това имаше начин да им окаже последна почит. Хората от един род прибягваха обикновено до услугите на една и съща погребална агенция. Джейн беше почти сигурна, че телата на Тили Суейн и Еди Феърфийлд са откарани в „Гибсънс“ в Кезик.

Малко по-късно тя вече влизаше в голямата викторианска сграда, която беше открай време погребална агенция, дори и в най-далечните спомени на най-старите местни жители. Потискащо сервилен млад мъж в черен костюм я посрещна в приемната. Докато му обясняваше целта на посещението си, Джейн не можеше да пропъди мисълта, че той удивително напомня на Юрая Хийп.

— Госпожа Суейн е в зала „Дъруент“, малко по-надолу по коридора — поясни той. — Опасявам се обаче, че все още подготвяме господин Феърфийлд, ако искате да го видите, ще трябва да дойдете пак утре. Бъдете така добра да ме последвате.

Джейн прекоси след него покритото с ламперия фоайе, докато стигнаха врата с табела, на която пишеше „Дъруент“ с готически шрифт. Тя влезе в помещението, където имаше няколко стола с червена плюшена тапицерия, а върху подпори от полиран дъб беше положен обикновен чамов ковчег. Юрая притвори вратата зад нея, и Джейн пристъпи към ковчега. Не й се беше случвало да вижда отблизо покойници, затова и някак обикновеният, не особено внушителен вид на покойната й се стори странен. Бяха я гримирали умело, но не бяха успели да прикрият смъртната бледност. Беше облечена в синя копринена рокля с права якичка, с подходящо колие и обици. Приличаше на не особено привлекателен манекен.

Джейн се опита да прочисти съзнанието си и да се съсредоточи върху нещо подходящо за случая. Но мозъкът й предлагаше единствено баналности, затова след няколко минути, доста разочарована от себе си, тя реши да си върви. Точно когато се упъти към изхода, през вратата нахлу някаква дребничка млада жена с извънредно жизнерадостен и крайно непогребален вид. Тънката й, дълга коса падаше на вълни около лицето й. Тя се усмихна на служителя на агенцията, когато минаваше покрай него, и каза весело:

— Здрасти, Крис.

— Добър ден, доктор Уайлд — отвърна той. Сериозният му тон сякаш я упрекваше за преливащата й енергия.

Джейн се стресна и спря. Когато жената дойде по-близо до нея, Джейн попита:

— Извинете, вие ли сте доктор Уайлд, специалистката по антропология?

Ривър също спря.

— Да, аз съм.

— Нали вие се занимавате с тялото, открито в тресавището?

Ривър махна с ръка към стълбите, които водеха някъде надолу.

— Той е тук, в една от залите.

— Удобно ли е да ви задам един въпрос?

Ривър се усмихна. Обичаше да споделя възгледите си на експерт.

— Разбира се.

— Интересуват ме татуировките. Може ли да се твърди, че са от вида, срещан по островите в Южните морета, и по-специално на Таити?

— Точно такива са. Защо питате?

— Имам основания да предполагам, че мъртвецът от тресавището е Флечър Крисчън — когато видя, че Ривър повдига любопитно вежди, тя допълни: — Нали си спомняте бунта на „Баунти“? Господин Крисчън…

— Хайде пак — прекъсна я нетърпеливо Ривър. — Да, знам кой е Флечър Крисчън. Не сте първата, която споменава пред мен за съществуването на такава възможност. Почвам да се питам дали някаква особеност на местния климат не кара всичко живо да се чуди дали моят Пират от тресавището не е Флечър Крисчън.

— Пират от тресавището ли?

— Така го нарекох. Правят телевизионен сериал за работата по идентифицирането на тялото, а такова нещо винаги привлича вниманието на публиката. Вие защо се интересувате от него?

— Имам професионален интерес към творчеството на Уърдсуърт, а сега проучвам възможността Флечър да се е върнал в родината и да е разказал своята история на Уилям.

— Звучи ми доста неубедително — каза Ривър и погледна часовника си. — Вижте…

— Разполагам с голям брой косвени доказателства. Съществуват писма, чието съдържание подкрепя моята теория. Не вярвам някой тук да знае за Флечър Крисчън повече от мен. Ако ви трябват проверени исторически данни за вашия сериал, мога да ви бъда от полза.

Ривър се усмихна.

— Но това, което ви интересува всъщност, е да узнаете дали наистина става дума за вашия човек.

Джейн кимна.

— Така е, но и предложението ми е съвсем сериозно. Е, възможно ли е да е той?

Ривър явно взе решение.

— Елате с мен и ще ви покажа с какво разполагаме дотук — каза тя и тръгна към стълбите. — А как се казвате, между другото?

— Джейн Грешам.

Ривър се извърна, вече слизайки по стълбите, и двете се ръкуваха несръчно.

— Заради мен ли дойдохте тук? — попита тя.

— Не, дойдох, защото тук е изложено тялото на една жена, с която разговарях само преди няколко дни. Исках да… о, и аз не знам. Напоследък като че ли всички около мен измират.

— Всички ли?

— По-точно всички, с които разговарям във връзка с моя проект.

— Какво? Във връзка с тази история за Уърдсуърт? — Ривър се извърна рязко, застана лице в лице с Джейн, и я загледа недоверчиво.

Джейн също спря и въздъхна.

— Да, във връзка с тази история. Изготвих списък на хората, с които трябваше да разговарям — потомци на последния човек, за който се знае, че е притежавал ръкописа. И всички тези симпатични старци от моя списък започнаха да измират. Малко е притеснително, това е всичко.

— От време на време наистина се случва възрастни хора да умират много начесто. Винаги има естествено обяснение — отказва сърцето, или нещо от този род, но нищо не обяснява защо това се е случило точно в този момент — Ривър постави ръка върху ръката на Джейн. — Не бива да го преживявате така. Хайде, елате да ви запозная с Пирата от тресавището. За днес приключихме със снимките, а и студентите няма да идват скоро, така че ще бъдем сами с него.

Джейн последва Ривър в помещение, което можеше да послужи за декор на филм, чието действие се развива в дисекционна зала от викторианската епоха. На една маса в центъра на залата лежеше учудващо дребното тяло. Лишен от плът и мускули, Пиратът от тресавището приличаше на пълна с кокали кожена торба, наподобяваща човешко тяло. Татуировките се виждаха ясно, декоративните ивици по края опасваха кръста. Джейн се досети за другата татуировка, която Флечър Крисчън бе имал със сигурност — звездата на Ордена на жартиерата, татуирана отляво на гърдите — и се опита да я открие. Но точно тази част от тялото липсваше — забелязваха се груби следи от разкъсване, оформящи дупка с диаметър около осем инча.

— На какво се дължи това? — посочи я Джейн.

— Вероятно плътта е била откъсната от животно по някое време — каза Ривър.

— А възможно ли е мястото да е било отрязано умишлено? От убиеца?

Ривър се намръщи и огледа по-внимателно разкъсаното място.

— Не ми се вярва — прилича по-скоро на следа, оставена от зъби. Защо мислите, че може да е било направено съзнателно?

— Защото Флечър Крисчън е имал запомняща се татуировка точно на това място.

Ривър повдигна вежди.

— Наистина изпълняваш обещанието си, Джейн. Преливаш от интересни сведения. Знаеш ли, ще погледна мястото още веднъж под микроскопа, за да проверя дали ще мога да дам по-точен отговор… — тя млъкна, сякаш внезапно се беше сетила за нещо. — А този твой ръкопис… би ли представлявал интерес за търговци?

— И още как — отвърна Джейн. — Ако действително съществува неоткрита поема в автентичен ръкопис, цената й на търг би надхвърлила един милион паунда. Което би означавало и една доста прилична комисионна за търговеца. Защо питаш?

— Онзи ден в бара ме заговори някакъв тип — каза, че търгувал с ръкописи, и че проследява информация за съществуването на някакъв ръкопис, свързан с Крисчън. Той също се интересуваше да узнае дали според мен тялото може да е негово — и тя посочи тялото на масата.

Джейн почувства, че сърцето й се свива.

— Да не би случайно да се казва Джейк Хартнел?

— Познаваш ли го?

— Прекалено добре — каза Джейн потиснато. Ако имаше нужда от потвърждение на подозрението си, че Джейк се интересува не от нея, а от ръкописа, вече го беше получила. — Най-общо може да се каже, че възгледите ни по много въпроси не съвпадат.

Ривър повдигна една вежда.

— И аз не мога да твърдя, че ми се понрави особено.

Джейн се усмихна накриво.

— Значи умееш да преценяваш живите не по-зле от мъртвите — тя погледна часовника си. — Време е да вървя. Благодаря, че ми показа тялото.

— За мен беше удоволствие. Ще те държа в течение — ако се окаже, че тялото наистина е на Флечър Крисчън, ти ще узнаеш първа.

Юън Ригстън разпределяше задачите на екипа си във връзка с въоръжен грабеж на бензиностанция, когато от приемната се обадиха, че долу го чака Алис Клулоу. Той приключи с инструкциите и каза да я поканят в кабинета му. Помнеше добре Алис. Тя беше с няколко години по-млада от него, но той я беше поканил веднъж на танци в клуба по ръгби. Тя се беше позасмяла, но не надменно, а дружелюбно, и му бе казала откровено, че няма защо да си губи времето с нея. Тогава той се бе засегнал, но с годините му бе станало ясно, че тя не бе отхвърлила лично него, а пола му изобщо. Разбира се, тя не демонстрираше това публично. В такъв малък град дискретността бе винаги за предпочитане.

В продължение на години я беше виждал само от разстояние, и сега установи с удоволствие, че тя почти не се бе променила. Малко повече бръчици, по някой бял косъм тук-там. Бе съхранила излъчването на увереност и компетентност, което бе имала още навремето — нещо необичайно за тийнейджър, затова и бе впечатлило Ригстън. Но когато Алис седна, той забеляза някаква напрегнатост в изражението й, която бе пропуснал първоначално.

— Здравей, Алис — каза той, изчаквайки тя да се разположи, преди да седне и той.

— Благодаря, че ме прие, Юън. Или може би трябваше да кажа „инспектор Ригстън“? — тонът й беше шеговит, но очевидно питаше съвсем искрено.

— Юън ме задоволява напълно. — Научих, че баба ти е починала — моите съболезнования — допълни той, като си спомни, че в отчета за произшествията през уикенда беше спомената и смъртта на Едит Клулоу.

— Дошла съм именно във връзка с това — каза Алис.

Ригстън се намръщи.

— Считаш, че има нещо подозрително в обстоятелствата около смъртта на госпожа Клулоу, така ли?

Настроението му започна да се разваля. Нямаше нищо по-досадно от опечалени роднини с идеи фикс около напълно естествената смърт на техен близък.

— Първоначално не мислех така — каза Алис. — Но оттогава починаха още двама наши роднини. Наистина, и двамата бяха възрастни, но едната беше Тили Суейн, която живееше в Грасмиър — баба ми беше нейна снаха. А после почина и вторият братовчед на Тили, Еди Феърфийлд. И тримата са починали през нощта, и в трите случая са издадени смъртни актове, отдаващи смъртта на естествени причини — тя помълча и го изгледа внимателно. — Мислиш, че съм изкукуригала, нали?

— Не, Алис, не бих си помислил такова нещо за теб. Но се опитвам да разбера защо считаш, че полицията трябва да се заинтересува от тези смъртни случаи. Знам, че е трудно да се примириш със загубата, но се случва много често стари хора да починат внезапно, без това задължително да има някакви зловещи скрити причини.

— Напълно разбирам това, Юън. Но би ли продължил да настояваш на своето, ако ти кажа, че има и още нещо, което свързва починалите, освен роднинската връзка?

— И какво е то? — Ригстън се приведе заинтригувано напред.

— Има една жена на име Джейн Грешам…

— От Фелхед ли? — прекъсна я Ригстън. — От фермата на Грешам?

— Именно. Познаваш ли я?

— Да кажем просто, че съм имал повод да разговарям с нея по работа. Каква е връзката между Джейн Грешам и баба ти?

— Джейн Грешам издирва ръкопис, който според нея една от прапрабабите ни може да е получила от Уърдсуърт. Дойде у нас заедно с някакъв тип, неин колега, преди баба ми да беше изстинала, преструвайки се, че иска да поднесе съболезнования. Но това, което всъщност я интересуваше, бе дали баба ни е оставила някакви стари документи. Брат й — който е директор на началното училище във Фелхед — беше разговарял с баба ми по същия въпрос в деня, когато тя почина. Вероятно помага на сестра си.

— Все още не разбирам какво значение има това — каза Ригстън, започнал да губи интерес.

— Помниш ли Джими, по-малкия ми брат? Барабаниста? — Ригстън кимна и Алис продължи: — Те двамата с Джейн бяха приятели като деца. Срещнаха се сега на бдението за баба ми. Снощи вечеряха заедно. Джими се прибра след полунощ, а когато му съобщих за смъртта на Еди тази сутрин, изглеждаше наистина шокиран. Каза, че Джейн Грешам имала списък на хората, които биха могли да притежават ръкописа. Първа в този списък била баба ни, следващото име било на Тили Суейн, а след нея бил Еди Феърфийлд — Алис замълча и загледа изпитателно Ригстън. — Е, не считаш ли сега, че в това може да има нещо съмнително?

— Странно е, съгласен съм. Но наистина ли се опитваш да ме убедиш, че Джейн Грешам обикаля областта и избива старци, за да се докопа до някакъв стар ръкопис?

Алис сви рамене.

— И аз не знам какво да мисля, Юън. Знам само, че членовете на нашето семейство измират един подир друг, и ми се струва, че е редно да се поинтересуваш от тази работа.

Докато бяхме все още на кораба, съумявах да упражнявам властта, полагаща се на капитан. Но щом стъпихме на сушата, екипажът се вкопчи в убеждението, че занапред никой няма да има право да се държи като техен господар. Започнаха да се възприемат като своеобразна поземлена аристокрация на Питкеърн, а някои откриха у себе си и нуждата да потискат ближните си, за да се насладят докрай на придобитата власт. Тази склонност се прояви най-силно у Куинтал и Маккой, те имаха обичая да бичуват туземните си прислужници при най-малък повод. Те не можаха да си вземат поука от съдбата на Блай — не можеха да разберат, че такова жестоко и несправедливо отношение може да накара хората напълно основателно да се обърнат срещу тях. Колкото и да се опитвах да ги убедя, че това тяхно поведение е и ненужно, и може да предизвика нещастие, те не пожелаха да се променят. Започвах да се боя за всички нас, затова и реших да взема необходимите предпазни мерки.