Възмездие от гроба

36

Джейн се опита да потисне надигащия се в гърдите й страх и набързо се помоли наум.

— Внезапна смърт ли? — попита тя, опитвайки се да говори така, като че ли това бе последното, което би очаквала да чуе от един криминален инспектор. — Кой е починал?

— Една възрастна жена на име Лети Браунриг. Живеела на Честнът Хил, в покрайнините на Кезик. Работата е там, че тя е записала вашето име и телефонен номер на бележника, който е държала до телефона си в дневната.

Той замълча многозначително.

Джейн имаше чувството, че някой я блъсва в гърдите. Опитваше се да запази спокойствие.

— Да, записала го е във вторник, когато отидох да говоря с нея. Но все пак не мога да разбера защо ми се обаждате. Нещо нередно ли има? Нещо съмнително? — Джейн отчаяно търсеше думи, с каквито би си послужил един невинен човек. Беше й ясно, че няма да каже нищо за появата на Тенил на местопрестъплението — по-добре да укрива улики от полицията, отколкото да рискува тя отново да бъде замесена в случай, свързан с насилствена смърт.

— Интересно, откъде ви хрумна подобно нещо?

Джейн въздъхна раздразнено.

— Ами ако жената беше починала в съня си, това не би предизвикало намесата на инспектор от криминалната полиция, още по-малко пък би станало причина този инспектор да ми се обажда и да ми задава безсмислени въпроси.

— Така си е. Работата е там, че госпожа Браунриг не е посещавала доста отдавна лекаря си, затова се налага да поразпитаме тук-там, за да се убедим, че няма нищо съмнително. Казвате, че сте се видели с нея във вторник?

— Да. Стори ми се, че се чувстваше добре. Даже беше доста жизнерадостна.

— Е, имала е проблеми със сърцето, но напоследък действително се чувствала добре. Тъй или иначе, вие не сте последният човек, който я е видял жива. Вчера снаха й занесла нещо за ядене, така че разполагаме с още по-скорошни впечатления от вашите. Просто ми се струва някак странно, това е всичко.

— Кое намирате за странно? — Джейн почувства, че кожата й настръхва. Тъкмо спокойният му, почти безразличен тон я плашеше.

— Фактът, че за седмицата това е четвърта смърт, свързана по някакъв начин с вас — каза той направо.

Джейн не отговори. Не можа да се сети за отговор, който не би прозвучал фалшиво.

— Едит Клулоу, Тили Суейн, Еди Феърфийлд, а сега и Лети Браунриг. Доколкото ми е известно, тези четири имена фигурират в един ваш списък.

— Така е, защото същите четири имена фигурират в едно и също родословно дърво. Единствената, която познавах отпреди, беше Едит Клулоу, а тя почина, преди да имам възможността да разговарям с нея. Ако във всичко това наистина има нещо съмнително, не ви ли се струва, че трябва да се поинтересувате по-скоро от някои местни жители?

Джейн съзнаваше, че говори така, сякаш се оправдава, но аргументът наистина й се струваше солиден.

— Думите ви биха били основателни, ако всичко не бе започнало едва след като вие сте се появили и сте започнали да разпитвате наоколо за някакъв изчезнал ръкопис.

— Ето ви още една причина да се занимаете с роднините им. Ако ръкописът съществува, той струва много пари. Говорим за седемцифрени числа, инспекторе. Ако бях склонна да убивам, такава цифра вероятно би ме убедила да рискувам.

— Може и така да е.

— Освен това, доколкото ми е известно, в първите три случая смъртта е настъпила по естествени причини. Затова продължавам да не разбирам защо ме разпитвате.

Ригстън се покашля.

— Три за късмет, така казват хората, нали? Е, аз сега се занимавам с четвъртия случай и инстинктът ми подсказва, че си имам работа с нещо по-различно от обикновено съвпадение. И каквото и да е то, вие сте някъде в основата му, доктор Грешам. Пак ще си поговорим.

— И аз пак ще ви отговоря по същия начин.

— Тенил обаждала ли се е? — попита той неочаквано, като отново успя да я притесни.

— Не — каза тя категорично. — Дочуване, инспектор Ригстън.

Сърцето й се блъскаше в гърдите, в синхрон с пулсиращата болка в главата й. Едит, Тили, Еди, а сега и Лети. И четиримата мъртви. Първите четирима души в нейния списък бяха мъртви. Думите на Джейк отекнаха отново в главата й: „… и са готови на какво ли не, за да те изпреварят“. Кои бяха тези хора? Възможно ли бе да убият четирима души в преследване на нещо, което в крайна сметка можеше да се окаже просто плод на нейното въображение? По дяволите — дори едно убийство беше малко прекалено за една поема. Четири убийства — това звучеше невероятно.

Но съществуваше и още едно доказателство — нападението над нея, нападение, за което вече нямаше как да разкаже на Ригстън. Това поне беше сигурно — той и без това вече я приемаше за заподозряна. Струваше й се изключено той да повярва в съществуването на някакво неизвестно лице, което я е нападнало.

Тя тръгна към кухнята, залитайки, и се отпусна с последни сили на един стол. Трябваше да поговори с Дан. Набра номера му и той отговори при третото позвъняване.

— Не мога да разговарям в момента — започна той. — Може ли да се срещнем в Кезик след един час?

— Да — каза уморено Джейн. — Къде?

От другата страна се чу приглушен разговор. Стори й се, че разпознава гласа на Джими.

— Долу, при езерото. На паркинга по пътя към Фрайърс Краг. Съгласна ли си?

— Ще бъда там след един час — Джейн продължи да се взира в телефона, сякаш очакваше от него някакви сигурни напътствия. Съмненията я гнетяха, а тя нямаше представа с кого би могла да ги сподели. Със сигурност не можеше да се обърне към Ригстън. Беше го преценила като човек, който няма да се хване на полуистини — а тя не можеше да му предложи нещо друго. Но не можеше и да продължава да мълчи. Ако някой избиваше стари хора, тя беше длъжна да направи необходимото, за да не останат убийствата незабелязани и да се разбере какво става всъщност.

И тогава Джейн се сети за единствения човек, който би проявил по-голям интерес към възможните убийства, отколкото към тайните на Джейн.

Половин час по-късно Джейн вече седеше в приземната зала на погребална агенция „Гибсънс“ в компанията на двестагодишния труп и антроположката. „Ако можеха да ме видят отнякъде“, това беше мисълта, която кой знае защо се въртеше в съзнанието й. Беше успяла да хване Ривър на прага — тя тъкмо се канеше да излезе да си купи сандвич.

— Това, което ще ти разкажа, може да прозвучи доста зловещо — бе казала Джейн.

— Чудесно, обичам зловещи истории — бе отвърнала Ривър и се бе настанила на едно от високите лабораторни столчета.

— Моля те, прояви търпение. Знам, че си чувала част от историята и преди, но аз имам нужда да подредя фактите в главата си. Всичко тръгва от ръкописа, който търся. Последният човек, който със сигурност е притежавал въпросния ръкопис, е Доркас Мейсън. Предположих, че тя е предпочела да го съхрани, вместо да го унищожи. Така че, ако ръкописът все още съществува, най-вероятно е бил предаван от поколение на поколение нейни наследници.

— Звучи логично — отбеляза Ривър.

— Съставих родословно дърво и после изготвих списък на живите потомци на Доркас, подреждайки имената по вероятност да притежават ръкописа, основавайки се на принципа на първородството.

Ривър кимна.

— Това е най-сигурният принцип, особено когато всичко започва от онези времена.

— Жената, чието име бе първо в списъка ми, почина в навечерието на деня, когато трябваше да разговарям с нея. Вторият човек в списъка ми, също жена, почина през нощта, след като я бях посетила. Третият потомък от списъка ми също почина през нощта, след като бях разговаряла с него. А току-що инспектор Ригстън ми се обади, за да ми каже, че и четвъртата в списъка ми е починала снощи — две вечери след моето посещение — Джейн извади грубо скицираното родословно дърво, за да илюстрира думите си.

— Изглежда обезпокоително, съгласна съм. Но както казах и преди, случва се стари хора да измират един след друг.

— Знам. А и нито един от тези смъртни случаи не беше разглеждан като съмнителен. Но тези хора са били в роднински отношения помежду си — наистина, малко по-далечни, но все пак са роднини. И то членове на същия този род, който може би съхранява една много ценна и леснопреносима наследствена реликва. И тъй като старите хора рядко напускат жилищата си, ако човек иска да претърси тези жилища за такова нещо, най-сигурният начин да не бъде изненадан по време на претърсването е да ги убие.

— Действително, звучи съмнително — каза Ривър. — Съществуват прецеденти на няколко смъртни случая един след друг в един род, но тези смъртни случаи са прекалено начесто — тя подръпна косата си, вързана на опашка. — А тази жена, за която ти се е обадил Юън Ригстън — защо всъщност се обади точно на теб?

— Каза, че искал да установи дали аз съм последната, която я е виждала жива. Спомена, че смъртта била неочаквана, а тя не била преглеждана наскоро от лекар. Но накрая започна да се държи така, като че ли съм заподозряна в убийство или нещо подобно.

Ривър повдигна вежди.

— Наистина ли? Е, ако наистина не е била преглеждана наскоро, ще се наложи да бъде извършена аутопсия. Знаеш ли какво — смятам да поговоря с моя колега от Карлайл. Логично е да повикат него за аутопсията, но след като аз тъй или иначе съм тук и съм квалифициран патоанатом, ще му обясня, че ако се съгласи да поема аутопсията, това би ми спечелило някоя червена точка в очите на моя шеф. И тогава ще се заема внимателно с твоята старица и ще видим дали няма да открия нещо подозрително. Това добре ли ти звучи?

Джейн се усмихна.

— Нямаш представа каква тежест свали от гърба ми.

— Не очаквай кой знае какво — предупреди я Ривър. — Най-вероятно е да не открия нищо.

— Ако не намериш, ще бъда много доволна. Всичко започна с моята идея да търся този ръкопис, който може и изобщо да не съществува. Последното, което искам, е в резултат на това на съвестта ми да тежи смъртта на четирима души.

Двамата мъже вече бяха пристигнали и седяха на една пейка, загледани в сребристото сияние на езерните води. Дан се извърна, когато тя наближи. Усмивката му беше топла като лъчите на слънцето.

— Извинявай, че те отрязах преди малко — каза той, прегърна я и я целуна леко по устата. — Знаеш как е. Е, какво става с теб?

— Още имам болки по цялото тяло. Но има и нещо, за което исках да поговорим. Не знам как да започна — сигурно ще е най-добре да го кажа направо — каза тя примирено. — Снощи е починала Лети Браунриг.

Джими я изгледа стреснато.

— Лети, братовчедката на дядо ми? Тази, която живее на Честнът Хил? Тя беше у Алис в понеделник, и изглеждаше в отлично здраве. Какво се е случило?

— Казват, че било естествена смърт, но ще се наложи да направят аутопсия — това, че разговаряха за смъртта на Лети, сякаш правеше мисълта за нея по-мъчителна, вместо да я облекчи. Джейн се бе подала на чара на възрастната жена, а сега Лети бе мъртва, може би дори по вина на Джейн.

Джими покри за миг лице с ръцете си. Прокара пръсти по веждите си, после отпусна длани в скута си и въздъхна. Дан го прегърна през раменете.

— Горката Лети. Господи, имам чувството, че всички старци са се наговорили да умрат заедно — Джими се загледа мрачно във водата. Помълчаха няколко минути, после той се обърна озадачено към Джейн.

— Но ти откъде знаеш всичко това?

— Обадиха ми се от полицията, за да ме питат защо името и телефонният ми номер са записани в нейния бележник. Аз бях при нея във вторник, нали помниш? Проверяваха дали няма да се окажа последният човек, който я е виждал жива — после сякаш бентът се скъса и чувствата й преляха. — Имам чувството, че всички, с които трябва да разговарям за ръкописа, умират. Първо баба ти, после Тили, после и Еди. А сега пък Лети. Страхувам се.

Дан прегърна и нея, и я притисна към себе си.

— Напълно те разбирам.

— А сега пък Юън Ригстън се държи с мен, като че ли съм заподозряна — само защото имената им фигурират в моя списък.

— Е, станаха вече прекалено много, за да говорим за съвпадение — каза Джими. — А и предполагам, че ти си най-очебийната връзка между тях. Може би ти имаш някаква по-добра идея? — въпросът му не прозвуча враждебно, а по-скоро умолително.

— Има някой, който вярва в съществуването на ръкописа на Уърдсуърт и иска отчаяно да се добере до него. Но разбираш ли, със старите хора има такъв проблем — те рядко излизат. Обикновено другите идват при тях. Семейството се грижи за тях, а те почти постоянно са си у дома, освен това е всеизвестно, че често не могат да спят. Следователно е трудно да ги обереш. Ако искаш да се поровиш по-обстойно в домовете им, трябва да им запушиш устите. А този тип ги кара да замълчат завинаги.

Дан потръпна.

— Да му се не види, Джейн, това звучи страшно.

— Знам, но не намирам никакво друго обяснение.

— Но нали някой би забелязал, ако всички са били убити — Джими продължаваше да се съпротивлява срещу логиката на аргументите й, защото не искаше да приеме чудовищното обяснение.

— Не и ако са липсвали недвусмислени следи от борба и видими травми. И четиримата бяха стари и без особени съпротивителни сили като всички стари хора. Не е било трудно да бъдат уплашени — може би дори са били убити по такъв начин.

Джими поклати глава, като че ли се опитваше да отръска нещо от себе си.

— Е, и какво ще направи полицията по въпроса? Като изключим това, че се държат с теб като със заподозряна.

— Не знам, но Ригстън като че ли се е заел сериозно с тази работа.

— Така и трябва — Джими се извърна на една страна и я загледа право в очите. По лицето му се изписа гняв. — Това бяха все хора, които познавам от дете, хора, които обичах. Роднини. Не можем ли да направим нещо и ние?

— Опитвам се. Разговарях с доктор Уайлд, антроположката, която се занимава с тялото от тресавището. Тя ще се заеме с аутопсията на Лети. Ще следи за всяко нещо, дори и най-малкото, от което може да се заключи, че в смъртта на Лети има нещо нередно.

Лицето на Джими се проясни.

— Е, това е все пак добро начало.

— Има и още нещо. Тази сутрин двамата с Дан отидохме да се видим с Джени Райт в Конистън. Тя беше следващата в списъка ми. Струва ми се, че не бива да я оставяте сама, докато не се разбере какво става тук.

Джими направи гримаса.

— Господи, тази дърта вещица!

— Тя много настояваше някой да я заведе утре на погребението. Защо не отидеш при нея още днес следобед и не я доведеш със себе си?

— Идеята ти не е лоша — Джими изпъшка. — Но тя е толкова непоносима бабичка!

— Въпреки това не би искал да убият и нея, нали?

— Предполагам, че не. Не можем ли да накараме ченгетата да се заемат с това?

— Те не биха се грижили за нея така, както близките й — отбеляза Дан.

— Добре де, тръгвам — Джими явно помръкна при тази мисъл.

— Мога да дойда с теб — предложи Дан. — Да облекча теглото ти.

Джими поклати глава.

— Благодаря, но това ще предизвика разпит, достоен за испанската инквизиция. Предпочитам да мина без него — той се изправи и потупа Дан по рамото. — Ще ти се обадя по-късно.

После се наведе и целуна Дан по плешивото теме.

Двамата го изпратиха с погледи, потънали в мълчание.

— Той е симпатично момче — каза Дан.

— Знам.

Дан присви очи, за да ги предпази от блясъка на слънчевите лъчи, пречупващи се във водата.

— Признавам, всичко започна, защото реших, че той може да бъде полезен източник за нашата работа — той въздъхна дълбоко. — Но като че ли започнах да го харесвам прекалено много.

Този път Джейн не беше готова да приеме егоцентризма му. Тя стана и тръгна обратно към колата си. На половин път се спря, обърна се и каза:

— Знаеш ли какво, Дан? Четирима възрастни хора умряха. Снощи някой се опита да ме убие. Що се отнася до любовния ти живот, сигурно ме бъркаш с някой, за когото той представлява интерес.

Когато дойдох отново на себе си, веднага разбрах, че са ме оставили, защото са решили, че съм мъртъв. Знаех, че ако остана на същото място, ще се върнат, за да довършат това, което бяха започнали като страхливци. Ужасна болка разпъваше главата ми, раната в рамото ми кървеше силно. Но аз съзнавах, че ако не се преместя другаде, със сигурност ще загина. Изправих се с мъка на колене, но едва не припаднах от болка. И тогава видях нещо, което първоначално счетох за привидение. Привидението изглеждаше като жена ми Изабела, затова и реших, че съм по-близо до смъртта, отколкото мислех първоначално. Но когато то проговори, разбрах, че пред мен е Изабела от плът и кръв. „Съпруже, дойдох да ти помогна, каза тя. Казаха ми, че си бил мъртъв, но аз не им повярвах. Избиват всички бели мъже“. С нейна помощ успях да се изправя на крака и двамата се запрепъвахме към гъсто израсналите индийски смокини, които растяха наблизо. Бях в безопасност, но се боях, че това няма да е задълго.