Възмездие от гроба

31

Когато Джейн влезе в ресторанта, Джейк вече седеше край една маса. Тя спря за миг на прага, опитвайки се да прецени собствената си реакция. Толкова познати й бяха тези черти — тъмният кичур коса, паднал над челото, съвършената дъга на веждите над сините очи, прикрити от дълги мигли, кафявият родилен белег на дясната скула — сякаш майка му го бе докоснала леко с изцапан пръст, дългият прав нос и тънките устни. Понякога си казваше, че той изглежда така, както би изглеждал Шерлок Холмс, ако сексът го беше вълнувал повече от интелекта. Навремето сърцето й би подскочило, ако го беше видяла така, преди той да я забележи. Но сега предпазливостта заставаше на пътя на спонтанната й реакция. Тя имаше свой план, оставаше само да го приведе в действие.

Когато тя наближи масата, той вдигна поглед от менюто, забеляза я и скочи на крака. Пристъпи, за да я целуне по бузата, докато тя сваляше палтото си, но тя отклони глава, така че жестът му увисна във въздуха.

— Изглеждаш страхотно — каза Джейк.

„Първо грешно попадение“. Умишлено не беше положила специални грижи за външния си вид. Знаеше, че изглежда добре, но далеч не страхотно.

— Много мило, че го казваш — отвърна тя, седна на стола си и взе менюто. Поръча чаша бяло вино на навъртащата се наоколо сервитьорка, после се усмихна на Джейк:

— Е, с какво си запълваш времето в това забравени от Бога място?

Очевидно Джейк не беше очаквал такъв встъпителен ход. Като че ли се обърка, но после се овладя и сви рамене:

— Е, сега, когато вече спрях да те следя, музеят на моливите е единственото развлечение, което ми остава. Знаеш ли, че там има цяла брошура с описания на различни техники на подостряне?

— Ние тук се радваме на скромните си удоволствия — отбеляза сухо Джейн. Погледна още веднъж менюто, и когато сервитьорката дойде с напитките, й каза:

— За мен салата „Цезар“ с пиле, ако обичате.

След като Джейк поръча стек за себе си и останаха отново сами, Джейн поде:

— Значи си дошъл тук чак от Крит само заради надеждата да се сдобрим?

Разкаяният вид на Джейк беше съвършено постижение.

— Казах ти вече, разбрах, че съм сгрешил. Не мога да преценя дали не е прекалено късно, дали станалото е поправимо. Но искам поне да опитаме още веднъж.

— Добре, съгласна съм. Само че не искам да бързаме. Не мога да се хвърля с главата надолу в нова връзка, без да размисля.

Той кимна.

— Ти решаваш — усмихна й се и стомахът й отново се сви. — На мен ми стига и това, че седим тук заедно. Струва ми се, че началото е добро — той вдигна чаша и я чукна в чашата на Джейн. — За новото начало.

— За новото начало.

— Е, ще ми кажеш ли защо си се прибрала у дома? От университета ми казаха, че си в научна командировка.

„Втора грешка“. Въпросът му беше твърде прибързан, твърде откровен, прекалено рано зададен. Подозренията й относно мотивите му нарастваха стремително. Но тя съумя да се усмихне и отвърна:

— Във връзка с Уили и Флечър. Открих неописвани досега материали в архива на фондацията, които навеждат на някои мисли.

— На какви мисли? — Джейк се стараеше да говори небрежно, но тя забеляза, че стисна по-силно столчето на чашата.

— Със сигурност е съществувал някакъв ръкопис, който семейството не е искало да огласява. А някои части от писмата, подсказват, че ръкописът може да е бил свързан с Флечър Крисчън. Разговарях с потомци на последния човек, за когото се знае със сигурност, че е притежавал ръкописа, и съм уверена, че съм на вярна следа.

Това беше лъжа, но като се вземеха предвид лъжите, които той й бе казвал навремето, не натежа особено на съвестта й.

— Наистина ли? Наистина ли си по следите на ръкопис на Уърдсуърт, който има някаква връзка с Флечър Крисчън? — оживлението му бе видимо, но то бе и напълно естествено в случая. Сега обаче следваше решаващият момент. — Мога да ти помогна, ако искаш.

„Трета грешка“. Но този път Джейн не изпита никакво удовлетворение от правотата си. Съзнанието, че е преценила правилно мотивите му, накара сърцето й да се свие. Тя бутна стола назад и посегна към палтото си.

— Не, благодаря. Бях доста озадачена, когато се появи тук. Не страдам от занижено самочувствие, но не ми се струваше убедително такъв егоцентрик като теб да полага такива усилия да се одобрим, освен ако няма някакъв допълнителен интерес от това. Е, сега знам, че съм била права. Не се интересуваш от мен, а от ръкописа.

По лицето на Джейк се изписа паника.

— Разбрала си ме напълно погрешно, Джейн. Пет пари не давам за ръкописа — поне никога не бих го поставил над теб.

— Не ти вярвам. Мисля, че причината да дойдеш тук е една-единствена — да осигуриш богатство за теб и за скъпоценната ти Каролайн. Е, предупреждавам те, че няма да стане — няма да забогатеете на мой гръб. Освен това ще предупредя предполагаемите притежатели на ръкописа да не ти се доверяват — тя се изправи, без да се впечатлява от смайването, изписано по това лице, което някога бе обичала до лудост. Много я болеше, но нямаше да допусне да затъне отново. — Сбогом, Джейк.

— Джейн! — извика той, когато тя тръгна към вратата. Но не я последва и тя беше доволна, че не го направи. Това я убеди допълнително, че е разчела правилно положението. Той не искаше нея. Искаше ръкописа.

Упреквайки се мислено, Джейн се качи в колата на майка си и потегли към източния край на града, където Лети, братовчедката на Еди Феърфийлд, живееше в малък апартамент, пристроен към къщата на сина й на Честнът Хил. Еди й беше казал, че Лети била любимата внучка на Бийти; ако тя би решила да довери някому нещо повече за Доркас, несъмнено щяла да избере Лети.

Джейн потегли към изхода на паркинга и зачака възможност да излезе, продължавайки да се упреква за своята първоначална мекушавост, вместо да е доволна, че успя да изпълни предварително начертания план. Прекъсна вътрешния си монолог, когато видя с изненада брат си, който мина с колата си край нея. Тя погледна часовника на арматурното табло. Два без двайсет. Матю трябва да бе излязъл от училището по обяд.

Джейн неволно се запита накъде ли е тръгнал. Кабинетът на семейния зъболекар беше в Амбълсайд, на лекаря, когото всички посещаваха — в Грасмиър. Не можеше да си представи какво би могло да бъде толкова важно за Матю, че да го накара да излезе по-рано от работа.

Освен, разбира се, желанието да излезе начело в търсенето на ръкописа.

Запита се дали да го проследи, но така или иначе вече беше късно. Минаха още три коли, преди да успее да се включи в движението, а тогава той вече беше изчезнал от поглед. Ругаейки под нос, Джейн преглътна гнева си и потегли към дома на Лети. Поне можеше да бъде сигурна, че Матю не е тръгнал също натам, тъй като колата му изчезна в обратната посока.

Точно в този момент не й мина през ум, че той би могъл да е посетил Лети преди нея. Но още не бе прекрачила прага на старата жена, когато вече намери нов повод да се упреква, че си беше губила времето да обядва с Джейк. Лети очевидно бе озадачена от появата й. Първоначално Джейн отдаде недоумението й на напредналата й възраст. После обаче разбра истината. Докато тя беше разговаряла с Джейк, Матю бе разговарял с Лети.

— Толкова симпатичен млад човек — обясняваше тя. — Обещах му да потърся документите, които го интересуваха. Не бях сигурна къде са, нали разбирате.

Джейн кимна, опитвайки се да овладее вълнението си.

— Става дума за стари семейни документи, така ли?

— Точно така, мила. Мислех, че съм ги прибрала в един от кашоните в гаража на Гавин. Гавин е синът ми — къщата е негова, пристроиха този апартамент, за да живея при него, но все пак да си запазя някаква самостоятелност. И после, веднага след като брат ви си тръгна, се сетих, че съм прибрала няколко кутии със семейни спомени в гардероба в стаята за гости. Отидох да ги потърся и ги намерих. Късмет, нали?

Сърцето на Джейн заби по-бързо. „Успокой се, може да е нещо, което няма никаква връзка с работата ти“.

— Късмет наистина. Питам се дали ще е удобно да погледна това, което сте намерили. Ние с Матю работим заедно по проекта — така ще му спестя необходимостта да се връща дотук още веднъж. След като така или иначе съм тук…

— Разбира се, мила. Заповядайте — оставих ги на кухненската маса.

Когато Джейн влезе след Лети в кухнята, видя незабавно обекта на желанията си. Куп пожълтяла от годините хартия, овързан с канап.

— Ето, това е, мила. Прегледайте ги и вижте дали ще намерите това, което търсите. Брат ви не ми обясни много ясно за какво става дума — каза само, че от прапрабаба ми може да е останало нещо, писано от Уърдсуърт. Съмнявам се, че тук има нещо подобно, но с удоволствие ще ви оставя да потърсите.

Джейн седна и смъкна канапа от купчината листа. Първият лист не изглеждаше обещаващо. Беше писмо от 1886 година, адресирано до Артър Клулоу, в което някой честитеше раждането на втория му син, наречен също Артър. Джейн прегледа набързо писмото и го остави настрани. Вторият лист се оказа рецепта за приготвяне на желе от ревен. На следващите имаше сметки за домакински разходи от 1883 година. Независимо от това Джейн продължаваше да чете, търсейки някаква следа във всяка записка. Лети седеше до нея и бърбореше неспирно, все за неща, удивително далечни от повода за срещата им. Джейн потискаше с усилие желанието си да я помоли да излезе от кухнята.

Един час по-късно Джейн беше принудена да признае, че тук няма нищо за нея. Сигурно вече никой на този свят не знаеше повече подробности от нея за ежедневието на този клон от рода Клулоу, който произхождаше от най-големия син на Доркас, Артър. Но така и не бе успяла да открие нещо за самата Доркас, нито пък някакво споменаване на какъвто и да било ръкопис, притежаван от семейството. Джейн погледна гърба на последния лист и поклати глава.

— Съжалявам, но не открих това, което се надявах да видя.

— О, излиза, че съм ви загубила времето с разни глупави семейни дреболии — каза Лети, видимо искрено притеснена.

— Не, съвсем не, много мило беше от ваша страна да отделите време, за да намерите тези документи. А това наистина ли е всичко? Няма ли нещо, писано от самата Доркас? Може би в онези кашони в гаража…

Лети поклати глава.

— Съжалявам, мила, но това е всичко, което ми е останало от едно време. Баба ни Бийти често говореше за своята баба, разказваше ни, че работела за Уилям Уърдсуърт и била дори край смъртното му легло, но не мисля, че някога е притежавала негови писма или нещо от този род.

— Е, какво да правим — Джейн усети познатата й вече смазваща тежест на разочарованието. — Понякога става и така — тя се изправи и допълни: — Благодаря, че ми отделихте толкова време.

— Няма защо. Приятно ми е да виждам млади хора около себе си. Откакто се пренесох тук, общуването с младите ми липсва. Докато живеех още в старата си къща в Брейтуейт, имах чудесни съседи. Двете им момчета много често ми идваха на гости. Обичаха да им разказвам за стари времена. Но сега вече не се виждаме — каза Лети натъжено. — Никой не се отбива тук.

Джейн не можа да се сети за някакъв подходящ отговор на думите й.

— Съжалявам — каза тя.

— Не остарявайте, скъпа — каза натъжено Лети, докато я изпращаше. — Как се казваше в онази песен от шейсетте — синът ми я свиреше на китарата си. „Дано умра, преди да остарея“ — да, така беше. Е, самите изпълнители вероятно вече са стари.

— Само двама от тях — отвърна Джейн. — На другите двама желанието им се сбъдна. Но не ми се вярва някой от тях да се е зарадвал особено.

— Не, разбира се, че не. Е, желая ви успех, скъпа. Дано намерите това, което търсите.

Джейн й махна с ръка и си тръгна, потисната от случилото се през деня. Поне можеше да се надява на вечерята с Джими и Дан — няколко часа, през които можеше да не мисли за провали и предателства.

Джейк допи кафето си, все още дълбоко засегнат от отношението на Джейн. Господи, какво им ставаше на тези жени? Беше се унижил, влачил се беше по корем като куче, което признава надмощието на водача на глутницата. А тя реши да му обърне гръб. Каква мръсница! Ако беше решил да разчита на добрата й воля, досега щеше сериозно да е загазил пред Каролайн.

Разбира се, сега, след като Джейн го прати по дяволите, задачата му ставаше значително по-трудна. Той стисна устни и доби толкова мрачно изражение, че сервитьорката предпочете да не се вестява около масата му. Кучка! Беше толкова убеден, че е успял да я примами! Но нали винаги досега бе разчитал на благоволението на жените в своя живот. Скоро щеше да им покаже кой е шефът. Щеше да изпълни собствения си план и да открие сам проклетия ръкопис. И тогава Джейн щеше да разбере колко глупава бе постъпката й. Джейк нямаше никакво намерение да й позволи да припари до изчезналия шедьовър на Уилям Уърдсуърт.

Джейн се чудеше дали да се отбие в училището, за да каже на Матю да не си губи времето с повторно отиване до Кезик заради документите на Лети. И за да му каже ясно какво мисли за него. В крайна сметка се отказа. Всичко, което се бе случило през днешния ден, покриваше нуждата й от бурни преживявания за седмици напред. Освен това най-малкото, което му се падаше заради гадната постъпка, беше да преживее разочарованието от едно безплодно посещение. Взе мобилния телефон и набра номера на Дан.

— Къде си? — попита тя.

— Тъкмо излизам на магистралата — отвърна той. — Мадам Елиът ме спипа, когато излизах от обедния семинар. Подозирам, че проверяваше дали спазвам обещанието си.

— Горкият. Как минаха часовете?

— Ти заслужи дълбокото ми уважение, задето през този семестър все още не си прибягнала до насилие — двамата се разсмяха.

— Но ако трябва да бъда сериозен, струва ми се, че всичко мина добре. Никой не зададе въпрос, на който да не мога да отговоря, а това ме безпокоеше най-много. Ами ти? Как върви твоят ден?

Джейн му разказа всичко.

— Откровено казано, най-приятната част беше разобличението на Джейк.

— Браво на момичето. Значи днес ще празнуваме.

— Като стана дума за това, имаш ли представа към колко часа ще пристигнеш?

— Седем, седем и половина — зависи от движението. Защо?

— Джими Клулоу ще дойде да ни вземе в осем и половина, покани ни на вечеря.

— Не е могъл да устои, а? Виждаш ли ефекта от животинския ми магнетизъм?

Джейн се изплези на телефона.

— Тук си сбъркал, да знаеш. Все ти се привиждат обратни.

— Ще видим.

— Сега трябва да затварям, тъкмо се прибирам. Ще се видим, когато дойдеш.

Когато влезе в двора, забеляза паркирана непозната кола и се запита мимоходом коя от приятелките на майка й е могла да си позволи ново беемве. Във всеки случай надали някоя фермерска съпруга. Не и при сегашното ниво на доходите от селскостопанска работа. Джейн се измъкна с въздишка от колата.

Когато отвори вратата на кухнята, видя двама непознати, които седяха край масата заедно с майка й. Джуди изглеждаше така, като че ли четиримата конници на Апокалипсиса току-що бяха завързали конете си в техния двор.

— Ето те и теб — каза тя. В гласа й се долавяха едновременно облекчение и раздразнение.

Джейн огледа непознатите, които ставаха, без да бързат, от местата си. Каквито и да бяха, със сигурност не бяха приятели на майка й. Мъжът изглеждаше раздърпан, сакото бе обтегнато до пръсване на корема му, което навеждаше на мисълта, че напълняването му е скорошно. Жената, напротив, имаше вид на човек, който тренира често и с удоволствие. Само че изборът й на дрехи проваляше ефекта от външния й вид. Нежна женственост не беше най-подходящият стил на обличане за жена с рамене на съветска гюлетласкачка.

— Джейн Грешам? — каза жената. Дори тези няколко срички бяха достатъчни, за да се долови лондонският й акцент. — Аз съм криминален инспектор Блеър, а това е сержант Чапъл. Трябва да поговорим с вас.

Джейн тръсна чантата си на масата.

— Мога ли да видя документите ви? — попита тя. Двамата извадиха картите си, които тя огледа подчертано внимателно. — От Лондон, а? Предполагам, че сте дошли заради Тенил — Джейн се отпусна на един от столовете. — Седнете, само плашите майка ми, като стърчите с такъв застрашителен вид насред кухнята й.

Двамата седнаха отново.

— И на какво се дължи предположението ви? — попита Дона.

— Като начало на това, че не съм нарушавала закона напоследък. Освен това знам, че Тенил, която е моя приятелка, е избягала от представителите на закона, които са изградили странната хипотеза, че тя е виновна за убийството на два пъти по-едър и два пъти по-възрастен от нея мъж в Лондон. И трето — продължи тя, броейки на пръсти, — един много очарователен служител на полицията в Кезик ме посети в събота вечер и претърси цялата ферма с неоснователната надежда да я намери тук.

— Тенил свързвала ли се е с вас, след като е напуснала Лондон?

— Не ми се е обаждала по телефона, не ми е пращала мейл, не ми е писала, изобщо не се е свързвала с мен по какъвто и да било начин, откакто аз напуснах Лондон, още преди да е било извършено престъплението. Както вече казах на инспектор Ригстън в събота. Междувременно не се е случило нищо, което да ме накара да променя твърдението си — заяви Джейн. Съзнаваше, че говори надуто, но не я беше грижа. Дона Блеър не я изпускаше нито за миг от очи.

— Лелята на Тенил е получила вчера картичка от нея, в която момичето пише, че е добре и в безопасност. Можете ли да познаете откъде е изпратена картичката?

Джейн се стараеше лицето й да е безизразно като при игра на покер.

— Не. Очевидно вие сте силни по произволните предположения — в противен случай никога не бихте предположили, че Тенил е свързана с убийство.

— Имаме основания да вярваме, че Тенил е имала намерение да дойде при вас. Ако говорите истината, остава да „предположа“, че й се е случило нещо лошо и затова не се е добрала дотук. Това не ви ли безпокои?

Докато говореше, Дона се приведе напред и опря лакти на масата.

— Разбира се, че ме безпокои. Цялата тази история ме безпокои. И ако разполагах с някакви сведения, щях да ви ги кажа. Аз съм човек, който се съобразява със закона, инспектор Блеър, и не мисля, че полицаите са чудовища. Ако считате, че поведението ми е враждебно, то е, защото не вярвам, че Тенил е способна да извърши убийство. Тя е тринайсетгодишна, но за разлика от повечето си връстници в квартала не общува с подрастващи престъпници. Не се дрогира, а доколкото ми е известно, дори не пие. И докато вие пилеете тук време и средства в опити да откриете нея, истинският убиец се чувства в безопасност и ви се присмива — Джейн млъкна. Почувства, че се е изчервила, и се ядоса.

— В такъв случай няма да възразите, ако се огледаме наоколо? — попита меко Дона.

— По-добре искайте позволение от майка ми. Къщата е нейна.

Дона се извърна към Джуди.

— Да сте забелязвали напоследък да ви липсва храна, госпожо Грешам?

Джуди я изгледа учудено.

— Храна ли?

— Ако тя е тук някъде, трябва да се храни с нещо — поясни Дона.

— Не, не съм забелязвала — а можете да ми вярвате, че би ми направило впечатление — каза раздразнено Джуди.

— Добре тогава. Имате ли нещо против да огледаме фермата?

Джуди погледна безпомощно Джейн, която кимна.

— Няма проблем, мамо, аз ще отида с тях.

Тя поведе Дона и сержанта из къщата. Когато стигнаха до нейната спалня, Дона забеляза лаптопа.

— Може ли да го включите? — попита тя. — Искам да проверя пощата ви.

Джейн се подчини мълчаливо и дори влезе в пощата, за да я улесни. Дона провери всичко, до което можа да се добере в рамките на десет минути, включително и папката с наскоро изтрити съобщения, после каза:

— Благодаря ви.

Провериха и останалите стаи, после Дона пожела да огледа останалите постройки на територията на фермата. Джейн си достави удоволствието да ги преведе по възможно най-неприятния маршрут, през местата, където им се наложи да газят из кал и овчи тор. Мина около половин час, докато те най-сетне обявиха, че това им стига. Изобщо не бяха забелязали кланицата, скрита в най-далечния ъгъл на полето зад къщата. Но и Джейн умишлено ги водеше така, че да нямат възможност да я зърнат случайно. Накрая Дона призна с нежелание, че Тенил очевидно не се укрива във фермата.

— Добре ще е да не ви обземат разни идеалистични хрумвания да защитавате невинните — каза тя на Джейн, която ги изпрати до колата. — Ако научите нещо за нея, съобщете ни го веднага. Както сама казахте, ние не сме чудовища. Ако не е виновна, значи няма и от какво да се страхува.

— Ще го имам предвид — излъга Джейн и ги изпрати с поглед, обзета от притеснение. Щом бяха дошли чак дотук, за да разговарят с нея, очевидно работеха сериозно по случая. Дали биха организирали и наблюдение на фермата? Човек с бинокъл за нощно виждане много лесно би забелязал нейните нощни посещения в кланицата. Така или иначе, не можеше да избегне риска. Нямаше как да изостави Тенил. Трябваше да закриля момичето, поне докато не се свържеше с Чука.

Нашата малка общност започна да прилича на истинска колония, очертаха се градини, издигнахме и обори за животните. Занимавахме се с риболов и земеделие, държахме се един с друг като добри съседи. Жените ни раждаха деца, а ние продължавахме да опознаваме новия си дом. Сред многото странни открития, които направихме, бяха и няколко каменни длета и брадви, както и четири идола — груби изображения на мъже, издялани от камък. Използвахме тези камъни за основите на нови постройки — не виждахме причина да не се възползваме от тях. Установихме и някакъв ред на управление — всички важни решения се вземаха с обикновено мнозинство от белите мъже. Аз продължавах да водя дневник, в който описвах ежедневието ни — отчасти поради придобития на борда на кораба навик, отчасти и защото исках потомците ни да разберат как точно сме положили началото на новия си живот. Макар че от време на време забелязвахме добре познатите ни силуети на китобойни кораби на хоризонта, нито един от тях не дойде достатъчно наблизо, та да даде повод за безпокойство. Накратко, по всичко личеше, че сме на път да изградим своя прекрасен нов свят на този остров, подобен на вълшебния остров на Просперо.