Възмездие от гроба

38

Юън Ригстън не беше членувал в организацията на скаутите като момче, но също като тях много държеше да бъде винаги готов. Независимо от думите на Ривър, той все още не вярваше на Джейн Грешам. Но искаше да бъде подготвен, преди отново да започне да я разпитва във връзка с нейния списък. А се налагаше да вземе и предохранителни мерки.

Смяташе да обиколи отново къщите на починалите, оглеждайки ги този път като местопрестъпления, независимо от това, че всякакви следи биха били заличени от екипите на бърза помощ и роднините, които са газили къде ли не. Все пак специалистите по пръстови отпечатъци биха могли да открият отпечатъци на човек, който не би имал основание да бъде на някое от тези места. Освен това щеше да се наложи да разговаря със семействата на починалите — или по-скоро семейството, защото всички те бяха роднини. Ригстън ги познаваше — и семейство Клулоу, и Феърфийлд, Суейн и Браунриг. Почтени хора, от местен корен, с развито обществено съзнание. Не бе имал поводи да арестува хора от този род, дори по-младите не бяха създавали проблеми под въздействие на алкохола, както се случваше с немалко тийнейджъри.

Беше изпратил Ривър до паркинга и й беше обещал да се видят по-късно. Преди новия развой на събитията бяха се уговорили да прескочат вечерта до Карлайл, да хапнат къри и да послушат изпълнители на местен фолклор в една от кръчмите, но сега това отпадаше. И двамата бяха на мнение, че се налага останалите трима покойници да бъдат аутопсирани, и Ривър беше категорична, че трябва да се заеме незабавно с тях. Един телефонен разговор със съдия-следователя бе достатъчен, за да получат съгласието му. Това беше положителната страна на работата в малък град, каза си Ригстън. Административният апарат можеше да бъде задействан по-бързо, отколкото в големите градове. Но и двамата надали щяха да приключат работа преди полунощ.

После той се прибра в кабинета си и се зае да разпределя работата между малцината специалисти по оглед на местопрестъпленията, които бяха все още на разположение толкова късно през деня. Искаше му се да действа бързо, но трябваше и да прецени внимателно дали да нареди на подчинените си да работят извънредно, преди разследването на убийствата да е официално започнало. Проклета бюрокрация! А хората все се чудеха защо полицията не може да се справи с престъпността. Трябваше да се опитат да поработят на тяхно място в продължение на една седмица, да се борят с документация и да се опитват да се вмъкват в тесните рамки на бюджета, тогава сигурно щяха да си обяснят някои неща.

След един-два телефонни разговори с негови познати Ригстън успя да установи, че целият род се е събрал в дома на Алис Клулоу. Той тръгна натам сам, без да я предупреди за идването си. Алис отвори вратата — дружелюбното й изражение се смени с израз на задоволство, когато видя кой е новопристигналият.

— Посещението на инспектора — цитира тя сухо. — Здравей, Юън. Значи все пак реши да приемеш сериозно думите ми. Съжалявам, че трябваше да умре още един член на моето семейство, за да се задействаш.

— Стига, Алис, сама знаеш, че упреците ти не са коректни. Бях започнал да проучвам случаите.

— По-добре щеше да е да си арестувал някого.

— Налага се да поговорим.

Тя хвърли поглед през рамо.

— Вътре е претъпкано. Ела с мен, в градината има една пейка.

Той я последва, минаха през една дървена портичка, и влязоха в просторна, добре поддържана градина. Няколко късни рози бяха провесили главички от една пергола, а пред нея имаше пейка от ковано желязо. Двамата седнаха, замълчаха за миг, после Алис поде:

— Кажи за какво става дума, Юън.

— Просто исках да те уведомя за развитията. Макар че все още не сме установили евентуална причина за насилствена смърт, проучваме обстоятелствата, при които е настъпила смъртта — каза той предпазливо.

Алис поклати натъжено глава.

— Те бяха обикновени, безобидни стари хора.

— Знам. И ако се окаже, че става дума за убийства, няма да допусна такова злодеяние да остане ненаказано. Работата е там, че според нас някой е убеден, че един от твоите роднини притежава много ценен наследствен документ, и че…

— Нали ти казах. Проклетата Джейн Грешам — прекъсна го гневно Алис. — За това ли става дума?

— Възможно е. Но доктор Грешам вероятно не е единствената, която знае за този ръкопис. Затова трябва да проуча какво точно се е случвало през последните дни от живота на покойните ти близки. С кого са се виждали, казвали ли са нещо за Джейн Грешам или за някой друг, който ги е разпитвал за ръкописа. Разбирам, че сте опечалени, знам, че утре е погребението на Едит, но наистина ми е необходимо да поговоря с някои хора още тази вечер.

— Но като стана дума за погребението — няма ли да се наложи да наредите аутопсия или нещо подобно? Ако е била… — Алис не намери сили да произнесе думата. Юън я разбираше, бе наблюдавал подобен отказ да се приемат фактите и преди.

— Всичко е взето предвид — каза той. — Не се налага да се отложи погребалната служба. Боя се обаче, че няма да можете да погребете веднага баба си.

— Какво искаш да кажеш с това, че не можем да я погребем?

Ригстън разпери безпомощно ръце.

— Съжалявам, Алис. Правилникът изисква тялото да бъде на разположение и на защитата за в случай, че те изискат втора аутопсия да бъде изпълнена от специалист, избран от тях.

— Ами ако не арестувате никого? Колко време според теб трябва да чакаме, за да я погребем? — гласът на Алис стана писклив.

— Ако не арестуваме никого в рамките на един месец, така или иначе ще наредим втора, независима аутопсия, и после ще предадем тялото на близките.

Алис отпусна глава в ръцете си.

— Това е ужасно, Юън.

— Знам, Алис, и много съжалявам. Но ще ти бъда много задължен, ако ми помогнеш тъкмо сега. Най-добрият начин да почетеш паметта на Едит и на останалите е да работиш с нас. Нашата работа е да защитим мъртвите. Но за целта се нуждаем от вашата помощ.

Тя вдигна поглед към него. Очите й бяха насълзени.

— Ще направя всичко, което е необходимо. Дай ми само пет минути да обясня на останалите. После ще дойда да те взема.

Ригстън я проследи с поглед, докато влизаше в къщата, изгърбена и с приведена глава. Съчувстваше й. Самият той не очакваше с нетърпение да се озове насред целия клан Клулоу.

Джими Клулоу не беше доволен от живота. Мина доста време, докато успя да убеди Джени Райт, че животът й може да е застрашен, ако остане сама в Копърхед Котидж. След това обаче трябваше да минат часове, за да се организира напускането на къщата. Трябваше да се осигури достатъчно храна и вода за котките. За да вземе решение какви дрехи да сложи в багажа си, Джени прерови целия си гардероб, включително и някакъв огромен куфар, който като че ли не бе отварян от времето на войните с Наполеон. Трябваше да бъдат изключени всички електроуреди, дори и древният хладилник, чието съдържание беше подредено в найлонови торбички, за да бъде пренесено в Кезик. Джими беше търпелив човек, но дори неговото търпение имаше граници, а Джени ги беше надхвърлила дълго преди да обяви, че е готова да тръгне.

Не му стана по-леко, когато се оказа, че никога не е качвал по-непоносим пътник в колата си. Всеки път, когато скоростта надвишеше трийсет мили в час, тя си поемаше рязко дъх и питаше дали не си е поставил за цел да убие и себе си, и нея. Ако колата наближеше на около метър от бордюра откъм нейната страна, Джени изпискваше, че ще се блъснат. Когато наближиха улицата, на която живееше Алис, Джими вече се питаше защо ли не я остави да се оправя сама.

За свое учудване, когато влязоха в дневната на Алис, Джими видя Юън Ригстън, разположил се в едно от креслата с чаша чай в ръка. Не беше виждал Ригстън от години, но го разпозна незабавно. Алис скочи веднага и отведе Джими и Джени в кухнята.

— Какво прави Ригстън тук? — попита Джими.

— Знам, че новината ще те шокира, Джими, но полицията е на мнение, че Едит и останалите може да са били убити — каза Алис и хвърли угрижен поглед към Джени.

— Именно затова доведох Джени — каза Джими. — Джейн Грешам се опасява, че сега може да посегнат на нея.

Алис като че ли всеки момент щеше да се разплаче:

— Господи, Джими, какво става тук?

— Това е дълга история — каза той. — А Джени е уморена. Ще трябва тя да остане тук за няколко дни.

— Не виждам защо трябва да говориш за мен така, като че ли отсъствам, момче — сопна се Джени. — Мога да уреждам своите работи. Алис, налага се да остана тук няколко дни. Може ли да нощувам у вас?

— Разбира се — отвърна объркано Алис. — Ще ти покажа стаята за гости.

— Всичко по реда си — заяви Джени. — Джими, бъди добро момче и ми налей едно бренди.

Джими отправи поглед към небесата и тръгна обратно към дневната, където Алис беше сервирала напитките. Този път Юън Ригстън срещна погледа му над главите на тези, които Джими определяше като „съвет на старейшините“.

— Джими! — подвикна той вместо поздрав.

Джими кимна.

— Не е ли по-подходящо да си някъде навън и да преследваш човека, който избива близките ми? — попита той меко и посегна към брендито.

— Точно това правя в момента.

— Е, няма да го намериш тук — Джими наля щедра доза бренди в една чаша.

— Роднините ти ми дават някои сведения, от които се нуждая. Опитвам се да добия ясна представа от всичко, което се е случило преди тези хора да умрат. Странното е, че твоята приятелка Джейн Грешам се появява навсякъде като черен гологан.

Ако целта на Ригстън беше да раздразни Джими, той бе успял да осъществи намерението си.

— Така е, защото тя и Дан също са жертви в случая — отвърна Джими предизвикателно.

— А кой е Дан?

— Дан Сийборн, неин колега — Джими почувства, че се изчервява, но се надяваше Ригстън да реши, че се е изчервил от гняв.

— Е, защо считаш, че и те са жертви? — попита Ригстън.

— Защото някой се опитва да открадне плода на тяхната работа, като успоредно с това се опитва да представи и Джейн като злодея в пиесата. Би трябвало да разчиташ на помощта й, вместо да се опитваш да я представиш като част от проблема.

— Джими — намеси се предупредително майка му. Юън просто се опитва да помогне.

— О, така ли? Защо тогава се наложи аз да поема грижата за безопасността на Джени? Ако му беше останал малко здрав разум, досега да е преписал списъка на Джейн и да се е погрижил останалите хора в него да не пострадат.

— Не ме учи как да си върша работата, Джими.

— Все някой трябва да го направи — отвърна Джими презрително. — Ако не беше Джейн, Джени още щеше да си стои у дома и да чака убиецът да се появи. А сега ме извинете, обещах да й занеса нещо за пиене — той се обърна и видя, че Джени стои на прага на стаята. За първи път през днешния ден на лицето й бе изгряла усмивка.

— Добре казано, моето момче. Очаквах нещо по-добро от теб Юън Ригстън. Ако не беше Джими, можех вече да лежа мъртва в леглото си. Крайно време е да престанеш да се занимаваш с глупости. Джими, ще ми покажеш ли къде е стаята за гости на Алис?

Тенил водеше вътрешна битка. По време на последните си две излизания понесе два тежки шока и никак не й се искаше това да се потрети. Но все още беше убедена, че е длъжница на Джейн, задето тя се бе грижила за нея. Освен това не издържаше да стои постоянно в затворено помещение. И след като така или иначе се налагаше да поизлезе, защо да не свърши и нещо полезно? Пък и надали имаше реален шанс да се натъква на крадец две вечери подред.

В крайна сметка решението дойде от само себе си. Вече беше привикнала да спи друго време, а не нощем, затова и сега сънят не идваше в обичайните часове. Малко преди полунощ тя се отказа да се върти в спалния чувал, опитвайки се да заспи, и потегли към Конистън. Отне й доста време да открие Копърхед Котидж, но когато намери къщата установи с облекчение, че липсват близки съседи — това щеше да й бъде от полза, защото надали щеше да успее да влезе лесно. След продължителни опити да разбие ключалките на предната и задната врата, Тенил се предаде. Всички прозорци също бяха здраво затворени. Тя обикаляше къщата, опитвайки се отчаяно да измисли някакъв начин да проникне вътре, и вече бе почти готова да се откаже.

Една котка й показа пътя. Дългокосместа бяла котка, която излетя като стрела от храсталака, скочи на една градинска пейка, а оттам — на покрива на малка пристройка, който достигаше до стрехата на къщата. Котката задраска нагоре по каменните плочи, а после скочи на перваза на един прозорец и изчезна вътре. Тогава Тенил забеляза, че този прозорец е леко открехнат. Тя стъпи на облегалката на пейката и се хвана за водосточната тръба. Тръбата се заклати, но издържа тежестта й. При третия опит тя успя да се изтегли на покрива, после запълзя предпазливо по хлъзгавите плочи, ругаейки под нос.

Когато стигна прозореца, се вкопчи в рамката му, сякаш се беше добрала до спасителен пояс в бурно море. Надникна вътре, но не посмя да го вдигне нагоре, защото можеше да се окаже, че стаята е спалня на старицата. Не можа да види кой знае какво, но то беше достатъчно, за да се убеди, че стаята е празна — голият матрак на леглото с метални табли беше единственото доказателство, че това някога наистина е било спалня.

Тенил се опря здраво на стрехата и повдигна прозореца нагоре. Той проскърца, но не достатъчно силно, за да я стресне. Тенил се плъзна под него и скочи безшумно върху килима. Прекоси предпазливо стаята и едва не се препъна в бялата котка, която се усука, мъркайки, около глезените й.

На площадката имаше още котки — жълтеникавите им очи светеха в тъмното. Миришеше слабо на котешка урина и престояло месо. За свое учудване Тенил забеляза, че всички врати на етажа са отворени, и видя ясно, че завесите не са спуснати в нито една от стаите. Обиколи набързо горния и долния етаж и се увери, че къщата е празна. Тя въздъхна облекчено. Поне този път задачата й щеше да бъде лесна.

Започна от единствената спалня, която явно бе обитавана. Претърси я основно, но не откри нищо интересно. Във втората спалня резултатът беше същият. Затова пък в третата откри старо ковчеже с бакърен обков. В него нямаше нищо друго, освен снимки. Но когато Тенил извади всички снимки, забеляза, че ковчежето е по-плитко отвътре, отколкото изглеждаше от външната страна. Реши да рискува, изнесе го на стълбищната площадка, затвори всички врати и запали лампата. Когато огледа дъното по-внимателно, забеляза в единия му ъгъл тъничка кожена халка. Пъхна пръст в нея, дръпна и цялото дъно се вдигна, откривайки тайник, дълбок не повече от три сантиметра.

Тенил измъкна оттам тъничък сноп хартия. Хартията беше плътна, пожълтяла по ъглите, и бе станала трошлива от годините. Листовете бяха изписани от край до край със старомоден почерк, всички букви бяха украсени със заврънкулки. Първоначално не може да разбере нищо, но после изведнъж разчете встъпителните думи.

Днес си припомних времето, което прекарахме в Олфоксдън, както и подозренията, насочени към Колридж и мен, а именно, че сме били вражески агенти, и че сме събирали сведения като шпиони на Бонапарт. Спомням си и как Колридж настояваше, че здравият разум не би допуснал някой да повярва на такова предположение, че поети не биха били годни за такова начинание. Че всичко, което виждаме пред себе си, ние приемаме като материал за стиховете си, и че не бихме укривали тайни, ако те биха ни послужили да следваме призванието си.

Това е моментът, когато би трябвало да отекнат фанфари, помисли си тя замаяно — или барабани, или някой да запее „Алилуя!“ Това беше мигът на истината. Това, което държеше в ръце, бе писано от един от най-великите поети на този свят — и надали имаше човек, който да го е виждал. А тя го докосваше, вдъхваше миризмата на хартията, четеше го. Макар че по-скоро би умряла, отколкото да си го признае, тя действително бе обзета от истински възторг, граничещ с екзалтация. Седна на пода и започна да попива алчно написаното.

Нямаше представа колко дълго бе седяла така, свита на пода. Беше опиянена от вълнение, но най-сетне дойде на себе си и осъзна, че трябва да побърза да отиде при Джейн и да й съобщи новината. Обзе я изкушение да вземе със себе си целия ръкопис, но схвана инстинктивно, че такова решение би било погрешно. Порови се из листата, за да провери дали между записките в проза не е пъхната поемата — но стихове нямаше. Единственото, което откри, бяха бележки. Дали пък да не вземеше някой лист от средата на купчината — така Джейн щеше да й повярва, че казва истината. Щеше да бъде възнаградена за всичките си усилия, когато видеше как ще се измени лицето й, щом осъзнае какво държи в ръцете си.

Тенил избра произволно една страница и я пъхна внимателно между тениската и пуловера си. После прибра всичко така, както го бе намерила, и върна ковчежето на мястото му, като внимаваше да не остави следи в праха около него. Още бе като зашеметена от възторг, когато се упъти към прозореца, през който излизаха котките.

Студеният нощен въздух и съзнанието, че ще трябва да слезе по някакъв начин от покрива я отрезвиха. Щом излезе през прозореца, го смъкна до първоначалното му положение и се плъзна по корем на плочите, а после запълзя внимателно, сантиметър по сантиметър, надолу по покрива. Когато стигна до самия ръб, разбра, че ще трябва да скочи направо на земята — пейката беше прекалено далеч от стената, за да разчита, че ще може да се спусне върху нея.

Беше й все едно. Чувстваше се непобедима. Увисна на улука, после се пусна — височината на къщата бе едва няколко фута, затова и Тенил се приземи леко върху меката пръст. Докато се изправяше, залитайки, нечии ръце паднаха тежко върху раменете й. Тя изръмжа и започна да се боричка, опитвайки се да се освободи, но усилията й бяха безсмислени. Противниците й бяха по-високи, по-тежки и по-силни. Само след секунди тя лежеше по лице в пръстта, а ръцете й бяха извити на гърба й.

Почувства докосването на студена пластмаса, после някакъв глас произнесе:

— Арестувам ви по подозрение в кражба.

Тенил направи гневна гримаса.

— О, по дяволите!

Скривалището ми гарантираше някаква сигурност, която ми бе много необходима, тъй като — излишно е да подчертавам — в моето състояние не можех нито да натоваря лодка, нито пък да вдигна платна и да потегля през опасните води около Питкеърн. Нямах друг избор, освен да остана там в продължение на няколко дни, измъчван от треска и изтощен. Главата ме болеше непрестанно, раната на рамото ме измъчваше. Под прикритието на нощта слизах с голяма мъка до водата, за да промия раната си — но нямах смелост за нещо повече. Знаех, че единственият ми шанс за оцеляване бе да изчезна напълно от погледите на туземците. Те бяха прекалено наивни, за да стигнат до извода, че може и да съм оживял, след като ме бяха оставили, убедени в смъртта ми. Що се отнася до изчезването на тялото ми, разчитах, че Изабела ще съчини някаква история — така и трябва да бе сторила, защото не забелязах никакви признаци, че са тръгнали да ме търсят.