Възмездие от гроба

13

Тенил се стресна насън и се събуди. За миг я обзе паника — не можа да си обясни защо светлината не идва от обичайната посока. Измъкна се с усилие от непознатата пухена завивка в чуждото легло и се озърна уплашено, опитвайки се да разбере къде е. Тогава споменът за снощните събития я връхлетя, откъслечни картини се завъртяха в съзнанието й като в калейдоскоп на ужасите. Очите й бяха залепнали след съня, тялото й беше обляно в пот — мъчителните сънища бяха оставили горчив вкус в устата й.

Изтърколи се от леглото и хукна към банята — едва успя да стигне навреме, за да повърне в тоалетната. Лежеше сгърчена на пода, треперейки, докато нежеланите образи се въртяха пред очите й. Кръвта на Джино, разкъсаната му плът, дрехите му, превърнати в парцали. Тя не съжаляваше, че той е мъртъв — беше толкова млада, че представите й за света бяха все още черно-бели, с много малко сиви оттенъци. В нейните очи той беше боклук. Съжаляваше, че се наложи да види това, което бе останало от него, след като бе наказан напълно заслужено от баща й.

Изправи се тежко като стара жена и повлече крака към кухнята. Повръщането беше опразнило стомаха й и тя почувства глад. В хладилника имаше само малко сирене „чедър“, кутия портокалов сок, половин бурканче майонеза и няколко стръка пресен лук. Нямаше мляко, нито пък кока-кола.

— Не става — измърмори Тенил и започна да рови из кухненските шкафове. Пакет овесени бисквити. Ориз, спагети, консервирани домати, боб и леща, няколко пакета китайски оризови спагети, готови за ядене. Кафе, чай „Ърл Грей“, какао. Кутия корнфлейкс — от онези, пълнозърнестите, които бяха пълни със сушени плодове. Мърморейки под нос, Тенил взе кутията и изсипа част от съдържанието й в една купа, заля го с портокалов сок и го отнесе обратно в дневната.

Включи радиото и намери радиостанцията, по която съобщаваха местните новини. Искаше да разбере какво ще кажат за смъртта на Джино. Легна си обратно с храната и задъвка потиснато, докато чакаше новините.

Започнаха с някакви политически глупости. Тенил си зададе въпроса защо ли тонът на говорителите винаги е толкова жизнерадостен. Кого ли заблуждаваха? Да не би да си въобразяваха, че хората не забелязват какви гадости съобщават, само защото говорят така, като че казват някому, че е спечелил шестица от тотото? Говорителят продължи със същото несломимо добро настроение:

— Полицията започва разследване за убийство след големия пожар в апартамент в ползващия се с лоша слава жилищен комплекс Маршпул Фарм в Боу. Пожарникарите, потушавали пожара, открили в жилището труп на мъж. Криминален инспектор Дона Блеър, която води следствието, се обърна към обществеността с молба евентуалните свидетели да се свържат с полицията. — В ефира се включи друг, женски глас. — Считаме, че жертвата е била застреляна, а жилището е било запалено за прикриване на престъплението — каза жената със сух и делови тон. — Обръщаме се с молба към всеки, който е забелязал нещо подозрително в или около блок в на комплекса Маршпул Фарм снощи, между десет и единайсет часа вечерта, да се свърже с нас.

Тенил изсумтя подигравателно. Как пък не. Никой не би се осмелил да накисне Чука, ако искаше да доживее следващия си рожден ден. Говорителят премина към други новини и тя намали звука. В съобщението нямаше нищо изненадващо. Благодарение на многото изгледани сериали със съдебномедицински подробности й беше ясно, че огънят не би заличил факта, че Джино е бил застрелян преди избухването на пожара. Надяваше се обаче да са заличени следите, които биха насочили полицията към баща й.

Редно бе да обмисли как да се появи. Шарън надали щеше да се притесни особено, когато й кажеха, че са открили само един труп в огъня. Сигурно щеше да реши, че Тенил се е прибрала късно, и като е видяла многото полицаи и пожарникари, е направила това, което биха направили и повечето други обитатели на Маршпул Фарм — скрила се е някъде. Но нямаше да е зле да не отлага прекалено много появата си. Реши да продължи да слуша новините до следобедните часове, а после да се появи и да каже, че от страх е отишла да спи при някоя приятелка. Това би трябвало да уреди въпроса.

Два часа по-късно на външната врата се почука. Тенил, потънала в онлайн обсъждане на „Ода на една гръцка ваза“ от Кийтс, се стресна и измърмори:

— Да му се не види!

Тръгна на пръсти към вратата, трепвайки уплашено, когато неизвестният посетител почука отново — този път по-високо и по-продължително. Тенил се добра до вратата и се осмели да погледне за миг през шпионката и зяпна от удивление.

Последният човек, когото бе очаквала да види пред вратата на Джейн, беше онзи боклук Джейк Хартнел. Той се беше разкарал отдавна. Джейн не каза нищо особено, но Тенил бе забелязала колко измъчено беше лицето й, когато обясняваше, че е заминал за Гърция. Вероятно обаче безполезният мухльо се беше издънил в Гърция, затова се беше довлякъл отново. Е, тя със сигурност нямаше да му отвори, нито пък имаше намерение да каже на Джейн, че е идвал.

Капакът на пощенската кутия тракна и Тенил се притисна към стената, затаила дъх.

— Джейн? — подвикна онзи през процепа. Като че ли Джейн ей сега щеше да дотича, каза си Тенил презрително. Чу го как въздъхна, капакът на пощенската кутия тракна отново, падайки обратно над процепа. Тя не помръдна — искаше да е сигурна, че си е тръгнал, преди да отиде обратно в кабинета. Минаха секунди, които й се сториха много дълги, после капакът тракна отново и на изтривалката от вътрешната страна на вратата падна лист, откъснат от бележник. Тенил преброи до шейсет, после се наведе и взе листа. Прочете го и поклати раздразнено и невярващо глава.

Любов, мислеше си Тенил. Колко глупави могат да бъдат възрастните. Не беше необходимо да си гений, за да ти е ясно, че тъпата бележчица на Джейк не му гарантира никакъв успех. Беше наскърбил Джейн така, че би трябвало да изкупи цял цветарски магазин, преди тя дори да си помисли да се съгласи да изпият заедно бутилка шампанско. Поне така би било, ако Джейн беше в състояние да разсъждава разумно. Нещо, в което Тенил сериозно се съмняваше — поне когато ставаше дума за Джейк. Тя смачка хартията на топка и я хвърли в кофата за боклук, а после се върна отново към дискусията в чата. Нямаше никакво намерение да позволи на Джейн отново да оглупее по Джейк.

Това беше най-малкото, което можеше да направи, за да се отплати, задето Джейн й беше помогнала да се отърве от Джино.

Джейк се обърна и забърза обратно по ветровитата галерия. Беше раздразнен, задето не откри Джейн у дома, и се чудеше къде ли е тя. Беше сигурен, че днес не е на смяна във „Викинг“, а нямаше и семинари. Можеше да се очаква, че ще си бъде у дома. През ум не му минаваше, че животът й може вече да не се движи по схемата, позната му от времето, когато самият той беше част от него.

Слезе тичешком по стълбите, опитвайки се да не мисли за причината, поради която обичайната миризма на урина бе подменена от лют мирис на дим, и забърза към мястото, на което бе паркирал. За негово голямо облекчение аудито на Каролайн си беше на мястото и като че ли никой не го беше пипал. Познаваше достатъчно добре Маршпул Фарм, за да е наясно, че такава скъпа кола не беше в безопасност тук дори посред бял ден. Същото се отнасяше и до двете паркирани наблизо полицейски коли. Седна в колата, заключи вратите и се зае да обмисля какво да предприеме по-нататък. Трябваше да положи усилия да възстанови отношенията си с Джейн. Най-лесно би могъл да постигне това, ако можеше да уреди да разговарят насаме. „Викинг“ отпадаше — Хари щеше да бъде там, готов да постави прът в колелата му. Хари никога не го беше харесвал. Университетът също не беше подходящ — там тя щеше да бъде заобиколена от приятели, колеги, студенти, все хора, зад които би могла да се прикрие като зад щит. Библиотеката не му вършеше работа, защото там тя би могла да използва като предлог изискването да се пази тишина.

Едно беше сигурно — той не можеше да се навърта постоянно тук и да следи апартамента й като някакъв жалък частен детектив. Би привлякъл прекалено лесно вниманието на много хора, които не биха се поколебали да сторят необходимото, за да го лишат от колата, портфейла и мобилния му телефон. Да не говорим пък, че и полицията би се заинтересувала от всеки, комуто би хрумнало да кара такова ауди из Маршпул.

Накрая, след като не можа да измисли нищо по-добро, той се обади в университета. Ако беше променила програмата си и имаше часове днес, щеше да му бъде много по-лесно да я причака там. После можеше да тръгне след нея и да подбере подходящия момент.

Когато най-сетне се свърза със секретарката на катедра „Англицистика“, тя го помоли да почака, докато провери какво е положението. Джейк барабанеше нервно с пръсти по волана и се опитваше да не чува тенекиения глас на Стинг, който се лееше от слушалката. Питаше се какво ли ги прихваща хората, които избират музиката, която събеседникът им по телефона слуша, докато изчаква. Защо не изберат нещо, което да не опъва нервите на човека, който виси от другата страна на линията, а да го успокоява, вместо да му навява убийствени помисли. Бе много благодарен, когато музиката най-сетне спря и жената проговори отново.

— Нямате късмет — каза тя. — Джейн Грешам няма часове днес. Всъщност тя е в отпуск. Ще се върне чак след две седмици.

— Отпуск ли? Да не би да има някакъв семеен проблем или нещо подобно?

— Не мога да ви кажа нищо повече от това, което е въведено в компютъра. „Отсъства във връзка с научната си работа“ — не пише нищо повече. Ако искате да предадете съобщение, мога да го оставя в нейното отделение за писма.

— Не, благодаря, бяхте много любезна.

Джейк изключи телефона. Пулсът му се беше ускорил. Разрешение за отпуск във връзка с научната й работа посред семестъра. Това можеше да означава само едно — че е възникнало нещо неочаквано и спешно.

Например нещо като намирането на мъртвец в едно торфено находище.

Криминален инспектор Дона Блеър разглеждаше намръщено доклада на съдебномедицинския екип.

— Сигурни ли сте? — попита тя.

— Напълно — отвърна специалистът по пръстови отпечатъци.

— Вашите момчета ни донесоха останки от рязана пушка, намерена на местопрестъплението. Прикладът беше прекалено обгорял, но имахме късмет с цевта. Макар че огънят, ако е достатъчно силен, става причина водното съдържание на отпечатъците да се изпари, мастното съдържание остава върху метала. Опитахме да намерим съответствие с…

— Спестете ми подробностите — прекъсна го Дона.

Специалистът сви рамене.

— Всичко е описано в доклада. Открихме два отпечатъка, които не съвпадат с нито един регистриран в нашата база данни, но затова пък отговарят на отпечатъците на Тенил Коул, които свалихме в спалнята й с цел елиминиране.

Дона поклати глава, потисната от логичното заключение.

— Всичко съвпада. Имаме и свидетел, който я е видял да излиза от апартамента пет минути преди да постъпи обаждането за пожара. Добре, благодаря.

„Достойна наследница на баща си“, мислеше Дона, докато тичаше надолу по стълбите към стаята за разпити. По всичко личеше, че дъщерята на Чука тръгва по неговите стъпки. Журналистите щяха да са доволни. Информацията, че е заподозряно непълнолетно момиче с такъв скандално-съмнителен произход, щеше да бъде за тях дар Божи, въз основа на който щяха да започнат да съчиняват какво ли не. Нямаше значение, че Чука изобщо не се беше грижил за нея — съществуването на връзка между двамата щеше да бъде достатъчно, за да представят Тенил Коул като хладнокръвна убийца, плашейки до смърт читателите, и без това готови да демонизират всяка социална група, с която не можеха да се идентифицират.

Дона влезе в дамската тоалетна и се заключи в една кабинка. Ако основната заподозряна наистина беше убийцата, не съществуваха кой знае колко много възможни мотиви. Най-очевидният със сигурност щеше да вбеси Шарън Коул. Дона искаше да се подготви за конфликтния разговор. Седна на тоалетната чиния, притвори очи и задиша дълбоко. Опита се да прочисти съзнанието си, представяйки си вълните на зимно море, разбиващи се в брега, докато най-сетне почувства как стегнатите й рамене се отпускат.

Малко по-късно тя вече вървеше с твърди крачки към стаята за разпити. Веднага щом Дона влезе вътре, Шарън Коул вдигна рязко глава. Очите й бяха зачервени, но тя седеше на стола с изправен гръб.

— Защо ме държите тук? — попита тя. — В случая аз съм потърпевшата.

Дона разбираше чувствата, които се криеха зад нападателността на Шарън. Беше надарена със способност за съпреживяване, но докато повечето ченгета с такава дарба я използваха, за да предразположат обекта на разпита, за да измъкнат от него това, което им трябваше, Дона имаше различен подход. Използваше способността си да разбира хората, които разпитваше, за да разруши защитата им и да нанесе удар по ранимите им места. Знаеше, че колкото по-напрегната се чувства, толкова по-несигурен става опонентът й — докато се стигнеше до момента, когато той рухваше и се предаваше. Способността й да анализира психиката на свидетели и заподозрени с лабораторна точност караше колегите й да я наблюдават с известно съмнение. Но на нея й беше все едно. Задължението й беше да прочисти улиците от разни мръсници. В края на краищата, работеше в полицията, а не в социалните служби.

Дона изчака, докато се разположи срещу Шарън, и едва тогава заговори.

— Не ми се прави на жертва, Шарън. Виновна си и още как, много добре го знаеш.

По лицето на Шарън се изписа объркване. Не беше очаквала такова отношение, не и след грижовното поведение на полицейските служители, които я бяха довели тук.

— Бях на работа цяла нощ. Питайте когото искате, ще потвърдят.

— Не казвам, че ти си отнесла главата на Джино с пушката, може дори да не си запалила и апартамента си. Но ти носиш отговорността за това, което се е случило там снощи — Дона почувства, че Шарън е обзета от гняв. Това не й вършеше работа, целта й беше да я притесни, но щеше да се наложи да почака.

— Това са дивотии. Какво искате да кажете, че съм наела убиец? И защо ми е да го правя? Аз обичах Джино.

Дона обърна очи към тавана.

— О, моля ти се, спести ми тези глупости. Събирало ви е желанието да имате подръка някой за чукане. Въпреки това, като си помисля, немалко жени на твое място биха обмислили варианта да наемат убиец.

— Какво искате да кажете с това „на твое място“?

Този път явно се беше притеснила. Дона беше на ход.

— Имам предвид жена, чийто любовник се занася с тринайсетгодишната й племенница — каза Дона. — Някои жени…

— Я чакайте! — подскочи Шарън. — Какво се опитвате да кажете? Че Джино е правил нещо с Тенил? — стараеше се да говори с пренебрежение, но потръпването на презрително извитите й устни я издаваше.

— Не виждам какво друго може да е накарало Тенил да застреля копелето, а ти?

Очите на Шарън се разшириха, тя се озъби и изсъска:

— Кучка такава! Да не си се побъркала? Тенил не би направила такова нещо.

— Не мисля, че съм се побъркала — отвърна Дона. — Открихме отпечатъци от пръстите на Тенил по пушката. Има свидетел, който е видял Тенил да бяга от апартамента малко преди да бъде подаден сигналът за пожар. А оттогава никой не я е виждал. Всички доказателства водят към хлапето, Шарън.

Шарън потръпна — очите й се стрелкаха към Дона, вече не можеше да прикрие страха си.

— Няма такова нещо — Джино не беше педофил. Той харесваше мен. Само се опитвате да ме объркате. Не вярвам на нито една дума.

Дона сви рамене.

— Все ми е едно дали вярваш. Засега Тенил е основна заподозряна, затова държа да ми кажеш къде мога да я намеря.

— Как пък не. Защо да ви помагам да й скроите обвинение в убийство?

Но Дона беше наясно, че предизвикателното й поведение е само повърхностна маска. Без особени усилия щеше да успее да я смъкне. Приведе се напред и впи пронизващите си сини очи право в мътнокафявите очи на Шарън.

— Защото, ако не ми съдействаш, започвам да работя по предположението, че си знаела какво е правел Джино с Тенил, и че ти си подтикнала детето към убийство — за да защити себе си и да отмъсти за наранената ти гордост. И ще се постарая Тенил и адвокатът й да са наясно с моите заключения — така част от вината ще се прехвърли от нея върху теб, Шарън.

Шарън я изгледа яростно.

— Дори да знаех къде е Тенил, нямаше да ти кажа, кучко. Не е вярно, че Джино й е посягал, а ако нещо подобно ми беше минало през ума, със сигурност нямаше да оставя детето да се оправя само.

— Така ли? Към кого щеше да се обърнеш? Към баща й ли?

Шарън отвърна поглед.

— Тя няма баща.

— В Маршпул говорят друго. Казват, че Чука й е баща — Дона замълча, оставяйки Шарън да обмисли думите й. — Всъщност този подход може би е за предпочитане. Мога да отида при Чука и да го убедя, че най-добрият начин да защити дъщеря си е да заяви, че леля й Шарън я е накарала да извърши убийството. Сигурна съм, че Чука без проблеми ще намери някой нещастник, който би потвърдил под клетва, че те е снабдил с пушката. Все си мисля, че Чука държи на дъщеря си повече, отколкото на теб.

Шарън извади пакет цигари от джоба си. Дона бутна рязко пакета и той падна.

— Никакво пушене тук — каза тя. — Освен това никотинът няма да те опази от Чука. Къде е тя, Шарън?

Шарън я изгледа с неприкрита ненавист, после отклони очи.

— Не знам къде е, и това е истината.

— Някакви приятели, които бягат като нея от училище? С кого се вижда?

Шарън въздъхна.

— Тя е самотница. Не се разбира с никого. Постоянно виси в библиотеката.

Дона изсумтя.

— Хайде де. Да не искаш да повярвам, че дъщерята на Чука прекарва свободното си време в библиотечните зали?

— Може да ни смятате за тъпи отрепки, но не всички сме такива — кипна внезапно Шарън. — Тенил е интелигентно момиче. Иска да постигне нещо в живота.

— В училището й твърдят обратното. Постоянно бяга от часове — би трябвало да знаеш това.

Шарън изпъшка раздразнено.

— И така да е. Но това дете може да научи учителите си на едно — друго — така да знаете.

— И получава всички тези познания от висене в библиотеката? — отбеляза недоверчиво Дона.

— Е, има и други учители, дето имат повече акъл в главата от онези в училището — отвърна Шарън. — Има една жена, която живее в нашия блок — тя преподава в университета. Тенил й гостува понякога.

Дона долови, че Шарън не лъже, и интересът й веднага се повиши.

— Дай ми името и адреса на тази жена — каза тя и взе лист и химикалка.

Шарън сви рамене.

— Нямам представа. Знам само, че живее в нашия блок. Но не знам в кой апартамент.

— Искаш да кажеш, че Тенил е прекарвала доста време с някаква непозната в апартамента й и ти дори не знаеш къде живее тази жена? — попита остро Дона с престорено възмущение. Всъщност беше наясно, че в отношението на Шарън няма нищо необичайно, поне за този тип хора, които обитаваха Маршпул Фарм — повечето родители тук нямаха никаква представа къде се намират децата им през по-голямата част от денонощието.

— Все е по-добре да ходи там, отколкото да се мотае наоколо с останалите, да пие бира и да се друса — възрази войнствено Шарън. — За тази жена знам само, че се казва Джейн и че преподава в университета.

— Кой университет?

Шарън беше озадачена.

— Ами университета.

Дона плъзна стола си назад така, че краката му изскърцаха неприятно по линолеума.

— Ще проверя това, което казваш. В твой интерес е да не си ме излъгала, Шарън. Докато не успея да поговоря с Тенил, ти си оставаш заподозряна.

— Не можете да постъпвате така — възрази Шарън и стана. — Искам да си вървя.

Дона скочи на крака и заобиколи светкавично масата. Застанала на сантиметри пред Шарън, така че долавяше застоялия мирис на готвено, който се излъчваше от косата й, тя отново се вторачи в очите й.

— Не ме карай да те арестувам, Шарън. Мога да те прибера по подозрение за съучастие в палеж и убийство и ще си висиш тук, докато мухлясаш. Затова се дръж като добро момиче и сядай обратно на стола.

Шарън отстъпи назад, краката й се удариха в ръба на стола и тя се отпусна тежко на твърдата седалка.

Дона се усмихна.

— Ще накарам някой да ти донесе чай — каза тя и тръгна към вратата.

„Спипах те, Тенил“.

Задачата ни, макар и уморителна, не беше сложни. Целта на експедицията ни беше да пренесем обратно хлебно дърво — осемстотин растения. Успяхме да се справим само за две седмици. Но да тръгнем веднага по обратния път би било равносилно на самоубийство. Нито един капитан, който държи на екипажа и кораба си, не би се опитал да прекоси Тихия океан през дъждовния сезон, нито пък би имал някакъв шанс да преодолее пролива Индевър, плавайки право срещу преобладаващите ветрове. Така че останахме по принуда на Отахейте до четвърти април на следващата година. Честно казано, това не обезпокои особено нито офицерите, нито моряците. Туземците бяха дружелюбни, жените ни даряваха щедро със своята благосклонност, храната беше вкусна и изобилна, климатът — изключително приятен. Научихме се да говорим на езика на местното население — там започнаха да ме наричат Титреано, дотолкова можеха да възпроизведат звученето на фамилното ми име. Сближих се с мнозина от тях, особено с Мауатуа, която по-късно стана моя жена и аз кръстих с християнското име Изабела, на моята братовчедка Изабела Къруен. От моя гледна точка това, че живеех далеч от Блай, бе само една от многото приятни страни на живота ми там — най-хубавия, който бях водил някога.