Възмездие от гроба

21

За първи път съзнанието, че се буди в собственото си легло, не съумя да подобри мрачното настроение на Джейн. Беше спала зле, будеше се на всеки час, усукана в чаршафите, преследвана от кошмари. Образът на Тенил, кървави сцени, пламъци и дим се сменяха с хаотични появи на собственото й семейство и приятелите й, лутащи се из безкрайните бетонни коридори на Маршпул. Чувство за вина притискаше тежко стомаха й. Очите я боляха, главата й тежеше, чувстваше се неспособна на свързана мисъл. Но обратно на очакванията й миризмата на пържен бекон, долитаща от долния етаж, подразни апетита й. Тя незабавно се намрази още повече, задето бе способна да изпита глад.

Стана с усилие от леглото и се помъкна към банята. Не можеше да разбере хората от поколението на родителите си — какво им пречеше да инсталират един приличен душ? Точно сега имаше нужда от пречистващ водопад гореща вода вместо такива жалки струйки. Съзнаваше, че желанието й има по-скоро символични, отколкото действителни основания, но от това преживяването под душа не ставаше по-приятно.

Преди да слезе долу, реши да отвори още веднъж пощата си, с надеждата да е получила съобщение от Тенил. Писмо от Тенил нямаше, затова пък късно през нощта й беше писал Дан.

— Майната му — каза Джейн на глас. Беше се надявала на Дан, но очевидно и той нямаше повече късмет от нея. Логиката й подсказваше, че няма други източници, към които би могла да се обърне за информация. Но дълбоко вкоренената й упоритост не й позволяваше да се предаде.

— Все ще измисля нещо — измърмори тя.

Когато влезе в кухнята, видя, че майка й пържи наденички. На печката имаше покрита чиния с изпържен бекон. Джуди хвърли поглед през рамо и огледа дъщеря си с набитото око на родител.

— Изглеждаш ужасно — каза тя.

— Дан не е успял да открие нищо в Центъра за семейни регистри.

Джуди обърна гръб на печката и я загледа угрижено.

— О, Джейн, мила, толкова съжалявам. Знам, че вложи цялата си душа в това търсене.

Докато тя говореше, влезе Алан.

— Добро утро — каза той, докато смъкваше ботушите си пред вратата на кухнята.

— Джейн има лоши новини — каза Джуди, докато разпределяше сръчно закуската в трите предварително затоплени чинии.

— За онова момиче, което видяхме по телевизията ли? — лицето на Алан помръкна и той се смръщи.

— Не, за проекта, по който работи — гласът на Джуди бе почти заглушен от шума на чешмата, докато Алан миеше ръцете си. — Дан не може да намери никаква следа от онази ясена, Доркас.

Алан погледна Джейн.

— Защо да не разгласим в селото какво търсиш, може пък да се окаже, че някой знае нещо — баща й рядко правеше толкова дълги изказвания.

— Хубава идея — каза Джейн. — Ще я предложа на Наперената Барбара, да видим какво може да узнае тя от собствените си източници на сведения за местната история. Сигурна съм, че общува по интернет с маниаци на тема генеалогия на Къмбрия. Между другото реших тази сутрин да изляза да се поразходя. Надявам се едно хубаво катерене към върха да ме ободри.

— О, това ми напомня нещо. Матю каза да ти предадем, че Даян ще си бъде у дома тази сутрин, ако искаш да отидеш у тях на кафе — каза Джуди.

— Матю там ли ще бъде?

— Не, ще води по-големите ученици до Адриановата стена. Много го бива да организира екскурзии.

„Да, ако един куп родители му свършат по-голямата част от работата“, помисли скептично Джейн.

— Е, тогава ще отида да я видя. Отлагам разходката за следобед.

— Да, така ще е по-разумно — каза Алан. — Тези облаци би трябвало да се разсеят до обяд. Предполагам, че следобед времето ще е хубаво.

Джейн погледна баща си с благодарност.

— Тази сутрин преливаш от добри идеи. Един хубав следобед на Лангмиър е това, от което се нуждая.

Джейк се събуди от тъпа, но неумолима болка, която сякаш разпъваше отвътре главата му. Тялото му лепнеше от пот, дъхът му вонеше на разложение, като че ли беше пил вода от канавка. Погледна измъчено към червените цифри на дисплея на радиото до себе си и изпъшка. Беше прекалено късно — и дума не можеше да става да си опитва късмета във Фелхед. Отпусна глава обратно на възглавницата и се запита какво толкова интересно беше намерил в гостуващия отбор по ръгби, та да пие с тях цяла нощ. Дори не харесваше играта. Опита да се изкашля и незабавно съжали. Искаше му се да лежи неподвижен на тъмно до края на живота си. А той, ако имаше късмет, щеше да настъпи много скоро.

Организмът му обаче беше на друго мнение. Само след минути бунтуващият се стомах го принуди да препусне към банята. След второто си посещение там започна да вярва, че не е изключено и да продължи да живее. Завлече се под душа, облегна се на стената и пусна водата да тече с все сила.

След половин час беше успял да се облече и да включи лаптопа. Екранът го измъчи с нечовешки силната си светлина, но той не се предаде и успя да влезе в интернет. Изпъшка отново, когато видя, че има мейл от Каролайн. Никак не му се искаше да го бомбардират с инструкции тъкмо днес, дори да бяха виртуални. Но все пак отвори писмото — нямаше друг изход.

Към писмото имаше прикачен файл с описание на родословното дърво на Доркас Мейсън — респективно Майсън. Съпругът й бил от Йоркшир, имали три деца, овдовяла рано. Излизаше, че после се е върнала в родния си Кокърмаут, тъй като бе починала там през 1887 година, а там се бяха венчавали и трите й деца. Прехвърляйки списъка докрай, Джейк установи, че тя има няколко преки потомци и помръкна. Тази работа щеше да се окаже доста сложна. После обаче си каза, че поне си струва усилието. Струваше си, и още как.

Реши да прегледа и пощата на Джейн, докато е онлайн. Искаше да се убеди дали не е постигнала още някакъв напредък, преди да започне да си губи времето със следи, които междувременно може да са се оказали непродуктивни. Когато отвори писмото на Дан, очакваше да попадне на резултати, сходни с тези, които му бе изпратила Каролайн. Установи обаче с радост, че Дан не се е справил.

— Типично за Дан — измърмори той. — Прекалено мързелив, или прекалено тъп, за да се сети да опита с друго изписване на името.

Накрая набра номера на Каролайн.

— Джейк, радвам се да те чуя — каза тя бодро.

— Прочетох мейла ти — отвърна той. — Впечатляващо постижение.

— Така мисля и аз. Сега вече наистина има за какво да се захванеш.

— Така е. Но все пак ми се струва, че ще е по-добре да се прикача към Джейн, ако успея. — „Така поне ще мога да спечеля малко време за себе си. Не съм длъжен да казвам на Каролайн, че засега Джейн няма никакви изгледи за успех.“ Каролайн мълчеше. — Хората вероятно ще приемат нейните мотиви за някак по-възвишени. Може би това ще й помогне да постигне по-добри резултати.

Каролайн се изкиска.

— Явно си работил прекалено дълго в обществения сектор, Джейк. Парите са основната движеща сила на този свят. Размахай достатъчно дебела пачка под носовете им и те с радост ще ти продадат и родната си баба, камо ли пък един куп мухлясала стара хартия. Парите, които ще им предложиш, ще им паднат като от небето, и те ще бъдат изключително щастливи да попълнят с такава солидна сума банковите си сметки. Зарът се търкулна в наша полза. Обземат ме добри предчувствия, скъпи. Очаквам от теб да се справиш блестящо. О, и ако все пак ти се открие възможност да възстановиш отношенията си с Джейн, не я пропускай. Ако не успееш, поне ти остава възможността да влизаш в пощата й.

— Да, да — отвърна Джейк, — наясно съм. — Възможността да шпионира бившата си приятелка и да укрива резултатите от настоящата пораждаше у него странно усещане за власт. Те може и да бяха решили да го отпишат, но той щеше да им покаже кой най-добре играе тази игра. — Ще ти се обадя по-късно.

— Ммм, представи си само как плувам в залива. Времето е прекрасно, трябва да побързаш, за да се върнеш тук, преди да се развали.

Тя затвори телефона. Джейк продължи да се взира в слушалката. Разсеяно, пренебрежително, снизходително — така разговаряше тя с него. Време беше да се докаже пред тези жени.

Джейн си мислеше, че майчинството се отразява добре на Даян, докато гледаше как снаха й слага Гейбриъл в креватчето да поспи. Докато работеше в банката, Даян беше от жените, които живеят на високи обороти, преливащата й енергия постоянно трябваше да се насочва нанякъде — или към професионалната кариера, или към нови и нови проекти за подобряване на дома им. Беше успяла да направи ремонта на кухнята почти сама, обади се на Алан само няколко пъти, когато работата налагаше участието на двама души. Беше достатъчно разумна да не се опитва да включва пословично несръчния Матю в някаква ремонтна дейност.

Беше приела майчинството със същата енергична решимост да се справи възможно най-добре, но то я беше успокоило по някакъв начин. Беше изгубила обичайната си трескава напрегнатост, приемаше нещата по-спокойно, по-уравновесено, оставяйки си време да се наслади на дребните удоволствия на живота. Клепачите на Гейбриъл трепнаха един-два пъти, после се притвориха и детето заспа. Даян седна на пода до креватчето и се усмихна.

— Сега вече можем да разговаряме като възрастни хора.

— Много кротък — каза Джейн. — Не съм виждала по-спокойно бебе.

— Да можеше да го чуеш, когато реши, че всички трябва да се занимават с него в три сутринта — или когато е гладен — отвърна Даян. — Тогава съвсем не е кротък — тя се изправи и отиде да седне на дивана при Джейн. — Но общо взето наистина не е труден за гледане. Само много ми се иска да привикне най-сетне да не се буди нощем. Какво ли не бих дала за осем часа непрекъснат сън.

— Доколкото разбирам, не се готвите за второ бебе в близко бъдеще? — подразни я Джейн.

Даян я погледна сериозно.

— Нямам никакво намерение да имам второ дете.

— Наистина ли? Толкова ли е тежко?

Даян срещна без колебание погледа й. Никога не бе обичала да увърта, затова продължи:

— Хората считат, че не е добре да бъдеш единствено дете. Е, аз съм единствено дете и не се чувствам ощетена по никакъв начин. Честно казано, Джейн, достатъчно дълго наблюдавам как ти и Матю се хващате по всеки повод за косите, та да ми се иска да присъствам ежедневно на подобни разправии.

Джейн отдавна вече не се засягаше от откровеността на Даян, която беше също толкова неразделна част от личността й, колкото и щедростта и почтеността.

— Положението не е чак толкова тежко — възрази тя.

— За страничен наблюдател е доста неприятно.

— Съжалявам. Иска ми се да не се чувства все ощетен, когато се сравнява с мен. В крайна сметка, в живота му всичко е наред — има теб и Гейбриъл, живее във Фелхед, в красива къща срещу минимален наем, защото тя му се полага като на училищен директор, а на всичкото отгоре харесва и работата си. Аз съм принудена да живея в ужасните общински жилища и да работя на две места, за да мога да свързвам двата края и да запазя шанса си да изградя кариерата, към която се стремя.

Даян се усмихна.

— Никога не го е бивало да цени това, което има, нали? Но знаеш ли, той все пак има добро сърце. Децата го обичат, а децата имат непогрешим инстинкт.

Джейн наистина нямаше желание да обсъжда тези неща с Даян. Не бе разказвала как Матю я тормозеше, когато бяха малки, а нямаше и намерение да наруши досегашното си мълчание пред жена му. Но тя знаеше, че независимо от образа, който бе изградил в очите на съпругата си и на заобикалящия го свят, Матю има склонност да постъпва нечестно и се съмняваше, че е загърбил тази своя склонност с годините.

— Вярвам ти — каза тя, избирайки благородната лъжа като изход.

— Е, как вървят нещата с твоя проект? — попита Даян, съзнавайки, че е време да смени темата. — Мат каза, че имаш затруднения, но се надяваш да получиш сведения от Лондон.

Джейн отметна косата си назад.

— Тъкмо мислех, че работата е потръгнала, и всичко се разпадна — тя зачопли воланчето на една ушита от Даян възглавничка. — Имаш ли нещо против да не говорим за това? Действа ми потискащо.

— Съжалявам, Джейн — Даян се пресегна и потупа ръката й, но жестът й беше някак небрежен, като че ли мислите й бяха заети вече с нещо друго. — Знаеш ли какво, хайде да направим нещо нередно — да пийнем по едно.

— Едва единайсет и половина е — възрази неуверено Джейн.

— Е, аз съм на крак от шест часа, затова имам чувството, че е по-късно. Хайде, нека веднъж бъдем лоши момичета. Слънцето грее, а в кухнята има бутилка „Пимс“6 — Даян хвана Джейн за ръката и я подръпна, за да я изправи на крака. — Имам чувството, че не си се забавлявала както трябва, откакто се раздели с онзи мизерник Джейк.

Джейн я последва в голямата кухня, която се намираше в задната част на къщата. Внушителната къща с четири спални не беше по джоба на никой от местните жители, но Даян и Матю бяха облагодетелствани от завещанието на един от типичните английски ексцентрици, обикнал Езерната област. През седемдесетте години общината бе решила да разпродаде на търг последните къщи, които все още се числяха към училищната собственост. Ричард Грейс, лондончанин, забогатял от строеж и търговия с недвижими имоти, си купил най-голямата къща във Фелхед и я превърнал във вила, а после му хрумнало, че доброто ниво на образованието, предлагано от селското училище, ще се задържи, ако има начин да бъдат привличани млади и предприемчиви главни учители. Затова купил тази къща, която преди това принадлежала на училището, и основал фондация, благодарение на която главният учител имаше право да живее в къщата срещу символичен наем. При постоянното покачване на наемите през последните години това наистина бе направило длъжността на главен учител извънредно привлекателна. Сега брат й живееше в къщата, за която Джейн винаги бе мечтала. И въпреки това беше недоволен.

— Обичам тази гледка — каза тя, вперила очи през прозореца в скалистия хребет на Лангмиър.

— Прекрасна е — съгласи се Даян, докато вадеше краставица и лимон от хладилника. — О, да му се не види, забравих да взема кана. Бъди така добра да донесеш голямата кристална кана от шкафа в дневната, моля те.

— Готово — Джейн излезе в коридора и тръгна към дневната, чийто прозорец гледаше към истинска стена от гъста зелена растителност. А тъй като и стените бяха покрити с тъмна ламперия, тук беше мрачно дори в най-слънчевите летни дни. Нищо чудно, че семейството никога не се хранеше тук. Вместо това Матю беше окупирал помещението, превръщайки го в нещо като училищен филиал, място, на което подготвяше уроците и преглеждаше тетрадки — със съвсем различно предназначение от кабинета му, където се оттегляше да се рови в интернет и да играе на компютърни игри. „Късметлия“, каза си Джейн, запали лампата и хвърли поглед върху купа хартия върху масата. После продължи към високия стъклен шкаф, в който бяха подредени най-хубавите чаши, но в същия момент осъзна какво беше видяла и спря така рязко, че едва не се препъна. Сграбчи високата облегалка на един от столовете, за да не падне, и се загледа в подредените на масата родословни дървета, изпълнени неумело от детски ръце. Някои от децата бяха успели да намерят достатъчно големи картони, други бяха ползвали изрезки от тапети, трети бяха залепвали един за друг листове с формат А4, за да могат да съберат схемите, символизиращи семейната им история. Две от работите се набиваха на очи, защото бяха отделени от останалите, и именно те бяха привлекли погледа на Джейн.

Едното родословно дърво беше изпълнено старателно, към имената на последните клонки бяха залепени и снимки. Другото беше нарисувано набързо, свързващите линии между имената криволичеха неуверено. Но когато Джейн хвърли поглед върху прадедите на Сам Клулоу и Джонатан Брамли, незабавно й стана ясно защо Матю ги беше отделил.

Джонатан и Сам имаха общи предци — родословните им линии се сближаваха в началото на деветнайсети век. Тогава Доркас Майсън се беше омъжила, на двайсетгодишна възраст, и беше родила три деца. Семейството на Сам произхождаше от първородния й син, а това на Джонатан — от най-малкото й дете, единствената дъщеря.

Джейн не можеше да повярва на очите си. Разбира се, името бе изписано по различен начин, напълно в рамките на съществуващите през епохата изменения от този род. Това трябва да беше нейната Доркас. Не можеше да има две такива жени, родени и омъжили се по едно и също време. Ето ключовата информация, която й беше необходима за следващия етап от разследването, доказателството, че Доркас Мейсън има потомци. Матю не само беше наясно с този факт, но и го беше премълчал. Как бе могъл да й причини това? И, което бе по-важно, какво бе възнамерявал да предприеме?

Обзета от ярост, Джейн изтича от дневната обратно в кухнята. Даян вдигна поглед и видимо се стресна, когато видя изражението й. Джейн опита да се овладее, не успя и избухна.

— Какво, по дяволите, си въобразява Матю?

Тъй като срещнахме затруднения да проникнем в лагуната, останахме вън от нея и изпратихме една от лодките към брега. Първият ни опит да стъпим на сушата бе осуетен от появата на едно кану, натоварено с местни воини, които се опитаха да потопят лодката ни. Наложи се да ги пропъдим с пушечни изстрели. На втория ден успяхме да навлезем с кораба в лагуната. Туземците запристигаха на тълпи, за да ни видят. Канутата им стигнаха почти до кораба. Воините, с бойната си украса в бяло и червено, пееха и надуваха раковини — бяха страховита гледка, която подложи смелостта ни на изпитание. Не успяхме да предизвикаме прояви на гостоприемство у нито един от туземците, макар че успяхме да изясним намеренията си на диалекта, познат ни от Отахейте. По всичко изглеждаше, че няма да избегнем битката. Оставих моряци на вахта през нощта, а на сутринта бяха надошли толкова много канута, че не бяхме в състояние да ги преброим. Три дни по-късно до кораба се доближи голямо кану, на което имаше осемнайсет жени и половин дузина гребци. Решихме, че това е очакваният опит за сприятеляване. Истината обаче беше по-друга — оказа се, че това е бил троянският кон на туземците.